Величието на Бога и нищожността на боговете

   Архимандрит Александър Милеант

                                             “...който превъзнесе себе си,
                                             ще бъде унизен;
                                             а който се смири, ще бъде въздигнат.”
                                                                                                   (Мат. 23:12)

          Неотдавна актрисата Шърли Маклейн (Shirley MacLaine) предизвика възторг у много американски телезрители, когато, стоейки с разперени ръце на брега на Тихия океан, запя: “Аз съм Бог, аз съм Бог, аз съм Бог!” Това се излъчи в телевизионната серия “Out on the Limb” през 1987 година. Вярващите хора биха могли да игнорират глупавото изстъпление на смахнатата актриса, ако то не беше запланиран акт за популяризацията на движението Нов век. Това модно сега учение проповядва, че всичко е Бог и Бог е всичко, т.е. че Бог и природата са едно и също нещо. Следователно всеки човек е Бог. От това следва изводът, че задачата на човешкия живот е да прояви своята латентна божественост, да се осъзнае като “бог”. “Когато ти накрая разбереш своята божествена природа, - говорят “апостолите” на новото учение, - ще те обхване забележителното усещане, че си по-висш от пространството и времето, по-висш от всичко материално.”
          Подобни горди твърдения не са нови, тях отдавна ги проповядва индуизмът. Един от съвременните му популяризатори - Сай Бейба (Sai Baba), пише: “Ти си Бог на вселената... Ти действително си Бог... ти не си човек, ти си Бог” (“Sathyam-Shivam Sundaram”, “Sathya Sai Speaks”, Bangalore, India, 1973). При трансцендентална медитация се съветва да си внушаваме: “Аз съм слънце; аз съм истинско, истинско слънце... Чрез мен се движи цялата вселена и получава своето битие... Аз съм съществувал преди възникването на света... Аз прониквам във всеки атом и го привеждам в движение... О, колко съм прекрасен... Аз съм цялата вселена. Всичко се намира в мен... Аз съм Бог!” (Swami Visnudevananda, “The complete Illustrated Book of Yoga”, New York, Pocket Books, 1972).
          Не е нужно дори да се споменава колко са безумни подобни претенции от гледна точка на християнството. Признавайки високото предназначение на човека, то ни учи ясно да разграничаваме безконечния, всемогъщ Творец от всички останали. “(Бог) живее в непристъпна светлина, Когото никой от човеците не е видял, нито може да види” (1Тим. 6:16). Всъщност Бог е всичко, а ние сме нищо. Ако човек смирено се покланя пред своя Създател и се покорява на Неговата воля, е способен с Божия помощ да израства и да се усъвършенства - в пределите на естеството си.
          Затова е много странно да се слушат проповедници, представящи се за християни, да повтарят индийските гуру и да призовават своите последователи да разкрият божественността си. Например ето какво проповядват мормоните: “Както Бог някога е бил човек, така и всеки човек може да стане Бог”. (Lorenzo Snow, Millenia Star, vol. 7 and vol. 54). И още: “Помнете, че Бог, нашият небесен Отец, някога е бил смъртно дете като всеки от нас и постепенно е израснал, изкачвал се е от степен на степен по стълбата на саморазвитието и самоусъвършенстването. Той се движел напред и преодолявал всичко, докато не достигнал до това състояние, в което се намира сега” (Orson Hyde,  Journal of Discurses,  vol. 1). Джоузеф Смит, основател на сектата на мормоните, проповядва: “Аз ще ви разкажа как Бог е станал Бог. Мнозина мислят, че Небесният Отец съществува от вечността... Но Той е обитавал земята подобно на Иисус Христос, Който искал всички хора да познаят истинския Бог... Затова вие всички сте длъжни да знаете как да станете богове и да се научите да се изкачвате по пътя, по който са се изкачили всички богове. Така ще преминете от малкото към голямото, от благодат към благодат, от слава към слава, докато не възседнете в слава подобно на всички онези, които преди са възседнали на трона на вечната сила” (Times and Seasons, 15 август 1844 г.). Подобни изказвания могат да се чуят и от други мормонски “пророци”. За тях Господ Иисус Христос не е Второто Лице на Пресветата Троица, единосъщен с Бог Отец, а един от боговете, наравно с ангела Денница и прочие духове! Всъщност мормоните, като считат един от боговете си за главен, разкриват, че той е ограничен и не е единствен.
