Иисус Христос Бог или Човек?

  Архимандрит Александър Милеант

          Вярата в Божеството на Иисус Христос е основна за всички наши религиозни убеждения. Тя влива в нас духовни сили, въодушевява ни да вършим добро, направлява нашия труд и нашите надежди. Без нея християнството губи своя смисъл, своята вдъхновяваща сила и се превръща в колекция от древни митове и неосъществими обещания.
          Но при цялата си изключителна важност истината за Божеството на Христос не е самоочевидна.  Някои места в Евангелията дори като че ли й противоречат. Затова хората, които оспорват Божеството на Христос, не срещат затруднения в намирането на такива библейски текстове, които сякаш потвърждават мнението им, че Иисус Христос е бил или просто човек, или може би въплътил се ангел и поради това не може да бъде наричан Бог в истинския смисъл на тази дума. При това противниците на вярата в Божеството на Христос посочват, че Сам Иисус никога не е наричал Себе Си Бог и от това правят неправилното заключение, че Божествеността Му била приписана по-късно.
          Противоречивите мнения относно природата на Христос възникнали още от първите дни на християнството. Особено силни спорове и вълнения предизвикала в IV век арианската ерес, която учела, че Иисус Христос само по название е Син Божий, а по природа е ангел, създаден от Бога. Арианската ерес била внимателно разгледана на Първия Вселенски събор, състоял се в град Никея в 325 година. Отците на Събора я отхвърлили и съставили Символа на вярата, който се употребява в Църквата и досега и в който точно изложили правилното учение за Иисус Христос.
          В наше време сектата “Свидетели на Иехова” извадила от праха съкрушеното минало на арианската ерес и в свой вариант учи, че Иисус Христос е въплътилият се Архангел Михаил. Опасността от сектата “Свидетели на Иехова” идва от това, че обладавайки неограничени материални ресурси, тя наводнява света със своята литература и със своите проповедници. Особено агресивна мисионерска работа тя провежда сега в Русия, улавяйки в своите пагубни мрежи хиляди доверчиви хора.
          Православните руски хора се намират в особена опасност от сектантските проповедници, защото в мнозинството си слабо познават Свещеното Писание и не знаят как да защитават своята вяра. От друга страна, сектантските проповедници добре са заучили нужните им текстове и умеят бойко да засипват своите събеседници с изгодните за тях цитати.
          Въпреки че Свещеното Писание именува Иисус Христос Син Божий, хората, оспорващи Неговата Божествена природа, се опират на това, че Свещеното Писание назовава синове Божии и други лица, като например ангелите и хората. За разрешаването на този въпрос трябва да се вземе под внимание следното. Говорейки за хората или ангелите, Свещеното Писание никога не употребява единствено число и никога не назовава конкретен човек или ангел син Божий, но винаги употребява множествено число в колективен смисъл синове Божии. За читателя винаги е ясно, че тук се говори за синове Божии не по природа, а по милостта на възприемащия ги Господ. Те са Негови деца не по природа, а по осиновление. (Тук буквалното разбиране на думата “синове” води до абсурдното заключение, че някои хора, например богоборците, които Писанието именува “синове на дявола”, имат друг произход в сравнение с вярващите).
          Само към Иисус Христос Свещеното Писание прилага единствено число, именувайки Го Син Божий и освен това само към Него то добавя такива уточняващи думи като  Единороден (единствен), Възлюблен, Син на Живия Бог, Син истинен или Собствен. Това доказва, че за разлика от нас Иисус Христос  е Син Божий по същество. Той е Син в истинския смисъл на тази дума. Затова мормоните допускат непростима грешка, когато говорят, че Иисус Христос имал други братя - богове, като например Луцифер (Сатана) и различни духове. Свещеното Писание строго различава Сина от синовете: Първият е роден, а последните - сътворени.
          Самото начало на проповедта на Иисус Христос Бог Отец предварил със свидетелство за Своя Син, казвайки: “Този е Моят възлюблен Син, в Когото е Моето благоволение” (Мат. 3:17). По-късно на планината Тавор Бог Отец повторил тези думи, добавяйки: “Него слушайте” (Мат. 17:5). Това е доказателство, че хората са длъжни да приемат всичко казано от Господ Иисус Христос като съвършена и неоспорима истина.
