Самозваните съдници

    Архимандрит Серафим (Алексиев)

                                                       Увод
                                                                1
          Един любител на цветята се разхождал из китна планинска ливада. Изведнъж между многото обикновени цветя той видял да се жълтее в горния край на ливадата едро високо цвете, което му се сторило от рода на лилиите. Изтичал той към цветето и радостно го откъснал. С него украсил букета си. когато след разходката се върнал в стаята си и поставил
цветята във вода, усетил че от букета идва неприятна, тежка миризма. Учудил се какво мирише така и не след дълго открил, че причината е тъкмо едрото жълто цвете. Запитал той един познат какво е това цвете и узнал, че то е на само с тежка миризма, но и отровно. Разбира се, той веднага го отстранил от букета, въпреки привидната му красота.
          Възлюбени, и в живота често се случва така - към букета от човешки добродетели да се прибавя и някое такова цвете, което не само да не допринесе нищо за красотата му, но и целия да го развали. Такова измамно цвете, което прилича на добродетел, но крие в себе си лошата миризма на порока, е осъждането на ближните за техните нравствени немощи.
          Сред днешните православни християни се шири с успех този тежък грях. Някои превратно го смятат за невинна от гледна точка на духовния живот проява, други го мислят за нещо полезно, а трети - за нещо дори добродетелно. Той е успял да си спечели много привърженици, защото прилича на добродетел. Често дори си поставя маската на ревност по доброто, истината и любовта. Поради това повечето хора със спокойна съвест го вършат. А всъщност той има крайно гибелни последици. Упорствуването в него осуетява спасението на душата.
          Смело можем да кажем, че сред тежките грехове осъждането е най-разпространено между хората. Вълните му се разливат по света като някакъв страшен греховен потоп, в който се давят еднакво люде от всички рангове и положения в живота, като започнем от низините и свършим по върховете. Осъждат се взаимно мъжете, служещи в едно учреждение, осъждат се една друга жените, съседки по жилище или служба, осъждат се помежду си цели семейства. Осъждат се, с една дума, всички: съседи, роднини, приятели,познати, та дори и ония, които считат себе си за добри християни, достатъчно просветени в духовния живот. Осъждат се един другиго свещениците и монасите, братята в Христа, които би трябвало да живеят в любов и пълно единомислие. И рядко някой, упражняващ тази печална и злополучна "добродетел", се замисля, че с нея наранява ближния, прогневява Бога, служи за съблазан на околните и погубва себе си.
          Облечени в мантията на правдолюбци, почти всички сме си присвоили правото злобно да одумваме другите и у всекиго да намираме недостатъци. А че така създаваме в себе си тежък и съдбоносен недостатък, никак не ни минава през ума. Осъждайки другите, ние измамно се утешаваме с мисълта, че изпълняваме едва ли не някакъв дълг, чрез който себе си спасяваме, а на другите помагаме. Всъщност чрез осъждането ние и себе си огрешаваме, и другите вкарваме в грях.
          Св. ЙОан Лествичник казва: "Както огънят е противоположен на водата, тъй и желаещия да води покаен живот (т.е. да се спаси) не бива да осъжда. Как ще се спаси човек, който всеки ден осъжда братята си, за които Христос увисна на кръста?"(1)....
          Ако се възползваме от образния израз на този свят отец, ще трябва да оприличим спасението на огъня, а осъждането - на водата. Опитът показва, че който наливат вода в огъня го гаси. Също тъй, който осъжда ближните си , загубва спасението на душата си. Нека казват някои, че от ревност по доброто  осъждали ближните си за пороците им. Нека уверяват, че тъкмо с това смятали и на другите да помогнат, и себе си да спасят. Кой може като налива вода в огъня да го поддържа и разгаря? Осъждаш ли, ти се погубваш и чрез това никому полза не принасяш. Не този е начинът да се помага на другите.
          Който осъжда другите със злорадство, който ги одумва и критикува със злоба (а тъкмо това е естеството на осъждането), той все още е слепец в духовния живот. "Ако пък слепец слепеца води, и двамата ще паднат в ямата" (Мат. 15:14).
          Има един интересен за всички ни разказ, който нагледно предава мисълта, че много повече хора гинат чрез осъждането на ближните, отколкото чрез вършенето на други грехове.
       
         Веднъж сатаната устроил конкурс между своите подвластни духове на злобата. Върху рогатата глава на най-добрия си служител той искал да постави короната на първенството. И се заредили тогава в ужасяваща процесия: мрачната омраза, жестоката непримиримост, дръзкото нецеломъдрие, ненаситната похот на очите, съсухреното скъперничество, бледоликото сребролюбие, наглата лъжа и много други коварни рушители на човешкото щастие и на духовното спасение. Всички се хвалели, изтъквали пъклените си предимства, но короната никому не била присъдена.
          Тогава из тъмното се изстъпил напред един грозен дух. В походката се четяла самоувереността на победител. Той спокойно застанал пред зловещия вид на своя тъмен учител и на всеослушание заявил: "На мене се пада короната! Моето жилище е у всеки човек - и у млади, и у стари. Даже децата ми слугуват. А когато пораснат, те още повече ме слушат. Безволните роби на греха са мои приятели. Но и ония, които се въздържат от грях, ми се покоряват. Дори тъкмо при тях, които се мислят за съвсем благочестиви и затова с презрение се отнасят към нечестивите, аз се чувствам напълно у дома си. Много рядко някой ме е побеждавал.  Където се мярна аз, там всички ангели са принудени да бягат от мене. Аз съм враг на смирението. Аз пропъждам любовта!"
          Все по-голяма радост и доволство се разливали върху смразяващите черти на сатаната. "И как се казваш ти, мой усърдни служителю?" - "Аз съм духът на осъждането. Могат да ме намерят навсякъде, дето се говори лошо за ближния. Аз съм там, дето потайно и с вътрешно доволство се слуша нещо неизгодно за някого. Аз присъствам и там, дето се хули доброто име на невинния. Аз вдъхновявам ония, които коват сплетни. Аз съм при клеветниците. От мен получават насърчение служителите на клюката. Наречи ме "клевета" или "осъждане", или пък само "злословие", или лекомислена "клюка" - ти ще ме налучкаш с всички тези имена."
          И в пълен триумф той приключил: "Потърси из цялата земя поне един човек, който да не ми слугува и ако намериш такъв,  то дай тогава короната на другиго."
          Сатаната потупал по рамото своя най-верен служител и го увенчал с короната, а всички тръпнещи от почуда и завист демони се видели принудени единодушно да признаят: "Нему се пада наградата".
          Този поучителен разказ ни отваря очите, за да видим, че осъждането на ближните и свързаните с него грехове - клюкарството, одумванията, злословията и клеветите - погубват най-много човешки души.
          Мнозина от вярващите не знаят каква враждебна стена издигат между Бога и себе си със своите злобни осъждания на ближните си. Това духовно невежество погубва много благочестиви люде, които иначе може би биха се издигнали високо в духовния живот и биха спасили и себе си, и други. За съжаление у нас твърде малко е говорено и писано срещу този така пагубен и разпространен порок. Предвид на всичко това сметнахме за полезно да изнесим пред по-широк кръг вярващи разсъжденията и поуките на тая беседа, написана въз основа на светоотеческата мъдрост.
                                                                                                                         Авторът

                           
                Словото Божие за неосъждането

          Иисус Христос поучава: "Не съдете, за да не бъдете съдени, защото с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени; и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери. А защо гледаш сламката в окото на брата си, пък гредата в твоето око не усещаш? Или, как ще кажеш брату си: чакай, да извадя сламката от окото ти; а пък на, в твоето око има греда! Лицемерецо, извади първом гредата от окото си и тогава ще видиш, как да извадиш сламката от окото на брата си" (Мат. 7:1-5).
           Тия Божествени думи ни внушават да не съдим, защото гибелни са последиците от осъждането за ония, които вършат тоя грях. Който съди ближните си, непременно ще бъде осъден от Бога на Страшния Съд. У св. ап. Яков четем предупреждението: "Съдът ще бъде безмилостен за оногова, който не е показал милост" (Иак. 2:13). За да се избавят вярващите от страшния Божи съд, трябва да се въздържат от осъждане на ближните си: "Не съдете и няма да бъдете съдени; не осъждайте, и няма да бъдете осъдени; прощавайте, и простени ще бъдете!" (Лук. 6:37), увещава Спасителят.
          По-нататък в Неговата образна поука за гредата и сламката ясно се изказва мисълта, че всеки, който осъжда ближните си, сам непременно е много грешен, значи има греда в очите си! А който има греда в очите си, не бива да дръзва да вади сламката от окото на брата си. Опита ли се, въпреки предупреждението, да стори това, той, вместо да му извади сламката от окото, може да го ослепи, понеже сам е сляп от гредата в очите си. Тук съвсем ясно е посочено, че не чрез злобното осъждане на другите можем да оправим грешките им. Тръгнем ли чрез осъждане да изкореняваме недостатъците у ближния си, бидейки сами пълни с грехове, с туй само ще му причиним зло. Всеки самозван съдник е подобен на крайно нехаен фелдшер, който с немити ръце и мръсни марли и бинтове превързва раните на болните, и с това вместо да ги излекува, им причинява още по-дълбока инфекция.
          Авва Доротей, тълкува думите на Спасителя: Лицемерецо, извади първом гредата от окото си, и тогава ще видиш  как да извадиш сламката от окото на брата си, открива дълбока поука в тях. Според него тук Христос сравнява греха на ближния със сламка, а осъждането оприличава на греда. Толкова тежък грях е осъждането и толкова надвишава всеки друг грях!(2)
          В пълно съгласие със Спасителя са учили и светите апостоли. Ето например какви мисли по въпроса за осъждането на ближните четем у св.ап. Павел в Посланията му до римляните и коринтяните: Неизвиняем си, о човече, какъвто и да си ти, който съдиш; защото с какъвто съд съдиш другиго, с него себе си осъждаш, понеже ти, който съдиш, вършиш същото (Рим. 2:1). Кой си ти, който съдиш чуждия слуга? Пред своя Господар стои той, или пада. И ще бъде изправин, защото Бог е мощен да го изправи... А ти защо съдиш брата си? Или пък ти защо презираш брата си? Всички ще застанем пред съдилището Христово (Рим. 14:4-10). Прочее, за нищо не съдете преди време, докле не дойде Господ, Който ще изнесе на виделина тайните на мрака и ще извади наяве намеренията на сърцето; и тогава похвалата ще бъде всекиму от Бога (1 Кор. 4:5).
          Това са най-главните мисли на богооткровеното новозаветно учение за неосъждането. Св. Православна Църква, която се пои от благодатното Слово Божие като градина от небесен дъжд, всякога чрез своите най-добри представители - светите отци, е учела да не осъждаме ближните си за техните нравствени грехове, а да смятаме себе си за най-грешни. Св. Ефрем Сирин ни е оставил една чудна и кратка молитва, която се чете редовно през Великия пост. В нейния край се казва: "Господи Царю, дай ми да виждам своите прегрешения и да не осъждам брата си". Всички ревнители на духовния подвиг са се издигали от нивото на обикновени грешни човеци до върховете на светци само чрез строгост  към себе си и снизходителност към другите, което ги е учело на дейна любов и ги е предпазвало от осъждане.


