свещ. Павел Гърбов
I. ГЕНЕЗИС НА НЕОПРАВОСЛАВИЕТО
3. Нравствена основа на неоправославието
Съзнавам, че тази част от дипломната работа изпреварва малко самото изложение, което ще трябва да докаже, че критиките, отправяни към неоправославието, и в частност към неоправославното богословие и неговите изразители са били справедливи. И все пак тази нравствена страна, нравствена основа на проблема е във връзка с историческия очерк, който направихме.
Говорейки в частност за софиологическата ерес, архиеп. Серафим писал: “Тази страна ... е по-опасна за православните хора, отколкото догматическите й виждания; доколкото основата е по-важна от това, което е основано на нея, и доколкото тази нравствена основа на софианството беше ръководство за целия живот на нашата руска интелигенция за последния период от съществуването на нашата Русия, преди нейната гибел.” 1
Тази мисъл сякаш продължава св. Иоан Максимович, който също забелязва, че “софианството като учение е известно на сравнително неголям кръг лица, (а) към него се придържат съвсем малко. Но духовно на него е сродна значителна част от емигрантската интелигенция, понеже психологията на софианството е почитание на човека, който се явява не смирен раб Божи, а сам е малък бог, който няма нужда да бъде сляпо покорен на Господа Бога. Чувството на тънка гордост, свързано с вярата във възможността на човека да живее със собствената мъдрост, е твърде характерно за много културни по днешному хора, които поставят своите умозаключения над всичко и не желаят да бъдат послушни във всичко на учението на Църквата, отнасяйки се към нея снизходително – добре.” 2
Не може да не направи впечатление, че и М. Ставру, който по-горе изрази същността на неоправославието, на няколко пъти подчертава, че тези, които са инициирали движението са “интелектуалци”, хора на интелекта, на учеността, на знанието. Добре, но знанието възгордява, а любовта назидава, (1 Кор. 8:1), казва св. ап. Павел. Още преди него премъдрият Иисус син Сирахов също забелязва, чемного има високи и славни, ала тайните се откриват на смирени, (Прем. Сир. 3:19) и мнозина са въведени в заблуда от своите предположения и лукави мечти са поколебали ума им, (ст. 24).
Прекрасно разкрива съдържанието на гореказаните апостолски думи, но в контекста на неоправославието, о. Серафим Роуз. Говорейки за“патристическото възраждане” през ХХ в., което е друго име на неоправославието, о. Серафим (Роуз) всъщност изразява една от основните идейни линии в него. Той пише: “то си остава едно предимно “академично” явление: абстрактно, отдадено на ежедневието, белязано с печата на дребнавите страсти на съвременния академичен свят, каквито са чувството за превъзходство, самодоволството, липсата на милосърдие в критикуване на чуждите възгледи, формиране на партии и клики от “осведомени личности”, запознати с това, кои възгледи са“модерни” и кои – не. В своето страстно увлечение някои учени откриват “западно влияние” накъдето и да се обърнат. Те стават свръхкритични към “латинизираното” Православие от последните няколко века и изпитват крайно презрително отношение към някои от уважаваните православни учители от тези векове (както към съвременните, така и към древните) заради техните “западни” виждания. Такива “ревнители” дори и не подозират, че подкопават православната почва под собствените си нозе... На тяхната академична “правота” често липсва онова истинско вътрешно смирение и благородство, които бележат автентичното предаване на православната вяра от баща на син, а не само от професор на студент..."3
* * *
В разглеждането на неоправославието, с особеното съдействие на“подвижника и пророка на нашето време” 4 о. Серафим (Роуз), важно е да приемем и следния негов завет: „Няма нужда сами да ставаме толкова груби, осъждайки изопачаването на “патристическото възраждане” – в наши дни толкова неточни и противоположни идеи, (много от които напълно чужди на Църквата), се проповядват от името на християнството и дори на Православието, че човек лесно може да извини онези, чиито православни възгледи и оценки понякога са небалансирани, стига те наистина да търсят чистотата на вярата...” 5
Пламенната ревност по свещеното православно наследство, което рушели неоправославните богослови (в частност Ал. Шмеман), не пречи на о.Серафим да каже: “В сърцето си той все още е православен, обаче умът му е насочен към реформа на Американската Митрополия и на Православието като цяло... Заради справедливостта следва да се каже, че е възможно той самият да не вижда себе си в ролята на “реформатор” и едва идващите поколения, ... още по-далечни от истинно православния живот, ще внесат богоборческата присъда, основавайки се на протестантските възгледи на о. Александър Шмеман.” 6
Въпреки непримиримите си изказвания срещу тези “възгледи” о. Серафим, (а с него и другите отци дали достоен отговор на неоправославието) не смесвал явлението с личността: “Не трябва да приемем или да се примирим с изопачаването на Православието, но можем да простим на човека”. Отец Серафим не изпитвал към Шмеман лична вражда, напротив, даже го уважавал за „твърдия (му) стремеж да донесе православната вяра до съотечествениците си – американци...” От своя страна малко преди смъртта си о. Александър Шмеман се запознал с живота на о. Серафим - живот на американски православен монах и казал: “Ето човек, на когото принадлежи бъдещето...” „Така, по Божия милост, душите на о. Серафим и о. Александър се помирили за бъдещия живот.” 7
Към този мир със своите братя в Христа сме призовани и всички ние, които желаем да бъдем и се наричаме православни. Но не и към примирение с изопачените, неправилните, неоправославните мнения, които като плевели растат и се размножават по-бързо от истинската“пшеница” на Православието и колкото повече се разрастват, толкова повече я заглушават.
budiveren.com
1 Соболев, архиеп. С. Искажение православной истины в русской богословской мысли. – С., 1943, с. 307.
7 Пак там, с. 474.
Няма коментари:
Публикуване на коментар