          Но какво може да се възрази на отрицателите на Божеството Христово, когато Сам Иисус Христос казвал:  “ Моят Отец е по-голям от Мене... А за оня ден и час (края на света) никой не знае, нито небесните Ангели, нито Син, а само Отец... Но нека бъде не Моята воля, а Твоята...” и подобни фрази, в които Той поставя Себе си на второ служебно място по отношение на Отца? (Иоан 14:28; Марк 13:32; Лука 22:42). Освен това, ако Иисус Христос действително съзнавал Себе Си като Бог, то защо не обявил това ясно и открито? Така Той би разсеял всякакви съмнения относно Своята природа.
          Целта на тази статия е да помогне на православния човек да се ориентира в поставените по-горе въпроси и да му даде необходимия материал за защита на своята вяра в Божествеността на Иисус Христос.
          За да разберем защо Иисус Христос не обявил пред целия народ Своето Божество, ще се постараем мислено да се пренесем в епохата и условията, в които Той проповядвал. Нека си представим как биха се отнесли хората към думите на човек, който ходи из града и заявява: “Аз съм Бог!” Без съмнение тълпата би го осмяла като безумец, а ревнителите на иудейската вяра биха побързали да го обявят за богохулник и биха поискали смъртно наказание. Та нали само езичниците, признаващи много богове, биха могли да възприемат подобно заявление по-сериозно от иудеите, естествено разбирайки го в духа на своите суеверия. (Да си спомним реакцията на езичниците, когато видели чудесата на апостол Павел, как искали да го обявят за един от боговете и да му принесат жертва - вж. Деян. 14:11). В наше време от проповедник, който се обявява за бог, просто биха се отвърнали с презрение. Във всеки случай признаването от Спасителя на Собствената Му Божественост не би донесло този резултат, който трябвало да се постигне.
          Действително Синът Божий дошъл в нашия свят не за да порази съвременниците Си със Своето всемогъщество или пък като роби да ги подчини на Своята Божествена власт, а за да ги убеди да се отвърнат от греховете, да започнат да вярват правилно и да живеят праведно. Хората до такава степен са подивели духовно и са загрубели нравствено, че са станали неспособни да разбират правилно истината за Божествеността на Христос. Нека си спомним от Евангелието колко трудно било на Христос да проповядва сред иудеите, колко насмешки е трябвало да изслуша от злобните книжници, колко превратно тълкували Неговите думи и отвръщали простия народ от вярата. Затова първото дело на Господ Иисус Христос било да убеди хората да се обърнат покайно към Бога и да отхвърлят религиозните си предразсъдъци, да посее у тях семената на истинната вяра. Постигайки това, трябвало да ги вдъхнови за нов, праведен живот, да ги научи да си прощават, да се жалят и да се обичат помежду си.
          Такъв дълбок духовен поврат в обществото не трябвало да бъде постигнат нито чрез заплахи, нито с чудеса. Действително, когато Господ Иисус Христос проявявал чрез някакво чудо Своята Божествена природа, това възбуждало в тълпата иудеи нездрави мечти за славно и могъщо месианско царство на земята, в което те ще господстват над другите народи. Затова Господ Иисус Христос бил принуден да забрани да се разгласяват извършените от Него чудеса.