          Ние вярваме, че истинният Бог не само е главен сред  уж подобните Му, но и че Той е единственият Бог, на Когото няма подобен. Има само един Бог - всемогъщ и вечен Творец; всички останали творения са подобни на малки числа в сравнение с безкрайното.
          За съвременното общество е трагично това, че при целия си научен и технологичен прогрес в духовен план човечеството подивява и все повече се поддава на духа на гордостта, при което безумните идеи за разкриване на неговата божественост срещат нарастващо съчувствие. Според апостол Павел отличителното качество на последния враг на християнството, Антихриста, ще бъде извънмерната му гордост. Той ще бъде “човек на греха, син на погибелта, който се противи и превъзнася над всичко, що се нарича Бог, или светиня, за да седне като бог в Божия храм, показвайки себе си, че е бог” (2Сол. 2:4). Навярно  неговото безумно претендиране за божественост ще бъде посрещнато одобрително от съвременното общество именно защото самото то напълно ще бъде проникнато от идеята за обожествяването на човека.
          Следва да се обърне внимание, че всички учения, възвеличаващи човека като умален модел на Твореца, са родствени помежду си в това, че имат окултен произход. В отделни пунктове те, разбира се, се разминават. Например древният езически политеизъм с неговите магии и мистерии, а също и съвременното мормонство, продиктувано от “духове” - въвеждат множество богове.
          Теософските учения, като индуизъм, будизъм и съвременното движение Нов век - проповядват пантеизма. Отричайки лично Бог Творец, те учат, че природата е и Бог. Разбира се, пантеистичният бог съвсем не е Бог, а естество, на което се приписват някои божествени свойства - вечност, вездесъщие, разумност и своеобразна справедливост. Иначе казано, пантеизмът е облагороден атеизъм.
          Третата група учения принадлежи на древните питагорейци, гностици, неоплатонисти и редица следващи философски школи, като например на Якоб Бьоме, Шопенхауер, Сведенборг, Парацелс, Шелинг и други. Известно е, че гностическите секти били особено активни в първите три века на християнството и представлявали голяма пречка за Църквата. Ученията от тази група въвеждат между Абсолютния Бог и долния свят различни посредстващи (междинни) същества. За едни това е Демиург, за други - Логос или София, при трети - “мировата душа”, “женственото начало” и т.н. Тези учения са крайно объркани и противоречиви в детайлите си, но общият им принцип е еманацията, или изтичането. Нисшите божества, “еоните”, изтичат от висшите по подобие на стъпаловиден водопад, започвайки с трансцендентния Абсолют, Висшето начало или Първоизточника и завършвайки с физическия свят. При някои гностици числото на посредниците между Великия непознаваем и материалния свят достига до тридесет и двама, при други се ограничава до един или двама.
          И отново бог Абсолют на тези учения не е истинният Бог, защото, изпускайки от себе си нисши същества, той се променя и сам е подчинен на закона за необходимостта. Освен това, снабдявайки своите еони с божествени свойства, като например творчеството и властта за управляване на света, гностиците ограничават Абсолюта. По този начин при тях различието между Твореца и творението се заличава.
          Впрочем съблазънта да се прехвърли мост между Твореца и творението отчасти засегнала и руското богословие благодарение на философа Владимир Соловьов. Редица религиозни мислители, увлечени от неговите идеи, като например прот. Павел Флоренский, прот. Сергий Булгаков, проф. Николай Бердяев и някои богослови от Парижкия богословски институт развивали идеите му за София, мировата душа и “женственото начало в Бога” в гностичен дух. (На тази тема виж обстойната статия на протопрезвитер Михаил Помазански: “Чтения о богочеловечестве”, Православный путь за 1956 год.)