          Единственото позволено осъждане

          Светата Църква със своята власт, получена от Господа Иисуса Христа и от светите апостоли, дава право да се осъждат само един вид хора - еретиците, изопачителите на Православната вяра. Според дълбоката убеденост на благодатно просветените в Православието св. отци, еретиците са най-изтънчените служители на сатаната.  Защото те уж проповядват Бога, но довеждат при дявола, уж връчват в ръце Библията, но втикват в ада, уж зоват към спасение, но докарват до гибел.
          Сам Господ Иисус Христос чрез Своята Църква е устроил дивен път за спасение на човека посредством благодатното му единение с Бога. Догматите и каноните, установени от св. Православна Църква, са охранителни знаци по този единствен спасителен път, знаци, които предпазват от отклонения както наляво, така и на дясно. Догматите не са отвлечена и суха схоластика. В тях намира израз великата тайна на Божия промислителен план за спасението на човешкия род, веднъж завинаги извършено чрез въплъщението на Словото Божие - Второто лице на Св. Троица. Ереста пък е изопачаване на св. догмати, хула против истината. По думите на знаменития древен подвижник авва Агатон ереста е "отчуждаване от Бога. Еретикът се отлъчва (отделя) от Живия, истински Бог и се присъединява към дявола и неговите (паднали) ангели. А онзи, който е отлъчен от Христа, вече не е с Бога, от Когото би могъл да измоли прошка за греховете си и във всяко отношение е погинал."(3) Изопачаванията на истинската вяра са отклонили от пътя на спасението и погубили милиони човешки души. Затова не друго, а любовта към Божествената истина и любовта към ближния са причина за ненавистта към ереста и за нейното категорично осъждане.
          Ето защо Господ Иисус Христос, предпазвайки своите верни последователи от изопачителите на вярата, ги предупредил: Пазете се да ви не прелъсти някой; защото мнозина ще дойдат в Мое име, говорейки: аз съм Христос; и ще прелъстят мнозина (Мат. 24:4-5). Не ходете, прочее, подире им (Лук. 21:8). Пазете се от лъжливите пророци, които дохождат при вас в овча кожа, а от вътре са вълци грабители (Мат. 7:15). Той, Благият, но и абсолютно Справедливият, е нарекъл лъжеучителите вълци грабители, рожби ехиднини (Мат. 12:34) и увещавал учениците Си да се пазят от кваса фарисейски и садукейски (Мат. 16:6), т.е. от учението фарисейско и садукейско (Мат. 16:12).  Спасителят непрекъснато изобличавал всички изопачители  на истината, като по този начин предпазвал от заразата на техните учения изповядващите правилната вяра в Него. С всичко това нашият Спасител е показал колко високо стои мирогледното единство на верните, събрани в кошарата на Истината (Иоан. 17:9, 11, 20). Да бъдат всички едно! (Иоан. 17:21) - така се молел Иисус Христос в Своята първосвещеническа молитва. Да бъдат всички едно, но едно в Истината, а не в заблудата! Той не е допускал към тая божествена Истина да се примеси лъжа, защото лъжата и заблудата - тия дяволски порождения, разединяват. Неповярвалите в Него юдеи Той наричал деца на дявола, а самия дявол - баща на лъжата (Иоан. 8:44). Затова с огнения меч на Истината Господ отсичал и отхвърлял всичко гнило далеч от Своето здраво и спасително учение. В този смисъл Христос е казал забележителните думи: Мислите, че дойдох мир да дам на земята? Не, казвам ви, а - раздяла; защото отсега петима в една къща ще бъдат разделени, трима против двама, и двама против трима; баща ще бъде против син, и син против баща; майка против дъщеря, и дъщеря против майка; свекърва против снаха си, и снаха притив свекърва си (Лука. 12:51-53). И това разделение се налага, за да не се смесват Истината с лъжата, тъй като Истината е спасителна само когато е отделена от заблудата.
          И св. апостоли са постъпвали по примера Иисуса Христа. Въпреки че са знаели високата цена на любовта, те са били строги към непоправимите и фанатизирани еретици, наричали са ги дяволски синове (Деян. 13:10), псета и зли работници (Филип. 3:2), забранявали са на християните да ги приемат по домовете си и дори да ги поздравяват (2 Иоан. 1:10-11) и на всеослушание са обявявали: Който ви благовествува нещо по-друго от това, що приехте, анатема да бъде (Гал. 1:9).
          Ние трябва да помним, че има учения и откровения, на които Словото Божие забранява да се вярва (Откр. 2:15). Има религиозни общности, които Сам Бог определя като сатанинско сборище (Откр. 2:9).
          Всички св. отци, подобно на св. апостоли, смело са осъждали еретиците като врагове на Истината и изопачители на Божественото откровение. Като са държали здраво православното учение и са били просвещавани от Божията благодат, те са откривали в ересите така наричаните дълбини сатанински (откр. 2:24) и са предпазвали от тях православните християни. Божиите угодници са считали за голям грях осъждането на ближните заради нравствените им грехове, но са практикували и поощрявали осъждането на ересите. Мнозина от тях строго изобличавали непоправимите лъжеучители. Разбира се, те са постъпвали кротко и с любов, когато са виждали пред себе си неволно заблудили се в еретичеството хора, но са били безпощадни към упоритите изопачители на вярата.
           Големият подвижник и велик чудотворец, преподобни Пафнутий Боровски имал такава ревност по запазване чистотата на Православието в поверената му обител, че щом забележел някого от братята да говори дори малко несъгласно с Божествените догми, веднага го изгонвал от монастира. Божиите пък угодници св. Поликарп Смирненски, св. Ириней Лионски, св. Атанасий Велики, св. Василий Велики, св.Авксентий, св. Йоан Мълчалник, св. Максим Изповедник и много други на се търпели общуването с еретици и са ги отблъсквали от себе си, както това е разказано по-подробно в житията им. Някои от тях като св. Николай Мирликийски чудотворец, св. Епифаний Кипърски, св. Амфилохий, св. Кирил Александрийски, св. Методий патриарх Цариградски, преподобни Теодосий Велики и други много строго са изобличавали отстъпниците от истината и са се борили с тях. Св. Никифор Изповедник наричал еретическото учение ухапване от змия. А св. Поликарп, когато дошъл при него еретикът Маркион с думите "Поднай ме, кой съм", му отговорил: "Знам те; ти си първородния син на дявола".(4)
          В житието на Киевския митрополит св. Петър се разказва, че той се отличавал с голяма любов към враговете си. Веднъж например той с великодушно всеопрощение отвърнал на своя злобен враг, Тверския епископ Андрей, който искал да го свали от светителския престол, като го клеветял и измислял разни сплетни срещу него. На преднамерено устроения съд за установяване вината на светителя блеснали както неговата невинност, така и злобата и коварството на Андрей. Св. Петър можел да поиска наказание за клеветника, но вместо да му отмъсти, той му простил. Когато обаче срещу него по-късно излязъл един еретик, увличащ с пагубното си учение верните, светителят не се поколебал да въстане срещу врага на Православието и го проклел. Тъй погинал еретикът.(5)
          Много характерен и дълбоко поучителен по своята тънкост в разграничаването на позволеното и непозволеното осъждане е следният разказ:
          Един отшелник видял някой си брат да съгрешава и заплакл. "Горко ми!" - рекъл той - "както братът съгрешава сега, тъй аз ще съгреша утре!" След това, като се обърнал към ученика си, добавил: "В какъвто и тежък грях да падне в твое присъствие някой брат, да не го осъдиш; но трябва да бъдеш уверен, че ти грешиш повече от него, дори той и да е мирянин. Изключение от това правило може да бъде случаят, когато чуеш някого да богохулства или да говори нещо еретическо"(6).
          Св. Православна Църква е вършела на Вселенските събори именно това - осъждала е богохулните ереси и е предпазвала чедата си от тяхното гибелно влияние. Това осъждане се изразявало в произнасяне в произнасяне на анатема (отлъчване от Църквата) срещу онези, които са оставали неразкаяни в ереста си. С това Църквата е извършвала велико и богоугодно дело - запазила е и до днес в чистота предадената ни от Господа Иисуса Христа и от св. апостоли света православна вяра.
          Оттук е ясно, че Христовите думи: Не съдете, за да не бъдете съдени! не означават това - да търпим изопаченията на Православната ни вяра от еретиците. Тези думи ни увещават да не осъждаме нашите ближни за нравствените им грехове и слабости.


                               Дяволските лукавства 

          Всичко това щеше да бъде много ясно за Христовите последователи, ако не съществуваше един коварен и ловко криещ се зад повърхността на събитията противник на Божествената Истина - дяволът. Той е успял да обърне в света почти всичко с главата надолу, като е създал обърканост в представите на хората за това, що е порок и що е добродетел и най-голямото му старание се насочва към това да ни приучи към своя изопачен ред. Трябва да признаем, че успехите му в това отношение са забележителни. Хората така са привикнали към някои грехове, че те им се струват едва ли не като добродетели, и толкова са се отдалечили от някои богооткровени истини, че те им се виждат като заблуди.
          Да погледнем под тоя ъгъл на зрение разглеждания от нас предмет - осъждането на ближните. Сатаната най-усърдно ни внушава да осъждаме другите за нравствените им недостатъци, което Бог забранява, но не и за изопачаванията на вярата, което е тъкмо за осъждане. При това той се старае да постави на братоосъждането ореола на някаква привидна добродетелност, а осъждането на фанатизираните еретици представя като тесногръдие и мракобесие.
          Не сте ли срещали хора, които смятат осъждането на порочните и грешни люде за нещо положително! Те казват, че като осъждали другите, показвали ревност по доброто, борели се против порока и изобличавали греха. Така, когато злобно критикуват другите за човешките им слабости, нещо, което правят зад гърба на осъжданите, те се гордеят пред слушателите си със своето мнимо "истинолюбие" и "ревност по доброто".  Престъпвайки ясната и категорична Христова заповед: Не съдете, за да не бъдете съдени, те мислят, че изпълняват някакъв свещен дълг и че принасят служба Богу (срв. Иоан. 16:2). Всъщност те са измамени от лукавия, вършат неговата тъмна воля и увеличават чрез осъждането греховете в света, погубват себе си, съблазняват слушащите ги и озлобяват осъжданите от тях. А с всичко това се изпълняват плановете на сатаната за разрастване на злото в света.
          Чрез внушенията да не се осъждат ересите и лъжеученията се постигат пак пъклените цели на лукавия за погубването на колкото е възможно повече хора в света. Изопачителите на вярата са негови приятели е услужват на неговите гибелни замисли. Чрез създаването на все повече и повече ереси и секти те разпокъсват християните, сеят плевелите на заблудата сред пшеницата на Истината, отделят вярващите от Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква и ги лишават от спасителната благодат.
          Сатаната е постигнал много в това отношение. Сред модерните християни той насажда убеждението, че истинската Църква, основана от Иисуса Христа, се е загубила - мисъл, сама по себе си невярна, и пагубна, понеже подкопава вярата в обещанието на Спасителя, че основаната от Него Църква ще пребъде непреодолима за адовите порти (Мат. 16:18) и ще стои като стълб и крепило на истината (1 Тим. 3:15) да свършека на вековете. По-нататък тъмната сила внушава, че като няма вече истинска Църква, съществуват само клонове от нея, мисъл също неправилна, понеже не могат да съществуват клонове без дънер. Още по-нататък лукавия внушава, че тепърва чрез съединението на разномислещите християнски вероизповедания ще се създаде новата църква на любовта. Но тайната му цел е да се погребе в тая "нова църква" Истината, а заедно с нея и любовта, защото не може любовта да цъфти върху почвата на неистината и заблудата.
          Всички тия печални резултати на изневяра към св. православна вяра са последица от модерните внушения, че не бива да се осъждат ересите. Опитайте се да защитите в средата на някое съвременно общество мисълта, че Иисус Христос е основал не много църкви, а само една, че не всички съществуващи днес вероизповедания при явните противоречия помежду им са верни на Боготкровената истина, че трябва да има една истинска Църква, защото е вярно и неотменно Христовото обещание да основе непобедима Църква. Опитайте се да заявите, че единствено Православната Църква отговаря на условията на истинската Христова Църква, понеже е запазила без повреда вярата, завещана ни от Иисуса Христа и св. апостоли, понеже е съхранила без прекъсване апостолското приемство и понеже преподава в пълнота чрез светите Тайнства необходимата за спасението ни Божествена благодат. Опитайте се да кажете, че другите вероизповедания, кое повече, кое по-малко, са отстъпили от основаната от Христа Църква чрез премахване на важни истини или чрез прибавяне на учения, измислени от човеци; опитайте се да защитите по тоя начин в днешно време св. Православие, както ги защитаваха св отци и св Вселенски събори, и вие ще срещнете или пълно неразбиране от страна на мнозинството, или буря от възражения.  Ще чуете например подобни думи:  "Та нима Толстой, отлъчен от Православната Църква, не е добър християнин? Та нима Дънов, който учи да не убиваме животните, не е един мъдър учител? Та нима между адвентисти, теософи, петдесетници и други сектанти няма прекрасни хора? Не осъждайте ересите! Ние нямаме право да съдим"...
          Ето, приблизително така разсъждават модерните хора. Но същите, които се боят да осъдят еретиците, в личния си живот непрестанно се занимават с клюкарства и осъждания на моралните недостатъци на неприятните им хора, с доноси и одумвания зад гърба им. Когато говорят, че ние нямаме право да осъждаме еретиците, те казват, че трябва да се ръководим т любов към всички хора. А когато осъждат ближните си за нравствените им немощи, дали се ръководят от принципа на любовта? Или тъкмо обратното, тогава именно потъпкват всяка любов? Еретичеството, което св. Църква осъжда като гибелно, те, подучени от дявола, защитават като нещо безобидно. А там, дето Спасителят, Църквата и всички св. отци забраняват осъждането, те най-необуздано осъждат.
          По тоя начин за пъклените цели на сатаната се постига двойна придобивка: чрез повика да не се осъждат ересите тяхната зараза се шири като гибел на мнозина, а чрез поощрението да се критикуват и осъждат зад гърба немощните и ближните, се пораждат клюките, доносничествата, злобата, омразата, подозренията, обидите, раздорите, враждата и ред други злини пак за погибел на мнозина.
          Мъдрия християнин трябва да знае къде може да осъжда и къде не.