          За да обнови нравствено хората и да ги направи възприемчиви към истинната вяра, Христос избрал пътя на доброто, вдъхновяващо слово и на личния пример. От състрадание към погиващите хора Той решил да раздели с тях нищетата им, тяхното бреме и техните нещастия. За да изличи нравствените им язви, Той взел върху Себе Си човешките грехове и ги измил на кръста със Своята пречиста кръв. Въобще цялото дело за спасението на грешното човечество започва от момента на въплъщението на Спасителя и завършва с кръстните Му страдания, които за Него били дело на крайно доброволно унижение. По думите на апостол Павел: “Който, бидейки в образ Божий, не счете за похищение да бъде равен Богу; но понизи Себе Си, като прие образ на раб...” (Фил. 2:6-9). Ето как пророк Исаия описва подвига на доброволното самоунищожение на Месията: “...няма в Него ни изглед, нито величие; ние Го видяхме и в Него нямаше изглед, който да ни привлича към Него. Той беше презрян и унизен пред людете, мъж на скърби и изпитал недъзи, и ние отвръщахме от Него лицето си; Той беше презиран и ние за нищо Го не смятахме. Но Той взе върху Си нашите немощи и понесе нашите недъзи; а ние мислехме, че Той беше поразяван, наказван и унизяван от Бога. А Той бе изпоранен за нашите грехове и мъчен за нашите беззакония; наказанието за нашия мир биде върху Него и чрез Неговите рани ние се изцелихме. Всички ние блуждаехме като овци, отбихме се всеки от пътя си, - и Господ възложи върху Него греховете на всинца ни. Той беше измъчван, но страдаше доброволно и уста Си не отваряше...От затвор и съд Той биде грабнат,но рода Му кой ще обясни?” (Ис. 53 гл.). С тези заключителни думи пророкът се обръща към съвестта на тези, които ще отхвърлят своя Спасител и сякаш им говори: вие с презрение обръщате гръб на поругания и страдащ Иисус, но разберете, че заради вас, грешниците, Той страда толкова тежко. Вгледайте се в Неговата духовна красота и тогава може би ще разберете, че Той е дошъл при вас от горния свят.
          Но като се унижавал доброволно за нашето спасение, Господ Иисус Христос при все това постепенно откривал тайната на Своето единство с Бог Отец на тези, които били способни да се извисят над грубите представи на тълпата. Така например Той говорел на иудеите: “Аз и Отец едно сме... Аз съм в Отца, и Отец е в Мене...Отец, Който пребъдва в Мене... И всичко Мое е Твое (на Отца), и Твоето мое...” (Иоан 10:30, 14:10-23, 17:10). Тези и други подобни изрази еднозначно посочват Божествената природа на Иисус Христос.
          Освен това Господ Иисус Христос постепенно разкривал такива Свои качества, каквито не може да притежава никой друг освен Бог. Така например Той се именувал Творец, когато казал: “Моят Отец досега работи, и Аз работя” (Иоан 5:17). Интересно е, че иудеите, чувайки тези думи, ги разбрали съвършено правилно и искали да убият Христос с камъни като богохулник, “защото не само съботата нарушаваше, но и наричаше Бога Свой Отец, като правеше Себе Си равен Богу” (Иоан 5:17-18). Като не опровергал тяхното разбиране, Господ потвърдил, че те правилно са Го разбрали.
          В други беседи Господ Иисус Христос назовавал Себе Си  вечен. Когато например иудеите Го запитали: “Кой си Ти?”, Иисус отговорил: “Аз съм това, което ви и говоря отначало” (Иоан 8:25). И малко по-късно добавил: “Истина, истина ви казвам: преди Ааврам да е бил, Аз съм” (Иоан 8:58). Тук следва да се обърне внимание, че Иисус не е казал “Аз бях”, както е граматически правилно в контекста на речта, а е употребил сегашно време: “Аз съм” - или по-точно: “Аз - вечно Съществуващият.” Дълбокият смисъл на тези слова се изяснява в оригиналния еврейски език. Когато Мойсей при неизгарящия огън попитал Бога как е Неговото име, Господ отвърнал: “Аз съм вечно Съществуващият” (на еврейски: Иехова). Следователно самото име “Съществуващият” (Иехова) показва отличителното свойство на Бога: Той е Този, Който винаги съществува, Той е вечен. Назовавайки Себе Си  Съществуващият (Иехова), Иисус Христос употребил това име, с което евреите наричат Бога. При това трябва да си спомним, че името Иехова дотолкова се почитало от иудеите, че те го употребявали само в особено важни и тържествени случаи, а в обикновената реч използвали имената Господ, Творец, Всевишен, Благословен и т.н.