          Професор А. В. Карташев по повод влиянието на В. Соловьов върху руската религиозна мисъл пише следното: “Мистическият кон, на който Соловьов прелита през страшната пропаст между Бога и света, е отдавна захвърлената и полузабравена София. Повтаряйки хилядолетните древни опити, елинската философия, библейския хохмизъм, равинската кабала и бурната гностическа фантастика, за да може илюзорно да запълни пропастта между Твореца и творението, Соловьов избира ... София и това задълго зарежда с инерция нашите религиозно - философстващи мислители и поети ... С никаква постепенност, с никакви мостове от еони е невъзможно да се надмине онтологичното откъсване между двете полярности (Бог и света) ...  С никакви crescendo-diminuendo от творението към Твореца et vice versa няма да се създаде плътна непрекъснатост и в някой от милиметричните процепи ще пропадне като в бездна всичко построено” (Статья на 1500-летие Халкидонского Собора).
          За “Смисъла на любовта” на В. Соловьов професор прот. Георгий Флоровский коментира: “Това е някакъв зловещ окултен проект за възсъединяване на човечеството с Бога чрез разнополова любов” (“Пути Русского Богословия”).
          Разграничавайки се от всички опити да се хвърли мост между безкрайното и тленното, Православната Църква не признава никакви самостоятелни божества, нито някаква  еманация от Първоизточника, нито посредници между Бога и творението.
          Тя учи,че първоначално не е съществувало нищо - нито духовният, нито материалният свят, не са съществували времето и пространството, а само Единият неизменим и всесъвършен Бог - Отец, Син и Свети Дух - единосъщна и неразделна Троица.
          Когато Бог пожелал, създал отначало великия духовен свят, който населил с разумни духове, наричани ангели; след това - нашия видим, материален свят. За създаването на това или онова Той не използвал никакво вещество, каквото и не е съществувало, но всичко сътворил от нищото - единствено по действието на Своята всемогъща воля. Нищо не Го принуждавало да твори. Той създавал така, както било угодно на Неговата воля. И така Бог е единственият източник на битието на всичко видимо и невидимо. Ангелите и човешките души не са вечни, а безсмъртни, и то не по своето естество, а по волята Божия. Само Бог е вечен и безсмъртен по същество. “Бог винаги е бил, е и ще бъде или по-добре казано, винаги е - обяснява свети Григорий Богослов, - защото думите бил и ще бъде означават деление на времето и са свойствени за преходното естество. А Бог е вечно Съществуващият. И поради това Той се именува така, защото съсредоточава в Себе Си самото всецяло битие, което няма начало и край. Неговата същност е като море - неопределено и безкрайно, простиращо се извън пределите на всяка представа за време и естество”.
          Между Божията безкрайна и всесъвършена същност и всички останали съществува непреодолима бездна, която не допуска никакви посредници. Между Бог и света не може да има нищо средно, както няма нищо средно и между логическата единица и логическата нула.
          Но бидейки безкраен и всесъвършен, Бог не е извън света, както някои мислят, че Той обитава някъде далече зад пределите на пространството. Напротив Той е всеобгръщат и всепроникващ, Той присъства едновременно навсякъде, но като най-чист Дух не се смесва с нищо и нищо не се докосва до Него.
          За Бога трябвя дя се говори винаги с голямо благоговение и сдържаност, защото Той е непостижим в Своята същност. Само със слаби намеци ние можем да се опитаме да опишем Този, Когото назоваваме с това таинствено име. “Когато желаеш да богословстваш, - наставлява преподобният Максим изповедник, - не се изкушавай да разкриваш Бога в Неговата същност, защото това е непостижимо не само за човешкия, но и за всеки друг разум. По възможност размишлявай за Неговите свойства: вечност, безпределност, непостижимост, благост, премъдрост и всемогъща сила, направляваща всичко и всички с праведния си съд. Та нали сред хората вече има богослови, които, макар и малко, познават тези Божии свойства”.