         
            Злоупотреба с нашите прекрасни
                       първични дарби

          Всички прояви в душата на първия човек са били по начало положителни. Впоследствие те са се изродили, осакатили и обезобразили поради грехопадението. Наблюдаваните днес греховни страсти, като осъждането, гневът, омразата, ревността и др., отначало са били положителни свойства на човешката душа. Тях Бог е дал за вършене на добро, за предпазване от зло и за постигане на по-голямо съвършенство. Ние сами чрез греха сме превърнали тия по начало добри дарби в страсти.
          Всяка страст, колкото и отблъскваща да е тя по прояви в своето изродено състояние, е израз на душевна сила и знак на някаква способност, която в зависимост от това на какво служи - на доброто или на злото, добива или положителна, или отрицателна стойност. Всяка страст може с Божия помощ и при лични усилия да се превърне от отрицателно в положително качество на духа. И осъждането е такава страст. И то може да бъде или добродетел, или порок.
          Да разгледаме на кратко за пример греха и омразата. Според общото схващане гневът и омразата са големи недъзи на душата. А според светите отци, тия най-тънки познавачи на духовната психология, гневът и омразата не винаги са зли прояви. Гневът например, по учението на св. Йоан Касиан(7), св. Йоан Лествичник(8) и на голямото православно богословско светило епископ Теофан Затворник(9), е даден на човека, за да се гневи той на злото в себе си и на дявола вън от себе си, та по тоя начин чрез гнева си да се бори с греха и да не се поддава на козните на лукавия. Ако например всеки християнин, вместо да се гневи на ближните си, обърне взора си навътре и се разгневи на себе си при всяко пристъпване на Божията воля, би достигнал завидна добродетелност. Неговия гняв би го довел до самоизправление и самоусъвършенстване.
          Тъй, използван правилно гневът, се оказва полезен за душата. А ние, хората, свикнали да злоупотребяваме с гнева и с подобните нему духовни прояви и като сме ги превърнали в страсти, приписваме на природата тия страсти, и оттам търсим началото на появата им от Самия Бог, Твореца на нашата природа. Ето какво казва тъкмо по тоя повод св. Йоан Лествичник: "Бог не е творец на злото; затова заблуждават се ония, които говорят, че някои от страстите са естествени за душата, без да разбират това, че ние сами сме превърнали в страсти своите природни свойства, създадени за добро. Например естествено е у нас семето на чадородието, а ние го употребяваме за беззаконно сладострастие; естествен е у нас и гневът, но срещу оная древна змия (дявола), а ние го употребяваме против ближните си; На нас е дадена ревността, за да ревнуваме по добродетелта, а ние показваме ревност по пороците..."(10)
          Същото е и омразата. И тя е способност на духа, предназначена да ни пази от сатаната. Бог ни е дал омразата не за да ненавиждаме ближните си, а за да мразим с нея сатаната и бесовете, та да не падаме в примките им. Ако обичаме Бога, трябва по необходимост да мразим всичко онова, което Му е противно. Дяволът мрази Бога. Затуй и всеки истински християнин мрази дявола. И тази омраза не само не е грях, а е наложителен и спасителен дълг. Това казва и св. пророк Давид с думите: "Аз ли да не мразя ония, които Тебе мразят, Господи?... С пълна омраза ги мразя; те ми са врагове" (Пс. 138:21-22).
          Не е имало светец, чиято любов да е била толкова "широка", че да обгръща и дявола. Защото да обичаш дявола, това значи да обичаш и делата му, да вършиш волята му. Това ще рече да му обречеш душата си, да се отречеш от Бога и да погинеш. Истинската любов към Бога е несъвместима с привързаност към дявола. "Никой не може да слугува на двама господари: защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или към единия ще се привърже, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на Мамона" (Мат. 6:24), казва Христос.
          Светите отци, умъдрени от благодатта, са знаели, че трябва да мразят именно дявола и делата му, а не хората. Те са мразели греха, но не и грешниците. Недопускайки в живота си никакви компромиси със сатаната, те проявявали снисходителност и благост към насъскваните от него свои лични врагове.
          В това поведение на светците има дълбока логичност и мъдра последователност. Любовта към личните врагове е свързана в основата си с добродетелната омраза към дявола и злото. Обичащия враговете си вижда, че те са жалки жертви в ръцете на сатаната и това поражда в сърцето му състрадание и обич към тях. В тая връзка чудесна перспектива добиват думите на ап. Павел: "Нашата борба не е против кръв и плът, а против... поднебесните духове на злобата (Ефес. 6:12).
          Както стои въпросът с гнева и омразата, тъй стои въпросът и с осъждането. И тук има място за благословено осъждане и за добродетелно неосъждане. Осъждането е в основата си добра първична проява, която вследствие на грехопадението се е изродила и превърнала в грях. Що е по начало осъждането? Проява на критичната способност на душата, която, различавайки доброто от злото, хвали доброто, а злото порицава. Кой не би се съгласил, че тая критична способност е много ценно качество на човешкия дух! Само злоупотребите с това прекрасно качество създават неговата пакостна и жалка пародия - злобното съдничество над ближните заради техните нравствени немощи. Правилно прилага дарбата си да съди онзи, който порицава дявола като изобретател на злото и осъжда себе си, когато следва внушенията му. Такова осъждане не е грях, а добродетел. Особено ценно е самоосъждането. Самокритиката е необходима предпоставка за самоусъвършенствуването. Който по-често се наблюдава в огледалото на самоосъждането, той по-често вижда петната по духовния си образ и с по-голяма  готовност се заема да ги очисти. Ето тук осъждането носи явно белезите на добродетелна проява.
          С тая благословена критична способност злоупотребяват обаче всички ония, които, вместо да я използуват за себеизправление, я употребяват за злобно нараняване на другите. Защото осъждането на ближните за нравствените им немощи, макар и да става уж в името на доброто, не е нищо друго, освен безжалостно нанасяне на оскърбления. Речем ли да оправяме другите чрез злобното им одумване зад гърба, повече ще ги ожесточим и отдалечим от идеала, а и самите никога няма да стигнем до него, огрешавайки се чрез осъждането. То причинява по този начин двойна вреда: опорочава душата на осъждащия и озлобява душата на осъждания. Но то може да причини и трета, и четвърта, и пета беда, а именно - да изкуси към осъждане ония, които слушат осъждащия, та и те от своя страна да продължат да разнасят заразата на осъждането върху други. Поради всичко това, осъждането може да бъде оприличено на някакво дяволско оръжие, което бесовете държат в ръцете си и при помощта на което те с едно гръмване улучват едновременно двама и повече наведнъж.
          Нека сега, С Божия помощ, разгледаме тази печална "добродетел" - осъждането на ближните, за да видим какви гибелни форми може да приеме прекрасната по начало критична способност на човека, щом се злоупотребява с нея.



                       Човекът с двете торби  
                                                                      2
          Някой си мъдрец е казал, че човекът носи две торби на рамото си: едната се спуска от пред, а другата виси на гърба му. В торбата отпред той събира чужди грехове, за да ги осмива, а в торбата отзад са натрупани собствените му грехове, които той не вижда. Вървейки по пътя си, човекът наблюдава къде какъв грях ще зърне и с удоволствие го слага в торбата, висяща отпред. В духовното си заслепение той обича да се занимава с чуждите грехове, а торбата със собствените си грехове дори и не забелязва. Занимавайки се обаче с чуждите грехове и вадейки ги от торбата, която виси отпред, за да ги критикува, той незабелязано за самия себе си ги преработва в собствени и ги хвърля в торбата отзад.
          По тоя начин товарът но торбата със собствените му грехове, вместо да става по-лек, с времето все повече се увеличава.
          Такива сме може би и ние с вас, възлюбени. Не ни ли занимават и нас най-вече чуждите грехове? Не говорим ли и ние постоянно какво направил този, как сгрешил онзи? Не обичаме ли и ние да осъждаме всяка най-малка слабост у другите, без да забелязваме в същото време своите собствени недостатъци? А това съвсем не е естествено. То е един изопачен ред, появил се като печална последица от грехопадението. Обратното би било нормално - да имаме пред очи винаги собствените си прегрешения и да не осъждаме чуждите. Кой от нас, ако е загубил най-скъп за сърцето си човек, например майка, ще остави нейния гроб и ще тръгне да плаче по чужди гробове? А ето ние правим в духовния живот именно това - оставяме своя гроб, дето нашите грехове са погребали невинността ни, и отиваме да "плачем" по чужди гробове. Не свидетелствува ли това красноречиво, че ние сме се подчинили на един изопачен ред, който врагът на нашето спасение е внесъл в живота ни?
          Чуждите грехове са далеч от нашата душа. Те не тежат на нашата съвест. Не за тях ще отговаряме ние пред Бога. Най-близко до нашата съвест стои собствения ни грях, загнездил се в сърцата ни. Той вгорчава живота ни. От него би трябвало да страдаме до болка. Той е нашият враг. Него би трябвало да осъдим и изгоним от душата си, ако искаме да се спасим. А ние вместо това се дразним от чуждите грехове и безжалостно осъждаме ближните си, уж за да ги поправим. Но какво спасение можем да постигнем, докато тънем в трагичната заблуда да грешим от мнима ревност по безгрешността? Как можем да се избавим от собствената си греховност, докато я поддържаме и храним с чуждата?
          Кажете, може ли човек да гледа едновременно напред и назад? Разбира се, не! Тъй не може да осъжда човек злобно ближните си за техните недостатъци и същевременно да се кае и дълбоко съкрушава за своите собствени грехове. Когато се вглеждаме в чуждите слабости, ние отклоняваме вниманието от собствените.
          Щом се ровим в торбата отпред, оставяме оная, която е зад нас. А това не е нищо друго освен упражнение в злото, гимнастика в омразата, напредване в презрението към ближните. Осъждането е греховно позволение на собствения порок да се занимава с пороците на другите. Който се рови в чужди грехове, той се заразява от тях и обременява с нов грях товара на своята съвест. Осъждащият като че ли е ненаситен на зло. Нему не стига отровата на собствените му пороци. Той търси и жадува за отровата на чуждите немощи, за да пълни с нея душата си.
          Осъждането слага край на духовния живот и отдалечава от благодатта. Колко гибелно е за душата осъждането на ближния дори и в най-лека форма, се вижда от следния пример:
                              В един монастир двама братя с висок духовен живот получили от
                    Бога дарбата да виждат всеки у другия Божията благодат. Случило се
                    веднъж единият да излезе вън от монастира. Наблизо един човек още
                    в ранна утрин закусвал, което, според строгите постнически
                    монашески правила, било нередно. Братът го осъдил за тая
                    невъздържаност и му рекъл:  "Много рано се храниш."
                              На другия ден през време на св. Литургия вторият брат
                    погледнал към първия и се учудил, че не забелязва да го осенява
                    божествената благодат. Това го опечалило. Когато се върнали в
                    килията си, той го запитал:  "Защо не можах да видя над тебе
                    благодатта, както по-рано? Какво си сторил?"  Първия отговорил:
                    "Аз не помня да съм извършил някакъв грях".  Вторият отново го
                    запитал: "Да не би да си казал някоя небогоугодна дума?"  Чак тогава
                    първия си спомнил как осъдил вчера закусващия брат и изповядал
                    греха си.
                              След дълго покаяние грехът му бил опростен и Божията
                    благодат отново започнала видимо да почива над него.(11)
   