          След Своето възкресение от мъртвите Иисус Христос потвърдил вечността Си, казвайки: “Аз съм Алфа и Омега, начало и край, - казва Господ, Който е, Който е бил и Който иде, Вседържителят” (Откр. 1:8). В други случаи Той се именува всеведущ (всезнаещ), казвайки: “Както Ме познава Отец, тъй и Аз познавам Отца” (Иоан 10:15). Действително Божието естество е непостижимо за ограничените твари. Само Бог може в съвършенство да познава Своята природа. Господ Иисус Христос наричал Себе Си още вездесъщ, когато казвал: “Никой не е възлязъл на небето, освен слезлия от небето Син Човеческий, Който пребъдва на небето...дето са двама или трима, събрани в Мое име, там съм Аз посред тях” (Иоан 3:13; Мат. 18:20). Тук Христос отново употребява сегашно време, показвайки, че Той не само е бил или ще бъде на небето, а постоянно пребивава там.
          И така, като разделящ с Отца Неговите Божествени свойства: творене, вечност, всезнание, весдесъщие и т.н., Иисус Христос трябва да бъде признаван от всички за равен на Отца и по почит, затова “всички да почитат Сина, както почитат Отца. Който не почита Сина, той не почита Отца, Който Го е пратил” (Иоан 5:23). У непредубедения човек всичко, казано дотук, трябва да породи една несъмнена истина, а именно, че Иисус Христос е истинният Бог, равен на Отца по природа.
           Въпреки че Иисус Христос избягвал пряко да назовава Себе Си  Бог, за да не възбужда ненужни вълнения в тълпата, все пак Той одобрявал тези, които били способни да се възвисят до тази истина. Така например, когато апостол Петър в присъствието на другите апостоли казал: “Ти си Христос, Синът на Живия Бог”, Господ приел изповяданата от него вяра, добавяйки, че Петър е достигнал до това убеждение не само чрез самостоятелно наблюдение, но и благодарение на особено просвещение свише: “Блажен си ти, Симоне, син Ионин, защото не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата” (Мат. 16:16-17). По подобен начин, когато апостол Тома, дотогава съмняващ се, виждайки пред себе си възкръсналия Спасител, възкликнал: “Господ мой и Бог мой!” (Иоан 20:28), - Христос не отхвърлил това наименование, но само леко укорил Тома за мудността и казал: “Ти повярва, защото Ме видя (възкръснал); блажени, които не са видели, и са повярвали” (Иоан 20:29).
          Накрая нека си спомним, че самото осъждане на Иисус Христос на кръстна смърт било предизвикано от Неговото официално признание за Собствената Му Божественост. Когато първосвещеникът Каиафа под клетва запитал Христос: “Заклевам Те в Живия Бог, да ни кажеш, Ти ли си Христос, Син Божий?”, Христос отвърнал: “Ти рече”, употребявайки установената форма за утвърдителен отговор. (Мат. 26:63; Лука 22:70; Иоан 19:7).
          Сега следва да се изясни един друг, свързан с това и много важен въпрос: откъде Каиафа, мнозина иудеи и дори демоните са могли да почерпят идеята, че Месия ще бъде Син Божий? Отговорът е един: от старозаветното Свещено Писание. Именно то е подготвило почвата  за тази вяра. Действително още цар Давид, живял хиляда години преди Рождество Христово, в три псалома именува Месията Бог (Псалмите 2, 44 и 109). Още по-ясно разкрил тази истина пророк Исаия, който живял 700 години преди Рождество Христово. Предсказвайки чудото на въплъщението на Сина Божий, Исаия писал: “... ето, Девицата ще зачене и ще роди Син, и ще Му нарекат името Емануил”, което означава “Бог с нас”. Малко по-надолу пророкът още по-определено разкрива свойствата на Сина, Който ще се роди: “... и ще Му дадат име: Чуден, Съветник, Бог крепък, Отец на вечността...” (Ис. 7:14, 9:6). Такива наименования могат да се приложат само към Бог. За вечността на бъдещия Младенец е писал също и пророк Михей (вж.: Мих. 5:2).