          Понякога човек, забравяйки величието на Бога, започва да се сравнява със себеподобните си или с неразумните твари и тогава измамно се самовъзвеличава. В такива случаи за него е полезно да погледа звездното небе и мислено да види себе си в глъбините на пространството. Някъде в безбрежното море на космоса е захвърлена мъничката световна точка - галактиката, наречена Млечен път. На края на тази галактика, сред билиони други звезди се крие нашата слънчева система, която не можем да разгледаме дори с помощта на най-мощния телескоп. А още по-дълбоко някъде в системата на Слънцето се намира нашата микроскопична планета Земя. И ето на нейната повърхост се суетят някакви си вируси, еднодневни създания - ние с вас! Ако сме толкова нищожни в сравнение с Вселената, то какви сме в сравнение с Този, Който я е създал единствено със Своите слова?
          Човек не знае на кое повече да се удивлява: на Божието величие или на това, че при цялата Своя безпределност Той помни и се грижи за всекиго от нас! Бог не само ни вижда, но и знае в съвършенство всичко, което е в нас - нашите съкровени мисли, чувства и намерения; и всичко това Той познава по-добре от нас самите. “И няма твар, скрита за Бога; а всичко е голо и открито за очите на Оногова, пред Когото ние ще отговаряме” (Евр. 4:13). Знаейки нуждите и немощите ни, Той бди над нас като най-грижовната и любяща майка и при това управлява цялата необятна вселена - всичко видимо и невидимо. Направлява към благо и живот всяко сътворено от Него същество. Ако ние всички следвахме волята Божия, то на земята биха царували рай и блаженство.
          Но вместо това ние виждаме съвсем друго. Къде е причината за човешките бедствия? Според Библията - в горделивото желание на нашите прародители да станат богове. Древната змия - дяволът, сам паднал от Небето поради своята гордост, им внушил, че вкусвайки забранения плод, те няма да умрат “и ще бъдат като богаве” (Бит. 3:5). Но защо нашите прародители са повярвали на такова дръзко предложение? Очевидно, защото то е звучало правдоподобно. Лъжата става по-действена, ако към нея добавиш и трошица истина.
          Първосъздаденият човек е съзнавал, че е надарен с нещо велико, което го прави по-висш от неразумните твари. Това велико нещо бил печатът на образа и подобието Божие, с който Творецът белязал безсмъртната му душа. Този печат на богоподобието откривала пред човека пътя към познаване тайните на битието и творчеството, той го привличал към идеалното и безкрайното, правел го способен да обича безкористно, привличал го към общение с Бога, направил го цар на природата. По Божия план човекът трябвало да се усъвършенства, като работи над себе си и развива своите духовни способности. Бог поставил  пред човека високата цел да се уподоби с Неговото съвършенство, което трябвало да постигне под Неговото ръководство и с Негова помощ.
          Лъжата на дявола се състояла в това, че с просто желание, с един смел скок, покрай и дори въпреки Бог би могъл да постигне състоянието на божественост; че би могъл без всякакво волево усилие и работа над себе си да достигне всички знания и да стане съвършен. Вместо това измаменият човек със своето salto mortale не само не достигнал до това състояние, което му обещал изкусителят, но пропаднал в ужасната бездна на греха и по този начин загубил дори това, което притежавал по-рано. От владика на природата станал жалка играчка на собствените си страсти. Своята повредена от греха душевност Адам и Ева предали на потомците си. Апостол Павел изобразява нравствената нищожност на грешния човек така: “Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?... Защото не доброто, което искам правя, а злото, което не искам, него върша” (Рим. 7:19-24).
          Бог следвало да унищожи човека за неговата дързост или просто да му обърне гръб и да го предостави на произвола на слепите и разрушителни природни сили. Но Той е толкова велик в Своята милост, както и в Своето Творческо всемогъщество! Вместо да се отвърне от човека, Той Сам, в Лицето на Своя Единороден Син от престола на непристъпната Си слава, слязъл в нашата долина на скръбта и мрака.