          Ако този голям подвижник за едно невинно на пръв поглед осъждане загубил за известно време видимото осеняване на благодатта, то какво ще е състоянието на нашите души, когато ние непрестанно осъждаме близките си и не виждаме в това никакъв грях?
          Докато ние носим торбата с чуждите грехове отпред, а тая със собствените отзад, няма да напреднем в духовния живот. Добродетелен остава само онзи, който размести торбите, който престане да се занимава с чуждите грехове, заеме се с изкореняването на своите недостатъци и докара по този начин нещата в естествения им порядък.


                   Същина и степени на осъждането

          "От препълнено сърце говорят устата" (Мат. 12:34), казва Спасителят. Ежедневният опит ни уверява в това. Кой от каквото се вълнува, за него най-често говори. Ако сърцето е пълно с гняв, гневни слова изговаря езикът. Ако сърцето е пълно с блуд, и езикът клони към нечисти разговори. Ако в сърцето има злоба, езикът постоянно осъжда другите.
          "От препълнено сърце говорят устата". Дори когато човек иска да скрие онова, което е в сърцето му, устата неволно понякога го издават. Езикът е органът, чрез който обикновено се изразяват чувствата на сърцето.
          Св. Исаак Сирин пише: "Ако искаш да узнаеш човешките тайни и не си достигнал още до това да ги узнаеш по благодатни пътища, ще ги узнаеш по думите, по начина на живота и по разпорежданията на всеки един, стига само да си мъдрец. Защото у онзи, чието сърце е победено от страстите, и езикът се движи от тях"(12).  Оттук е ясно, че злоречието, клеветите и осъждането, тия сродни помежду си пороци, непременно са проява не на добро и милостиво, а на злобно, нечестиво и завистливо сърце. Защото осъждането в същността си не е нищо друго, освен външна изява на неприязненото отношение към осъжданите от нас хора.
          Степените на осъждането са различни. "Едно е да злословиш - разграничава авва Доротей, - друго е да осъждаш, а трето е да презираш. Да злословиш, значи да кажеш за някого: "Еди-кой си излъга или се разгневи, или падна в блуд"...  Ето такъв злослови брата, т.е. с пристрастие разказва неговото съгрешение. А да осъждаш, то значи да казваш: "Еди-кой си е лъжец, гневлив, блудник". Такъв е осъдил самото предразположение на душата му, произнесъл е присъда над целия му живот, казвайки че той е еди-какъв си, и го е осъдил като такъв. Това е тежък грях. А презрение имаме тогава, когато човек не само осъжда другия, но смята за унизително да общува с него, т.е. гнуси се от ближния и се отвращава от него като от някаква мерзост. Това е по-лошо от осъждането и е много по-пагубно"(13).
          Не всякога ясно се отграничават в нашите постъпки тия три степени на осъждането. Най-често те се преливат помежду си и съдържат елементи от всяка една в по-малка или в по-голяма степен. В зависимост от това кой елемент преобладава, всеки може да определи с относителна точност до коя степен на осъждането е достигнал.
          Осъждането в трите му форми е толкова лесно постижимо, че един и същи човек, като е пренебрегнал спасението на душата си, може да си служи сръчно с всяка разновидност в зависимост от това, какви са отношенията му към определените хора и в каква степен ги ненавижда. Едного той може само да злослови, другиго злобно да осъжда, хранейки към него постоянна ненавист, а трети - всякога и пред всички гордо да унижава, да презира и отрича напълно, гнусейки се от него.
          Всички тия три степени обаче имат обща една обща основа. А тя е суровото и лишено от всякаква любов съдническо отношение към хората. Този най-характерен елемент ние ще имаме предвид винаги, когато говорим за осъждането.
          Трудно е да се даде точна и изчерпателна дефиниция  на тая гъвкаво променяща външните си форми човешка слабост. Защото обвиниш ли някого, че осъжда ближните си, той може да се защити, като каже, че се застъпва за истината, че изобличава греха, че помага дори за поправяне на критикувания. Но ако човек може да хвърли прах в очите на другите, Бога не може заблуди, а не може да излъже и собствената си съвест, ако тя не е съвсем притъпена.
          За онези, които имат ясен поглед върху духовните неща, осъждането не може да се смесва с добродетелите. Защото то е греховна проява на пораждано, често от завист, често от засегнато честолюбие, от омраза или високомерие, злобно критикуване на чуждите недостатъци, при което порочното сърце на осъждащия изпитва някаква тънка сатанинска наслада от опозоряването на ближните.


                В семейството на пороците

          Осъждането е болест на душата. То е несъмнен порок, макар да се опитва понякога да скрие злата си природа зад маската на добродетелност. Сродството му с пороците показва, че то принадлежи към тяхното семейство. Да разгледаме греховните прояви, с които осъждането стои в тясна връзка.
          Който осъжда другите, той без друго се е възгордял. Смиреният никога никого не осъжда, защото се смята за по-лош от всички.Може ли да хрумне на слепеца да тръгне да се присмива на другите слепци? Той се безпокои за собственото си състояние. Също тъй смиреният е загрижен за своето спасение и като вижда греховете си, не се смее на чуждите. Тава, последното, може да върши само горделивият, който счита себе си за най-умен и най-прав.
          С осъждането върви злоречието. Който осъжда някого, не го хвали, а го порицава. И колкото по-лоши думи каже по негов адрес, толкова по-доволен се чувствува. Тъй, увлечен в злоречие, той може да стигне дотам, че с езика си да почне да сипе огън и жупел върху своята жертва. А какво може да произлезе от това, е ясно. Малък огън голяма гора запалва. Езикът е огън, украшение на неправдата... и... сам бива запален от геената... той е неудържимо зло и е пълен със смъртоносна отрова (Иак. 3:5-8). Тоя език, който трябва да слави Бога, ние употребяваме за хулене и осъждане на ближните.
          Осъждането е в най-близко сродство с клеветата, защото често приема нейната форма. Ние съдим другите обикновено по слух, без да сме видели и проверили греха им, т.е. ние клеветим. С клеветничеството си осъждащия става подобен на дявола. Дявол е гръцка дума и на български означава "клеветник". Щом е така, може ли злобното осъждане на ближните да има нещо общо с добродетелите?! Колкото дяволът може да бъде образец на добродетелност, толкова и осъждането може да се сметне за добродетел.
          Осъждането е израз на немилосърдие, ненавист и злоба към ближния. А "всеки, който мрази брата си, е човекоубиец", по думите на св. Йоан Богослов (1 Иоан. 3:15). Следователно: осъждането е братоубийство. Тези, които го упражняват, няма да наследят Царството небесно.
          Осъждащия другите сам издава, че му липсва любов към ближните. "От какво друго ние изпадаме в туй (да осъждаме) ако не от това, че в нас няма любов, казва авва Доротей, защото, ако бихме имали любов, то със съболезнование и страдание бихме гледали на чуждите недостатъци, както е казано: "Любовта покрива много грехове" (1 Петр. 4:8)"(14). "Любовта зло не мисли" (1 Кор. 13:5). Тя следователно не може да осъжда. Всичко извинява. Нищо не може да й служи като повод да злослови другите. За да осъждаш, трябва да нямаш любов в сърцето си.
          Много често завистта подбужда слабохарактерните християни  да осъждат. Който не може по друг начин да унижи достойнството на някого, започва да търси слабостите му и скритите му позорни дела, за да го осмее пред хората. Тъй завистта, тая сатанинска страст, получава известно удовлетворение, хранейки се с калта на чуждото поведение. Св. Йоан Лествичник говори: "Добронамереният ум, който владее себе си, най-внимателно си отбелязва всички добродетели, които забелязва у другите. А несмисления търси недостатъците и достойното за порицание. Зависливите хора с удоволствие усмиват учението, делата или заслугите на ближния."(15).
          У някои подтикът за осъждане се корени в нечистата им съвест и в желанието им лицемерно да се представят за по-добри, отколкото са всъщност. Те осъждат, за да отклонят вниманието от себе си върху другите. Като злословят по чужд адрес, те се стараят чрез очерняне на другите да спечелят общественото мнение за себе си. Св. Йоан Лествичник свидетелствува: "Аз съм срещал хора, които тайно, без това да стигне до другите, вършат най-тежки грехове, но които, за да изтъкнат своята чистота, силно нападат ближните си, чиито грехове са малки, но известни на всички"(16).  Всеки чувства колко е долно това. Но всеки ли избягва да го върши?
          Осъждащите нямат в сърцето си страх Божий. Иначе те не биха се одързостили, бидейки сами грешници, да се занимават с греховете на другите. "Който злослови другия", говори св. Ефрем Сирин, "той сам себе си осъжда... А който всякога има у себе си страх Божий и у когото сърцето е чисто, той не обича да злослови другите, не се услажда с чуждите тайни, не търси за себе си удоволствие в падението на другите"(17).
          Св. Йоан Златоуст много сполучливо сравнява самозваните съдници с досадни мухи. "Както мухите кацват на чужди рани, тъй и осъждащите уязвяват чуждите грехове"(18).  Мухите отравят всичко, до което се докоснат. Те носят зараза. Така и осъждащите увеличават греховете в света, отравят атмосферата около себе си и заразяват събеседниците си и жертвите на своята страст, но и на себе си вредят.
          Авва Доротей с плач възкликва: "Ние, окаяните, безразборно осъждаме... и, което е още по-лошо, не се спираме при собственото си навредяване, но, като срещнем някой брат, и нему бързаме да кажем: "Това и това се случи!" и му пакостим, като внасяме в сърцето му грях. Не се боим от Онзи, Който е казал: "Горко на тебе, който поднасяш на ближния си питие, смесено с твоята злоба..." (Авак. 2:15), а вършим бесовска служба, без да ни е грижа. Защото каква друга работа има бесът, освен да смущава и пакости? Тъй ние ставаме помощници на бесовете за своя и на ближния погибел. Защото, който пакости на душата, той съдейства и подпомага демоните"(19).
          Тъй разсъждават светите отци по нашия въпрос. Ала за хората от светските общества осъждането е най-приятното забавление. Съберат ли се някъде приятели или приятелки, за да се видят и да си поприказват, те, като не умеят да се назидават във вярата и доброто, обикновено почват да се шегуват над чуждите слабости и остроумно и забавно да критикуват ближните си или пък с тънка злоба да ги осъждат, особено в тяхно отсъствие. И това не им се струва грешно и недостойно. Напротив, те го вършат публично и напълно спокойно, та дори и с известно увлечение.
          Бедните, те не виждат как сами със своите клюкарства и сплетни сплитат мрежите, в които дяволът ги улавя. Защото онзи, който ни подбужда да съдим ближните си, гледа чрез осъждането да втикне и нас във вечно осъждане. И колко хитри постъпва той! Ако му се изплъзнем от едно място, на друго ни хваща. Лукавият ни кара да сгрешим против някоя Божия заповед или, ако не сгрешим, да осъждаме съгрешаващите, та като не успее да ни хване в клопката на греха, да ни улови в клопката, която уж е против греха.