          Пророк Йеремия, който е живял около двеста години след Исаия, именува Месията “Господ”, разбирайки Този Господ, Който го е изпратил да проповядва; а ученикът на Йеремия, пророк Варух, е написал следните забележителни слова за Месията: “Този е нашият Бог и никой друг не ще се сравни с Него. Той намери всички пътища на премъдростта и я подари на Своя раб Иаков и на Своя възлюблен Израил.След това Той се яви на земята и живя между людете” (Вар. 3:36-38) - т.е. Сам Бог ще дойде на земята и ще поживее сред хората!
           Ето защо по-внимателните сред иудеите, имайки определени указания в Свещеното Писание, могли без колебание в лицето на Христос да признаят истинния Син Божий (вж. брошурата “Старият Завет за Месията”). Забележително е, че още преди Рождеството Христово праведната Елисавета посрещнала Дева Мария, която очаквала Младенеца, със следното тържествено приветствие: “...благословена си ти между жените, и благословен е плодът на твоята утроба! И откъде ми е това - да дойде при мене майката на моя Господ?” (Лука 1:40-43). Ясно е, че праведната Елисавета не би могла да има друг Господ освен Този, на Когото тя е служила още от детство. Както обяснява апостол Лука, Елисавета е казала тези думи не от себе си, а по вдъхновение от Светия Дух.
          Усвоявайки крепко вярата в Божеството Христово, Апостолите насаждали тази вяра в Него сред всички народи. Апостол Иоан  започва своето Евангелие с разкриване на Божествената природа на Иисус Христос:
“В начало беше Словото и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото... Всичко чрез Него стана и без Него не стана нито едно от онова, което е станало... И Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина; и ние видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца... Бога никой никога не е видял. Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той Го обясни” (Иоан 1:1-18).
          Назоваването на Сина Божий Слово в по-голяма степен от другите наименования разкрива тайната на вътрешното взаимоотношение между Първото и Второто Лице на Пресветата Троица - Бог Отец и Бог Син. Действително мисълта и словото се отличават по това, че мисълта пребивава в разума, а словото е изразяване на мисълта. Те са неразделни. Нито мисълта може без слово, нито словото без мисъл. Мисълта е като вътрешно съкровено слово, а словото е изразяване на мисълта, която, въплъщавайки се в словото предава на слушателя своето съдържание. В този аспект мисълта, бидейки самостоятелно начало, е подобно на отец за словото, а словото е като син за мисълта. То е невъзможно преди мисълта, но и не произхожда извън нея, то е само от мисълта и остава неразделно с нея. По подобен начин и Отец, най-великата и всеобхватна Мисъл, произвел от Своите недра Сина - Слово, Своя първи Тълкувател и Вестител (по св. Дионисий Александрийски).
          За Божеството Христово Апостолите говорят с цялата си яснота: “Знаем също, че Син Божий дойде и ни даде светлина и разум, да познаем истиннаго Бога; и ние пребъдваме в истиннаго Бога - Неговия Син Иисуса Христа.” (1Иоан 5:20). От израилтяните се родил “Христос по плът, Който е на всички Бог” (Рим. 9:5). “И да очакваме да се сбъдне блажената надежда и да се яви славата на великия Бог и Спасител наш Иисус Христос” (Тит. 2:13). “...ако бяха я познали /премъдростта Божия/, не биха разпнали Господа на славата” (1Кор. 2:8). “...в Него /Христос/ телесно обитава всичката пълнота на Божеството” (Кол. 2:9). “И наистина, велика е тайната на благочестието: Бог се яви в плът” (1 Тим. 3:16). Това, че Синът Божий не е творение, а Творец, че Той е безмерно по-висш от всички създадени от Него същества, апостол Павел обстоятелно доказва в 1-ва и 2-ра глава на своето Послание до евреите. Ангелите са само служебни духове.
          Необходимо е да се помни, че именоването на Господ Иисус Христос Бог - Theos - само по себе си говори за Божествената пълнота. От гледна точка на логиката и философията не може да съществува Бог “втора степен” или “по-нисък разряд”, ограничен Бог. Свойствата на Божествената природа не подлежат на условности, на понижаване. Ако е “Бог”, то е всецяло, а не частично.