          Идвайки при нас, Той не само ни научил правилно да вярваме и да живеем праведно, но и възприел нашата човешка природа. Чрез това дивно и непостижимо съединение на Своята Божествена с нашата човешка природа Бог влял в изнемощялото ни естество свежи нравствени сили, благодарение на които възкачването към Бога станало за нас реална възможност. Без чудото на въплъщението евангелското учение би станало недосегаем идеал.
          Действително и в старозаветното време хората имали много здрави понятия за добро и зло, мнозина притежавали възвишени представи за Бога, но били безсилни да се усъвършенстват нравствено. На всички им била необходима Божествена помощ и Господ Иисус Христос ни я донесъл. Тук непроходимата пропаст между Бог и творение, която никой не можел да преодолее, преминал Господ Иисус Христос със Своето въчовечаване. Той станал като мост между трансцендентното и тленното, между Твореца и творението! Той ни възприел в общение със Себе си. Не със своите усилия, а благодарение на Христос ние сме станали “участници в божественото естество” (2Пет. 1:4).
          По този начин обожествяването на човека е неосъществима мечта и ужасна съблазън, когато той се опитва да я достигне сам. Всеки опит самочинно да се прескочи бездната между земята и Небето завършва с неизбежно пропадане на дъното на ада, където изпаднал гордият ангел Денница. Ако човек покайно и смирено се обръща към Христос, тогава, държейки се за Неговата ръка, той може да започне духовното си издигане към Бога.
          Съединението с Христа и приобщаването към Неговата божествена природа не е отвлечена теория, а реалност, която се осъществява в тайнството Причастяване. Трагично е, че инославният свят, който толкова много говори за духовно възраждане, не разбира целта на Христовото въплъщение. Та нали затова се е въплътил Христос, за да ни съедини със Себе Си. Действително - само да ни научи или да ни даде добър пример би могъл или ангел, или някой от пророците. Христос се въплътил именно защото единствено чрез съединението с Него е възможно истинското възраждане и приближаване към Бога: “...никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене” (Иоан 14:6).
          Затова Господ учел: “...ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден... Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мен, и Аз в него” (Иоан 6:53-56). В беседата за лозата Христос обяснява колко е важно съединението с Него: “Както пръчката сама от себе си не може да дава плод, ако не бъде на лозата, тъй и вие, ако не бъдете в Мене. Аз съм лозата, вие пръчките; който пребъдва в Мене, и Аз в него, той дава много плод; защото без Мене не можете да вършите нищо” (Иоан 15:4-6).
           По този начин целта на въплъщението Христово се заключава в духовното и физическото възраждане на човека. Духовното обновление, започнато в този живот, завършва с физическото възстановление на човека в деня на всеобщото възкресение от мъртвите. Тогава “праведниците ще блеснат като слънце в  царството на Отца си” (Мат. 13:43). Апостол Иоан Богослов е писал за това малко загадъчно: “...сега сме чеда Божии; но още не е станало явно, какво ще бъдем. Знаем само, че кога стане явно, ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим както си е” (1Иоан 3:2).
          И така ние все още сме неспособни напълно да постигнем цялата висота на призванието, към което ни тегли всемилостивият Творец. Важно е да помним обаче, че усъвършенстването е възможно само под ръководството и с помощта на Господ Иисус Христос. Само Той може да обнови нашето повредено състояние, само Той може да влее в нас необходимите духовни сили, само Той, съединявайки ни със Себе Си, ни обожествява. Без Него ние сме нищо, прах и пепел, както впрочем и неразумните твари. Да станем богове без Бога - това е безумна мечта и дяволска лъжа!
          Затова, съзнавайки своята греховност, да се обърнем покайно към нашия духовен Лекар, Господ Иисус Христос. Нека да вървим смирено и послушно по посочения от Него път, помнейки, че “който превъзнесе себе си, ще бъде унизен; а който се смири, ще бъде въздигнат” (Мат. 23:12).