                      Похищение на Божиите права

          Осъждането е един от най-богопротивните грехове, защото е похищение на Божиите права. Бог е съдията на всички люде. А ние бързаме да ставаме съдници на нашите братя, без да имаме право на това.
          Представете си, драги читатели, следното: млади родители имат едно-единствено дете Гошко, което горещо обичат, Те го възпитават много добре и с толкова любов се грижат за него, че не дават прах да падне върху главата му. под нежните родителски грижи Гошко става така благонравен, че служи за пример на всички.
          Един ден Гошко си играе на улицата  и в разгара на играта бутва по невнимание едно свое другарче. То пада на земята и щом вижда, че от носа му потича кръв, започва да плаче. Гошко се притичва да му помогне. Душата му е смутена от това, което той без да иска е извършил. В това време минава оттам една зла жена. Бидейки свидетелка на произшествието, като не познава доброто възпитание на Гошко, без да знае, че той случайно е бутнал любимото си другарче, жената го хваща грубо за ухото - нещо, което и родителите му не са правели, и започва да го обсипва с най-вулгарни думи, завежда го у дома му, разказва на родителите му случката и пред тях се нахвърля върху него да го бие като свое дете.
          Няма ли със своето държание да оскърби родителите на Гошко? С основание те ще се разсърдят на самозваната възпитателка, задето си е присвоила родителските им права. Те имат властта сами да си наказват детето и да го възпитават. Тя няма тази власт. Родителите основателно могат да протестират, защото една такава груба, неуместна и самозвана "възпитателска" намеса може, вместо да поправи грешката на детето, да обърка цялото дотогава тъй правилно провеждано възпитание.
          Не прегрешаваме ли точно така пред Бога и ние с вас, когато осъждаме ближните си? Ние не сме техни господари, а ги съдим така, сякаш са наши подчинени. Те са Божии създания и Бог ще ги съди, когато и както Той намери за добре. "Кой си ти" , казва св. ап. Павел, "който съдиш чуждия слуга? Пред своя господар стои той или пада. И ще бъде изправен, защото Бог е мощен да го изправи" (Рим. 14:4). Вместо да го изправим, с осъждането си ние гледаме да го провалим още по-дълбоко, като несъзнателно и сами падаме заедно с него в ямата, която му копаем. Защото най-често се случва това - когато осъждаме и ближния си хвърляме в пропастта, а и сами политаме в нея. Бог тъкмо за това най-строго забранява осъждането, защото то и осъдените не поправя, а и осъждащите погубва.
          Много поучителен в това отношение е следният пример:
                              Живели някъде едни много грешни хора и други - доста
                    праведни. Минало дълго време. Грешниците измрели и понеже
                    не се разкаяли, отишли в ада. Умрели и праведните. И тях Бог
                    пратил в преизподнята. Грешниците били силно изненадани,
                    когато видели праведниците при себе си - в мястото на мъките.
                    Тогава те ги запитали: "Ние грешехме и не се каехме затова сме
                    в ада. Но вие поне, праведниците, които не вършехте нашите
                    дела, защо сте тука?"  Праведните отговорили:  "Вие грешехте,
                    а ние ви осъждахме!"...
          Възлюбени, не е малък грях да си присвояваш правата на Небесния праведен Съдия и да осъждаш безмилостна ближните си. Може да се стремиш към добродетелен и чист живот. Може да се бориш със страстите си и да минаваш в очите на другите за праведник. Може дори наистина да си стигнал до известно степен на праведност. Осъждаш ли обаче безогледно братята си, ти си се възгордял, похитил си Божествените права и в това свое гордо заслепение, ако не се покаеш, можеш навеки да погинеш. Осъждащия е светотатец, и то най-дързък светотатец, защото той не краде от обикновено светилище, а се опитва да ограби Самаго Бога.
          Св. Анастасий Синаит смело твърди: "Който осъжда преди Христовото пришествие, той е антихрист, понеже си присвоява Христовото право"(20). А св. Доротей, разкривайки неподозираната тежест на осъждането като грях, казва: "Няма нищо по-тежко, няма нищо по-лошо от осъждането. Грехът осъждане е по-тежък от всеки друг грях, поради което Сам Христос е казал на самозвания съдник: "Лицемерецо, извади първом гредата от окото си, и тогава ще видиш как да извадиш сламката от окото на брата си" (Лук. 6:42); грехът на ближния Той е уподобил на сламка, а осъждането - на греда! Ето колко тежък грях е осъждането!(21).
          Много силно е подчертана богопротивността на осъждането в следния светоотечески пример:
                              Веднъж преподобни Исаак Тиваидски видял един брат да пада в
                     грях, разгневил се против него и заповядал да го изпъдят. След това,
                     когато преподобни Исаак се върнал в килията си, на врата го спрял
                     ангел Господен и му казал: "Няма да ти позволя да влезеш в килията
                     си!"  Преподобния запитал ангела за причината. Ангелът му
                     отговорил: "Бог ме изпрати да те питам къде си заповядал да бъде
                     хвърлен онзи брат, когото ти осъди?" Преподобния Исаак веднага се
                     съкрушил, покаял се и казал: "Господи, съгреших против тебе!"
                     Ангелът му казал: "Стани! Бог ти е простил; обаче занапред така да
                     не постъпваш: да не осъждаш никого, преди Бог да го осъди. Хората,
                     казва Господ, без да имат такова право, съдят своите братя и не Ми
                     дават Аз да ги съдя"(22).


                                       Безумие

          Осъждането е същинско безумие. Осъждаш ближния си ти, братко, който сам си подсъдим и имаш да отговаряш пред общия Съдия за многобройните си грехове.
          Ние всички сме затънали в общата вина - греха.  "Всички ще застанем пред съдилището Христово" (Рим. 14:10). Бог е съдията на всички ни. И мъртви, и живи, всички ние сме наредени на подсъдимата скамейка и чакаме реда си, за да бъдем осъдени според делата си.
          Безумен е онзи, който вместо да се постарае да заглади някои свои грехове, тъкмо пред очите на съдията греши и по тоя начин отежнява положението си. Безумен е например подсъдимия за обида, ако продължава да се гневи пред съда, да нанася пред всички най-груби обиди на тъжителя и с това явно да доказва вината си. Така той сам подписва своята присъда.
          Също така е безумен всеки човек, който, бидейки сам грешник и подсъдим, вместо чрез милост към ближните си да изпроси ат Бога милост за себе си, осъжда пред всевиждащото око на Съдията-Бога ближните си и нарушава по най-груб начин Божията заповед: "Не съдете, за да не бъдете съдени!" Който знае тая Христова повеля и я нарушава, сам написва присъдата си и все едно доброволно се отказва от всяко снизхождение.  "Съдът ще бъде безмилостен за оногова, който не е показал милост: милостта бива похвалявана на съда" (Иак. 2:13).
          "Всички сме грешници пред Бога, говори св. Тихон Задонски. Ако сега не се намираш в някой грях, то може би си бил вече в него, а ако не си бил, то можеш да бъдеш; можеш и по-тежко да съгрешиш, отколкото твоя ближен, когото осъждаш за грях. Защото окаяността е обща за всички ни; злото се крие вътре в нас; нашите страсти са нашите врагове в нашите собствени домове. Всички сме изложени на еднакви изкушения. Твоят ближен днес, а ти утре вършиш същото, ако не делом, то поне с дума или с мисъл. Защото без Божията благодат нищо не можем да извършим освен злото"(23). Щом е така, защо осъждаме?
          Безумието на осъждането проличава от каквато и духовна страна да го погледне човек. Осъждането незабелязано попарва като есенна слана всички добри качества в душата на злоезичния.. Св. Йоан Лествичник добре характеризира осъждането. "То е - казва той - незабелязана, но тежка болест, скрита и неусещана пиявица, която изсмуква и поглъща кръвта на любовта... То осквернява и обременява с грехове сърцето, изтребва непорочността"(24).
          Според праведния Божий съд, осъждането облекчава бремето на чуждите грехове за сметка на осъждащия. Това, разбира се, не значи, че всеки, който е одумван, се очиства само поради това от беззаконията си. То значи, че само при известни условия осъждането може да подобри положението на осъждания. Той може да извлече полза от осъжданията, ако се смирява и съкрушава щом чуе как го осъждат, ако се съгласява с враговете си, които го нападат, и не се озлобява против тях, ако, подобно на митаря, който бил осъждан от фарисея, със сълзи на очи се моли: "Боже, бъди милостив към мене грешния!" С една дума, ако той се кае искрено и дълбоко, без да се гневи на осъждащите го, тогава хорското осъждане заедно с неговото себеосъждане ще го избави от Божия съд.
          Но тежко и горко на осъждащия! Той си навлича поради своето неразумие голяма напаст. Към всички свои стари грехове прибавя и нов - осъждането. И желаейки да хвърли укор върху другия, опетнява собствената си душа. Искайки да натовари чуждия гръб с обвиненията на клюката, спомага да се облекчи съвестта на осъждания и натоварва своята съвест с нов грях.
          Ако той продължава така да осъжда безогледно, по силата на Божието правосъдие, рано или късно сам ще падне в греховете, за които осмива другите. Св. Йоан Лествичник не от себе си говори, когато казва: "Послушайте ме всички вие, зли ценители на чуждите дела:  ако е справедливо, с какъвто съд съдим, сами да бъдем съдени (Мат. 7:2), то несъмнено, за какви то грехове укоряваме ближния си, в същите падаме и сами"(25).  А преподобни Доротей обяснява как става това: "Ние осъждаме, злословим, укоряваме ближните, а накрая падаме в същото това, което осъждаме. Защото поради туй, че човек не се грижи за своите грехове и не оплаква, както отците са казали, своя мъртвец, той не може да преуспее в нищо добро"(26).  И понеже човек не стои на едно място, щом не успява в доброто, той напредва в злото. Тъй неусетно той сам си навлича това, което е осъждал в другите.
          Без всякакви други провинения от наша страна осъждането е достатъчно, за да ни погуби навеки!  Св. Йоан Лествичник недвусмислено говори: "Както от самомнението, без всяка друга страст, може да погине човек, така и ако имаме навика да осъждаме, този само навик е достатъчен, за да ни погуби съвършено"(27).
          Не е ли тогава велико безумие да осъждаме другите за техните грехове, за които не ние, а те ще си отговарят пред Бога? Защо се занимаваме с неща, които не ни засягат? И защо искаме непременно те да започнат да ни засягат? Някои хора да речем, извършат тежки грехове. Когато ние ги осъждаме за тези грехове, сякаш бързаме да вземем участие във вината и отговорностите, произтичащи от тях. Не ни стига това, че тия грехове са успели да тикнат към погибел вече едни души, ами искаме непременно и ние да се възползваме от тях за своя погибел!
          Оттук бихме могли да разберем, че осъждането е действително едно от най-тънките коварства на лукавия. Той поощрява осъждането, за да може с едни грехове да втикне повече души в ада. Тогава не е ли велико безумие да осъждаш ближните си?!...