          Само благодарение на единството на Лицата в Бога е възможно съчетаването в едно изречение на имената на Сина и Светия Дух наравно с името на Отца, например: “И тъй, идете, научете всички народи като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа..” (Мат. 28:29).”Благодатта на Господа нашего Иисуса Христа, и любовта на Бога и Отца, и общуването на Светаго Духа да бъдат с всички вас” (2 Кор. 13:13). “Защото Трима са, Които свидетелствуват на небето: Отец, Слово и Светий Дух; и Тия Тримата са едно” (1 Иоан 5:7). Тук апостол Иоан подчертава, че Тримата са едно - едно Същество.


          Забележка: Трябва ясно да се разграничават понятието “лице” и понятието “същност”. Думата “лице” (ипостас, person) обозначава личността, “аз”-а, самосъзнанието. Старите клетки на нашия организъм отмират, заменят ги нови, а съзнанието в живота ни винаги се отнася към нашето “аз”. Думата “същност” говори за природата, nature, physis. Бог има една същност и три Лица.
          Затова например Бог Отец и Бог Син могат да беседват помежду си и да вземат съвместни решения. Всяко Лице на Троицата притежава Свои лични свойства, по които То се отличава от другите Лица. Но всички Лица на Троицата имат една Божествена природа. Синът притежава същите Божествени  качества като Отца и Светия Дух. Учението за Троицата, което преоткрива на хората вътрешния, тайнствен живот в Бога, е фактически недостъпно за нашето разбиране, но в същото време е необходимо за правилната вяра в Христос.
          Иисус Христос има едно Лице (ипостас) - Лицето на Сина Божий, но две същности - Божествена и човешка. По Своята Божествена същност Той е равен на Отца - вечен, всемогъщ, вездесъщ и т.н.; а по възприетата от Него човешка природа е подобен на нас: Той е раснал, развивал се е, страдал, радвал се е, колебал се е в решения и т.н. Човешката природа на Христос включва душата и тялото. Разликата е в това, че Неговата човешка природа е съвършено свободна от греховност. Тъй като един и същ Христос е едновременно Бог и човек, Свещеното Писание говори за Него ту като за Бог, ту като за човек. Дори нещо повече, понякога на Христос като на Бог се приписват човешки качества (1Кор.  2:8), друг път като на човек - Божествени. Тук няма противоречие, защото става въпрос за едно Лице.

          Вземайки под внимание ясното учение на Свещеното Писание за Божествеността на Господ Иисус Христос, отците на Първия Вселенски Събор, за да прекратят всякакви превратни тълкувания на думите Син Божий и незачитането на Неговите Божествени достойнства, постановили християните да вярват:
“В един Господ Иисус Христос, Сина Божи,
Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове; Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца, чрез Когото всичко е станало.”
          Арианите възразявали особено горещо срещу думата единосъщен, защото тя не можела да се тълкува различно от православното й значение, а именно че Иисус Христос се признава за истинен Бог, във всичко равен на Бог Отец. Затова отците на Събора настоявали тази дума да влезе в Символа на вярата.
          Обобщавайки, трябва да кажем, че вярата в Божеството на Христос не бива да се насажда в човешките сърца нито чрез цитати, нито чрез формули. Тук е нужна лична вяра, лично волево усилие. Както е било преди две хиляди години, така ще бъде и до края на света: за мнозина Христос ще остане “Камък на препъване и Камък на съблазън...за да се открият мислите на много сърца” (1Пет. 2:7; Лука 2:35). Богоугодно било в отношението към Христос да се проявява съкровената воля на всеки човек. И това, което е укрил от мъдри и разумни, го открил на младенци (Мат. 11:25).
          Тази статия не си поставя за цел “да докаже”, че Христос е Бог. Както и много други истини на вярата това е невъзможно да бъде доказано. Целта ни е да помогнем на християнина да си изясни своята вяра в Спасителя и да му дадем нужните аргументи за защита от еретиците.
          И така, какъв е Иисус Христос, Бог или Човек? - Той е Бого-Човек и върху тази истина трябва да се укрепва нашата вяра.