                                             Жестокост

          Осъждането е и голяма жестокост към ближния. То няма за цел поправянето му, което се изтъква често като благовиден предлог от осъждащите, а уязвяването му, което обикновено старателно се скрива от тях. С осъждане никой никому не е помогнал. Тъкмо напротив, с него мнозина са били жестоко наранявани и озлобявани.
          Осъждащия обикновено злослови и оскърбява, радвайки се на опозоряването на другия. Това нерядко запалва адска злоба в засегната душа. Тъй осъждането отравя и погубва по-слабия брат, за спасението на когото Христос е увиснал на кръста (Рим. 14:15). Лошата дума отваря рана в душата. А както св. Тихон Задонски мъдро говори, "телесните рани по-бързо заздравяват, отколкото душевните язви... От това уязвяване се явява скръб, от скръбта - немощ, от немощта - смърт... Човекът, като честолюбив, предпочита да се лиши по-скоро от богатството си, отколкото от доброто си име; защото богатството той може пак да придобие, но трудно се възвръща доброто име"(28). Затова и толкова мъчително се преживяват клюките, клеветите и обидите.
          Но макар че знаем това, ние пак осъждаме безмилостно ближните си. Не така са постъпвали светците. Те са имали голяма любов и състрадание към съгрешаващите. Лекували са ги като болни, правели са всичко, за да ги спасят. Един удивителен пример в това отношение ни разказва св. Доротей.
                          Няколко монаси дошли при големия Божий угодник св. Амон
                    и му рекли:  "Ела и виж, отче, в килията на еди-кой си брат има жена!"
                    Св. Амон отишъл. Като се сетил, че братът е скрил жената под
                    намиращото се там буре, той седнал върху него и заповядал на
                    братята да търсят по цялата килия. Когато те нищо не намерили, той
                    им казал: "Дано Бог ви прости!" Тъй той ги засрамил и поучил да не
                    вярват прибързано на всяко доносничество против ближния.
                    А когато всички излезли вън, той хванал за ръка съгрешилия брат и
                    му казал: "Какво вършиш, брате! Помисли за душата си!" Братът
                    веднага се засрамил, дошъл в умиление и скъсал с греха. Така
                    благотворно подействувало на душата му човеколюбието и
                    състраданието на светия старец(29).
          Когато ние постъпваме жестоко, постигаме тъкмо обратните резултати. Ако някой върви по погрешен път и ние бързаме да го осъдим, чрез публичното му опозоряване го бутаме по-дълбоко в бездната на греха. Със своята жестокост ние сами увеличаваме придобивките на сатаната.
          Веднъж преподобния Исайя видял, че един брат върши тежък грях, но не го осъдил, а си казал: "Ако Бог Който го е създал вижда това и го щади, кой съм аз, за да го осъждам?(30).
          Най-големите светци са проявявали най-голямо снизхождение към грешниците. В един манастир някой си брат бил измамен от дявола и паднал в грях. По тая причина той бил изгонен и отишъл при св. Антоний в пустинята, където прекарал известно време в покаяние. Св. Антоний отпратил съгрешилия обратно в неговия манастир. Но братята не го приели, а отново го изгонили. Той пак дошъл при св. Антоний с думите: "Не пожелаха да ме приемат!" Великия праведник пак го върнал, поръчвайки му да каже на отците в монастира: "Корабът претърпя корабокрушение и изгуби товара си; с голям труд този кораб достигна до пристанището, а вие искате да потопите и това, което се е спасило от потъване!" След тия думи монасите приели съгрешилия брат(31), поразени от милосърдната мъдрост на великия старец.



                                              Нашият съд

          Достойни за размисъл са следните парадоксални факти:  грешниците, които търпят греховете в себе си , не могат да понасят греховете на другите.  А праведниците, които бързат да прогонят всеки грях, появил се в собствената им душа, с велико търпение понасят греховете на ближните. И още:   Великите Божии угодници, които са били чисти от греха и поради това са имали най-голямо морално право да съдят грешниците, не са осъждали никого. А ние, пълни  с грехове, си присвояваме правото всички да съдим.
          Светците не са осъждали никого, защото са били смирени. А ние смело съдим съгрешаващите, защото се смятаме за по-добри от тях и защото сме заслепени от гордост, която не ни дава възможност да видим цялата своя окаяност.
          Но затуй пък какъв е нашият съд! Ние нямаме справедлива мярка за съдене: своите грехове виждаме по-малки, отколкото са, а чуждите по-големи. За себе си винаги намираме извинения в обстоятелствата, в безизходността на положението, а към другите сме безжалостни и неумолими съдници. Със своя неправеден съд доказваме, че не сме способни да бъдем представители на Божия Съд. Единствени добри съдници на човешките постъпки между нас биха били светците, но ето, тъкмо те никого не съдят, освен себе си. На какво може да ни научи това поведение на светците? На нищо друго освен на едно - и ние да престанем да осъждаме жестоко ближните си, ако искаме да очистим душите си и да бъдем помилвани от Бога.
          Божественият глас на Библията говори: грешниците, които си присвояват правото да съдят другите, на Страшния Съд ще бъдат сами тежко осъдени. А светците, които тук не искат никого да осъдят, освен еретиците, на Страшния Съд ще получат от Бога достойнството да станат съдии на света! (Мат. 19:28;  1 Кор. 6:2).
          Тъй, че грешникът, който се домогва до съдническа чест в тоя живот и става самозван съдник(32), ще бъде посрамен и осъден на Страшния Съд. А който само себе си осъжда в този живот и се пази да бъде съдник на другите, в последния ден ще получи от Бога властта дори ангели да съди! (1 Кор. 6:3).
          "Окаяните ние, които ежедневно съгрешаваме и удовлетворяваме своите страсти! - се провиква чудния св. Доротей. - Оставили сме правия път, указан нам от отците - пътя на самоосъждането, и вървим по кривия път - осъждането на ближния! И всеки от нас се старае да стовари вината върху своя брат и върху него да сложи цялата тежест; всеки се лени и не съблюдава нито една заповед, а от ближния изисква изпълнение на всички заповеди"(33).
          Такива съдници сме ние - от другите изискваме всичко, а себе си не задължаваме към нищо; на своите грехове гледаме през пръсти, а на чуждите - през увеличително стъкло... При това не виждаме, че дори и никакъв друг грях да нямаме, само с осъждането на ближните ставаме достойни за геената, защото в Божиите очи, осъждането, т.е. похищаването на Божиите права, не е малък грях. Св. Йоан Златоуст предупредително говори: "Макар и никакво друго беззаконие да не вършим, в адската бездна би могло да ни изпрати дори само това, че ние, не чувствайки големите греди в своите очи, произнасяме тежка присъда над чуждите грехове и целия свой живот прекарваме в любопитно разглеждане и осъждане на чуждите дела, забравяйки, че Христос строго казва: С какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени; и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери. (Мат. 7:2)" (34).
          Как е възможно тогава, щом е тъй ясно посочена и в Словото Божие, и у светите отци тежестта на осъждането като провинение пред Бога, да се намират християни, които да не го считат за грях?! Един лъже - върши грях. Друг го осъжда - върши също грях. Защото Онзи, Който е казал: Не лъжи!, е казал също: Не осъждай! Тогава, кажи ми ти, който обичаш да осъждаш, с какво си по-добър от лъжеца? И ти престъпваш заповедите на Христа, както и той: той - една заповед, а ти - друга. Следователно и двамата сте виновни, защото престъпвате на Христовите заповеди! Разликата между вас е само тая, че по-трудно можеш да се спасиш, отколкото той. Той може, след като е излъгал, да се е разкаял, да е съжалил в сърцето си, че е пристъпил Божия Закон и да е помолил Бога за прошка, я ти и не помисляш, че вършиш грях като осъждаш, защото се заблуждаваш, че си ревнител за доброто и враг на греховността. И докато другия се е разкаял, ти все още продължаваш да съдничиш и да разправяш на приятелите си: "Той е лъжец! Той еди кога си излъга! Аз сам чух!" Тъй след падението си той се е изправил, а ти и не помисляш дори, че си паднал и продължаваш да се валяш в своя порок, като осъждаш простения вече от Бога. А колко е страшно да осъждаш онзи, когото Сам Бог е простил и оправдал! Св. Йоан Милостиви тъй съветвал своите пасоми: "Братя мои и чада, не бързайте да осъждате! Защото много пъти виждаме греха на съгрешаващия, а тайното му покаяние не знаем"(35).
          Но да предположим, че онзи, който е съгрешил, дори и не помисля да се кае. И тогава ние не трябва да го осъждаме, защото не нам е дадена тая власт. Той е Божи раб и Бог ще го съди. Ние трябва да гледаме себе си, защото в съдния ден няма да отговаряме за чуждите грехове, а за своите.


                                           Хаос или ред


          Някои справедливо ще възразят: "Но ако никой никого няма право да осъжда, кой ще поправя грешните? Кой ще вразумява  разюзданите? Можем ли с фалшиво смирение да кажем: "И ние сме грешни!"... и да скръстим в бездействие ръце? Та нали от това ще произлезе голямо  безредие и същински обществен хаос! Тогава всеки ще може безнаказано да върши зло, знаейки, че никой не ще го осъди за това." На тия недоумения ни дава отговор Словото Божие и мъдрото учение на светите отци за реда и дисциплината в Христовата Църква и в обществото.
          Преди всичко, трябва да ни бъде съвсем ясно, че Иисус Христос не на всеки е забранявал да съди. Той е дал на светите апостоли, като богопоставени пастири на словесното Му стадо, власт да връзват и развързват човешките грехове, да изобличават, да поучават, да наказват и вразумяват. Господ е казал:  Ако съгреши против тебе брат ти, иди и го изобличи насаме; ако те послуша, спечелил си брата си (Мат. 18:15). Ето, тук Спасителят Сам препоръчва изобличението насаме, а по-нататък вразумяването пред свидетели и накрая - пред цялата Църква (Мат. 18:16-17). Тъкмо така са постъпвали светите апостоли, употребявайки за изправлението на грешниците своята апостолска власт. Характерен в това отношение е случаят с коринтския кръвосмесник, когото св. ап. Павел осъдил пред всички и наказал тежко, за да спаси духа му (1 Кор. 5:1-5).
          Същият този св. ап. Павел, който енергично е въставал против осъждането на ближните и който е изрекъл силните думи: Кой си ти, който съдиш чуждия слуга? (Рим. 14:4) на своя възлюбен духовен син - епископ Тимотей, пише: Ония, които съгрешават, изобличавай пред всички! (Тим. 5:20). Наглед тук имаме като че ли противоречие. А в същност апостолът не си противоречи. Със заповедта за неосъждането той иска да пресече за обикновените християни, т.е. миряните, пътя на доносничеството, клеветите, клюкарствата и одумванията, които увреждат братските отношения помежду им. А със заповедта, отправена към епископ Тимотей, св. ап. Павел показва кой има право в Църквата да се занимава с немощите и греховете на християните: това са духовните лица, епископите и презвитерите, на които са поверени човешките души и е дадена от Бога власт да поучават, да лекуват, да вразумяват и изобличават с любов.
          В Църквата Христова, където всичко трябва да става с приличие и ред (1 Кор. 14:40), не всеки има право да се намесва в духовния живот на другия, а само оня, на когото е дадено това от Бога. В името на спасението, хармонията и реда Спасителят е поставил в Църквата едни за апостоли, други за пророци, други за евангелисти, други за пастири и учители, за усъвършенствуване на светиите (т. е. на християните) в делото на служението, в съзиждането на тялото Христово (Ефес. 4:11-12). Само тия, които са облечени в законна духовна власт, могат да се занимават с греховете на християните. А когато обикновените миряни се осъждат взаимно, те излизат от кръга на правилните отношения с ближните, защото не са поставени нито от хората, нито от Бога на такава служба - да съдят и да осъждат.
          Често се чудим защо около нас е такъв хаос, защо толкова често се сблъскваме помежду си.  А то е, защото взаимно се осъждаме и, образно казано, излизаме от орбитата си.  Помислете си, какво би станало, ако небесните светила излезнат от орбитите си!
          Тогава би настъпила космическа катастрофа. А сега всичко там върви идеално, защото всяко небесно тяло знае пътя си и не се отклонява от него. Само ние, човеците, не знаем пътя си. Затова съществува и този хаос в отношенията ни. Ние трябва да знаем какво ни е позволено и какво не и да се стремим да не излизаме от пътя, определен за нас. Необходимо е всички да се върнат към естествения порядък на нещата в природата.
          Бог е поставил йерархия в човешките отношения:  по-високостоящи и по-нискостоящи, управляващи и подчинени, заповядващи и изпълняващи. Както овчарят има власт над своето стадо, тъй и епископите и свещениците имат духовна власт над своите пасоми. В семейството родителите имат власт над децата си. Те могат да ги възпитават, мъмрят, съдят и вразумяват. В държавата управниците имат власт над гражданите. В училището учителите имат власт над учениците, в съдилищата съдиите имат власт над подсъдимите и т.н.
          По-горестоящите трябва да вразумяват подчинените си. Не е разрешено на равните помежду си злобно да се критикуват и осъждат. Не е дадено на неопитните и грешни светски люде да се месят в духовния живот на другите миряни. В тоя смисъл трябва да се разбират Христовите думи: Не съдете, за да не бъдете съдени.
          Не грешат против тая Христова заповед по-високостоящите, когато вразумяват, изобличават и лекуват раните на подчинените си, защото иначе как би съветвал св. ап. Павел епископ Тимотей:  Ония, които съгрешават; изобличавай пред всички! (1 Тим. 5:20).
          Как би казал Спасителят на всеки един от апостолите Си за съгрешаващия:  Иди и го изобличи насаме... ако не послуша, вземи със себе си още едного или двама... ако ли пък не послуша тях, обади на Църквата (Мат. 18:15-17). Ясно е, че според Словото Божие и "осъждането", и вразумяването могат да имат своето законно приложение, но тогава, когато притежаващия тази власт вразумява подчинените си. Тъй се запазват хармонията, добрият ред и любовта сред хората.
          Следователно, ония, които обичат да осъждат другите, без да имат право за това, напразно се страхуват, че ще се получи всеобщ хаос в човешките отношения, ако те престанат да бдят зорко над чуждите пороци. Хаос от това няма да се появи, защото Иисус Христос само на тях, самозваните съдници, забранява да осъждат, тъй като те, вместо да изпишат вежди, най-често изваждат очи.
          Спасителят, по думите на св. Йоан Златоуст, "не за всички грехове забранява да бъдат съдени хората, и не на всички без изключение завещава да вършат това"(36). В Църквата, както и въобще в човешките общества, всичко трябва да става с приличие и ред (1 Кор. 14:40), със спазване на чинопочитанието, защото, ако учениците започнат да осъждат учителите си, децата - родителите си, пасомите - свещениците си, тогава какво ще произлезе от това? Нима не хаос? Той произлиза не от забраната за безогледно осъждане, а тъкмо от това, че всички ние сме се обявили против всички и всички осъждаме всички. Ако оставехме да съдят само ония, на които е дадено, а сами се грижехме за собственото си изправление, в света щеше да има много по-добър ред.
          Божественото разграничение на правата и задълженията в името на реда и спасението има и други неоценими преимущества. Когато майката упреква и наказва сина си, тя не злорадсвува, че може да го изобличи в зло, не се радва, че може да го опозори и изложи през обществото. Не! Та с болка на сърце гледа да го вразуми и поправи. Нейното изобличение не е осъждане, защото е пропито с любов. То би било осъждане, ако липсваше в него любов. Но при наличността на любов то не попада под ударите на заплахата: Не съдете... Защото с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени (Мат. 7:1-2).  Майчинските изобличения са продиктувани от най-дълбоко състрадание към провинения син.
          Такъв е и такъв трябва да бъде съдът на Божиите служители над грешниците. Това не е осъждане, а лечение. Разбира се, ако някой свещеник с пристрастие и злоба оскърбява пасомите си или ги ненавижда, ще отговаря пред Бога за това. Но ако той със загриженост и любов ги вразумява, то значи че изпълнява добре своя пастирски дълг. Свещениците трябва да вразумяват именно със загриженост и любов, за да не изпаднат в греха осъждане. Светите отци наставляват пастирите да не осъждат, а с благодатните средства, които имат, да лекуват болните души. Добрите пастири не осъждат никого, а само лекуват. Св. Йоан Златоуст много добре говори: "Макар осъждащият да носи маска на човеколюбие, той всъщност е изпълнен с крайна злоба, тъй като подхвърля ближния си на неоснователна посрама... и си присвоява мястото на учител, без сам да е достоен да бъде дори ученик"(37).
          Словото Божие допуска и брат да вразумява брата (Иак. 5:19-20), стига сам да не е затънал в грехове и то точно в тоя грях, за който иска да изобличи другия. При това, като прекрасно правило могат да ни служат думите на св. Йоан Златоуст: 4Трябва не да посрамяш, а да вразумяваш, не да обвиняваш, но да съветваш, не с гордост да нападаш, а с любов да поправяш"(38).  Спасителят забранява да се занимават с чужди грехове онези, които злорадсвуват при падението на ближния и виждайки го, че се дави, вместо да му подадат ръка за помощ, натискат отгоре главата му, за да потъне още по-дълбоко. Извади първом гредата от окото си, и тогава ще видиш как да извадиш сламката от окото на брата си (Мат. 7:5). Това значи: оправи първо себе си и тогава тръгни да оправяш другите. С тия думи Христос предоставя съда на съвършените, на светците, защото само те знаят как да съдят, без да съгрешат. А светците, както видяхме от предишните примери, не осъждат никого, а с велико снизхождение и с любов церят греховните язви.
          Любовта - ето многоценното лекарство, дадено ни от небето за оправяне на човешките немощи. Не злорадство и осъждане, а любов и снизхождение. Ако де прилага това, няма да има никакъв хаос, а тъкмо обратното - ще настъпи мир в отношенията между хората.
          За непоправимите злосторници пък има и друга власт - това е държавната власт с нейните по-сурови закони. Тя също е от Бога (Рим. 13:1) и е установена "за усмиряване на безчинието, нахалството и насилието на дръзките, за защитаване на невинността и незлобието на добрите хора", както казва св. Тихон Задонски(39), в пълно съгласие със св. ап. Петър, който учи, че управниците са пращани за наказание на злосторници и за похвала на добротворци (1 Петр. 2:14).  Тази власт има право да съди и наказва престъпниците, за да се избегне хаосът и се запази редът в обществото. Ние като обикновени граждани обаче, нямаме такава власт. Затова, ако притежаващият власт съдия осъди строго, но справедливо някой престъпник, той няма да отговаря пред Бога за това, щом е постъпил по съвест и съгласно законите. Но ако един обикновен християнин започне да осъжда ближния си с цел да го изложи пред другите, ще бъде съден от Бога с голяма строгост.


                    Осъждането на духовните лица

          Ако е страшно за спасението на душите ни да осъждаме равните нам, колко по-гибелно е да осъждаме по-високопоставените от нас - свещениците, нашите духовни отци. Те са служители на Небесния Цар. Те стоят пред Божия престол в светия храм. Те са извършители на светите Тайнства. Те принасят Богу пречистата безкръвна Жертва. Чрез тях ни се изпраща най-великата милост Божия - спасителната за нас благодат. Те издигат молитвено ръце не само за своето спасение, но и за спасението на целия вярващ народ. Те са наши ходатаи пред Бога. Каква голяма вина си навличаме, когато ги осъждаме!
          Св. Йоан Златоуст, изисквайки от вярващите да въздават дължимата почит на свещениците, показва, от една страна колко голямо значение за духовния живот на християните има почитта към свещениците, а от друга страна - колко е страшно осъждането на духовните пастири. Той поучава: "Който почита свещеника, той ще почита и Бога, а който е почнал да презира свещеника, той постепенно ще дойде и до оскърбление на Бога. Когато евреите оскърбили Божия избраник Самуил, Господ казал: Не отхвърлиха тебе, а отхвърлиха Мене (1 Цар. 8:7). А на апостолите Си Христос рекъл: Който приема вас, Мене приема (Мат. 10:40). Като напомня, че в Свещеното Писание има изрична заповед да се почитат свещениците Божии (Числ. 18:8), св. Йоан Златоуст продължава: "Юдеите започнали да презират Бога затова, че презирали Мойсей... Който благоговее пред свещеника, той още повече ще благоговее пред Бога. Макар свещеника да е нечестив, Бог, виждайки, че ти от благоговение към Него - Бога почиташ даже недостойния за чест, Сам ще ти въздаде награда...  На Мойсеевото седалище - казал Той - седнаха книжниците и фарисеите; затова всичко, що ви кажат да пазите, пазете и вършете, а според делата им не постъпвайте (Мат. 23:2-3).
          "Нима ти не знаеш - пита по-нататък св. Йоан Златоуст, - какво е свещеникът? - Той е ангел на Господа. Нима той говори нещо свое? Ако ти го презираш, презираш не него, а ръкоположилия го Бог. А откъде, ще кажеш, е известно, че Бог го е ръкоположил? Ако обаче ти не си убеден в това, суетна е твоята надежда. Ако Бог не извършва нищо чрез него, тогава ти нито кръщение имаш, нито с Тайните се причастяваш,  нито благословение получаваш и следователно ти не си християнин.
          Бог... действува за спасението на народа чрез всички свещеници, макар те и да биха се оказали недостойни. Ако на народа Той е говорил чрез ослицата на Валаам, който бил нечестив човек, още повече ще говори  чрез свещеника. Какво не прави Бог за нашето спасение... Чрез кого не действува!  Ако Той действувал чрез Юда и чрез онези пророци, на които казва: Не ви зная, махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие (Мат. 7:23) и които изгонвали зли духове, още повече ще действува чрез свещениците.
          Когато ние започваме да изследваме живота на началствуващите, тогава искаме сами да бъдем ръкополагатели на учителите и по такъв начин се изопачава всичко".
          Тук св. Йоан Златоуст прави важна уговорка: "Който преподава неправо, т.е. еретическо учение, не го слушай, дори той да би бил ангел; а ако някой преподава правилно учение, обръщай тогава внимание не на неговия живот, а на думите му...
          Но защо, пък ще кажеш, той говори на мене, а сам не върши? - Не самият той ти говори - пояснява великият проповедник, - на тебе заповядва Христос...
          Но свещеникът, ще кажеш, трябва да бъде по-добър от мене... Е, дабре. Ако той не е по-добър от тебе, защо трябва, кажи ми, ти да погубваш самия себе си?... Кой е, кажи ми, по-лош от митаря? Вярно е, че той бил и митар и виновен в множество престъпления - и все пак за фарисея било достатъчно да каже само: Не съм като тоя митар (Лук. 18:11), за да загуби всичко. Ако ти казваш за свещеника: "Аз не съм като тоя светотатец", не загубваш ли всичко?
          Аз съм принуден да говоря туй... не за това, че се грижа за свещеника, на затова, че се боя за вас, да не би вие да унищожите своите добродетели с подобно самохвалство и осъждане на другите...
          Той, свещеникът, не бил добър?! Но, кажи ми, има ли това някакво значение? И добрият нима от себе си ти дава великите блага?  (Божията благодат чрез светите Тайнства - в ск. м.) Не! Всичко става според твоята вяра. И праведният няма да ти принесе никаква полза, ако ти си невярващ, и нечестивият ни най-малко няма да ти повреди, ако ти си вярващ... Божиите дарове не зависят от свещеническата добродетел, всичко произлиза от благодатта. Работата на свещеника е само да отваря уста, а всичко извършва Бог; свещеникът пък извършва само видимите действия."
          Тук св. Йоан Златоуст привежда един евангелски пример. "Спомни си - казва той - какво е разстоянието между Йоана Кръстителя и Иисуса. Йоан е човек, а Иисус Христос - Бог. И все пак, чрез кръщението, извършено от Йоан, въпреки това разстояние, видимо слязъл над Иисуса  Дух Светий, Когото Йоан нямал.
          Чудното тук е, Че Дух Светии не слязъл преди да бъде извършено  кръщението от Йоанна. Защо? Нима Йоан е сторил така, че Дух Светии да слезе? Не, идването на Светия Дух не зависи от човешката воля. Йоан е извършил само видимите действия, а Бог е пратил Светия Дух.
          Но защо е станало така? За да знаеш, че свещеникът извършва само видимите действия. А Бог е, Който изпраща благодатта на Св. Дух"(40).
          Ако изпращането на благодатта над вярващите зависеше от достойнството на свещениците, тогава всички християни, които имат недостойни пастири, биха били лишени от нея. Но св. Йоан Златоуст ясно свидетелствува, че Бог изпраща Своята благодат и чрез недостойните пастири, за да не останат ощетени жадуващите за спасение.
          Ала от това спасение сами се лишават неразумните християни, когато осъждат своите пастири. Недостойният свещеник не е пречка за слизането на Божията благодат над вярващите. Но порокът осъждане става съдбоносна пречка за получаването на тая благодат. Затова онзи, който мисли за спасението си, не бива да осъжда своите духовни пастири, каквито и да са те, освен ако не са изпаднали в ерес.
          Св. Анастасий Синаит,  говорейки общо против осъждането на ближните, прави и по-честно внушение - миряните да не си позволяват да осъждат свещениците. Той съветва миряните да не казват за своите пастири: "Той е грешник, а пристъпва да извършва св. Тайнства; за това не слиза над тях благодатния дар на Светия Дух".
          "Ако йереят е грешен и с неочистена съвест дръзва да служи в Божия олтар, той сам ще отговаря пред Бога за себе си. Но поради неговата греховност Бог не прави недействени св. Тайнства, извършвани от него. Но ти ще кажеш - говори св. Анастасий Синаит - "нима свещеникът не подлежи на църковния съд и на каноните?" Разбира се, че подлежи, но не е твоя работа ти да го съдиш и разследваш. Това е Божие дело или дело на поставения от Бога светител - епископа".
          Съветвайки вярващите със страх Божий и с чиста съвест да престъпват към светите Тайни, св. Анастасий продължава: "Ако дори ангел Божий принесе светата безкръвна Жертва, а ти се причастиш от неговите ръце... недостойно, то и сам ангелът не би те очистил от твоя грях. Юда приел от Самия Христос пречистото Негово Тяло, но се причастил недостойно и затова веднага сатаната влязъл в него"(41).
          Оттук ясно се вижда, че приемането на благодатта при светите Тайнства зависи изключително от състоянието на душата на приемащия ги.  Който, готвейки се за св. Причастие, освен другите си грехове, си позволява да осъжда Божиите служители, явно недостойно пристъпва към св. Чаша. Кому тогава прави той път в душата си чрез своето  недостойнство? Кого допуска в светилището на сърцето си осъждайки свещениците? Не приемали сатаната вместо Спасителя Христа?...
          Колкото и грешен да е свещеникът, извършеното от него Тайнство е спасително за нас, защото той него извършва със своя сила, а със силата на Божията благодат, дадена му при ръкоположението.


                               Недостойният свещеник

          За действеността на Тайнствата, въпреки недостойнството на някои Божии служители, светата Църква е запазила едно чудна древно предание:

          Някой си велможа в Палестина, добър християнин, си купил за слуга едно момченце, родом скит, и го дал за прислужник на свещеника, който служел в домашната му църква. Веднъж велможата запитал момченцето:
          - Християни ли са скитите, или не?
          - Не, господарю, отговорило момчето, те не познават Христа, и аз, изглежда, не съм и кръстен.
          Тогава велможата поръчал на свещеника да кръсти момчето. Това било изпълнено. Новопокръстеният дошъл при своя господар, държейки в ръце според обичая запалена свещ.
          - Иди, повикай кръстилия те, казал велможата
          Момчето отишло, но скоро се върнало и казало, че този, който го кръстил, бил излязъл вече от църквата. Три пъти господарят го пращал в църквата, но момчето де връщало със същия отговор. Учудил се велможата  как може свещеникът тъй рано да напусне църквата, па се обърнал към друг слуга и рекъл:
          - Иди ти да повикаш свещеника.
          Той отишъл, заварил свещеника в св. олтар да потребява св. Дарове и го повикал при велможата. Тогава господарят рекъл на новопокръстения:
          - Защо казваш, че не е в църквата този, който те е кръстил?
          Момъкън отговорил:
          - Истина ти казвам, господарю мой, че този свещеник не ме е кръстил. Онзи, който извърши над мене кръщението, имаше лице подобно на мълния; той цял сияеше като слънце. Той извърши и Божествената Литургия. И когато той служеше, този свещеник стоеше зад църковните врати свързан, с железни окови на ръцете и нозете, и двама черни мъже го държаха, докато светлообразният свещеник извършваше светата Литургия.
          Още повече се озадачил от това велможата, отвел свещеника в своята стая и го запитал що значи всичко това. Тогава свещеникът паднал в нозете на велможата и със сълзи на очи изповядал:
          - Виждам, че Господ не укри от тебе истината, господарю мой, затова ще ти разкажа всичко за себе си. Когато бях в родния си град, паднах в тежък грях. Узна за това местният епископ и ми забрани да служа. А аз като беден човек, понеже нямах с какво да се препитавам без служба, дойдох тук. Ти, господарю, се съжали над моята сиромашия и ме прие в своя дом. Пък аз, окаяният, потъпках съвестта си, забравих вечните мъки, които сполетяват нарушителите на Божествените правила и служех досега както по-рано...
          Тогава велможата го посъветвал да отиде в монастир и там да принесе покаяние за своя тежък грях. Свещеникът така и направил.
     
          От този пример става ясно, че светите Тайнства не губят благодатната си действителност и тогава, когато недостоен свещенослужител ги извършва. Те са валидни, щом са правилно извършени, те са и спасителни, щом с вяра се приемат.
          И тъй, ние не можем да намерим никакво оправдание за себе си, когато осъждаме нашите пастири. Вместо да ги осъждаме, че недостойно извършвали светите Тайнства, по-добре е сами себе си да осъдим, че недостойно пристъпваме към светите Тайнства.  Ето това ще бъде спасително за нас.


                                 Всеки съди по себе си

          Дотук ние изброихме много основания, поради които не бива да осъждаме другите. Нека накрая изтъкнем едно съображение, което не е от най-маловажните. Ние не сме всезнаещи. Поради греховната си извратеност, често мислим за другите, че те кроят или вършат някакъв грях, когато всъщност техните намерения може би са най-чисти и благородни. Нашите догадки обикновено ни лъжат и ни вкарват в греховни заблуждения. Външно някои хора изглеждат грешни, а всъщност вътрешно може би са праведни.
          Светите отци ни съветват да не вярваме дори на очите си, когато се касае за осъждане на ближния. Ето например съвета на преподобния Илия по този повод: "Ако вие видите със собствените си очи във вашия ближен нещо съблазнително, не вярвайте. Пазете мисълта от лоши мисли за вашия ближен, като знаете, че демоните навяват такива мисли, за да отвлекат ума ви от разглеждане на вашите грехове и от устрема му към Бога"(42).
          Много ценни съвети в това отношение дава свети авва Доротей. Той казва: "Когато наблюдаваш някого, повече от всичко трябва да се пазиш от подозрението, от което произлиза пагубното осъждане. Има много случаи, потвърждаващи тази истина. Ще преведа пример:  Да предположим, че на един човек се е случило нощно време да стои на някое място и покрай него минават трима души. Като го забележи, единият от тях си помисля: той чака някого, за да отиде да блудствува;  другия: това трябва да е крадец;  третият: той се е сговорил навярно с някого от съседната къща да отидат някъде на молитва и го чака. Ето, тримата са видели един и същи човек на едно и също място, но не помислили едно и също за него, а единият - едно, другият - друго, третият - трето и, очевидно, всеки съобразно своето духовно състояние. Както телата, болни от жлъчка и от малокръвие, превръщат всяка храна, която приемат,  в лоши сокове, макар че храната сама по себе си е полезна, така и душата, която има лош нрав, получава вреда от всяко нещо, дори тогава, когато срещаните неща сами по себе си са добри. Притежаващият добър нрав, прилича на човек със здрав организъм. Дори и вредно нещо да приема, той го преработва в добри сокове. Така и ние, ако имаме добър нрав, ако се намираме в добро душевно настроение, можем да получим полза от всяко нещо, дори то да не е полезно.
          Чувал съм за един монах, че той, когато отивал при някого от братята и виждал килията му непометена и ненаредена,, казвал в себе си: "Блажен е тоя брат, че е оставил грижата за всичко земно и така е устремил целия си ум горе, че не намира време дори килията си да приведе в порядък". А когато отивал при друг и виждал килията му наредена, изметена и чиста, той си казвал: "Както е чиста душата на тоя брат, тъй е чиста и килията му, състоянието на килията му съответствува на състоянието на душата му". И никога той на казвал за никого: този е немарлив, онзи - (горд, но съгласно с доброто си устроение всички виждал добри и от всички получавал полза"(43).
          Оттук става ясно, че добрият всякога открива нещо полезно за себе си и се ползува от него. Злият, обратното, всякога вижда грехове, които го съблазняват и отравят. Всеки облъчва външните неща с такава светлина, каквато излиза от собствената му душа.Греховно настроеният човек предполага у всички само грях. Видял-недовидял, разбрал-недоразбрал, той бърза да осъди. За него е ясно, че другият греши, защото и сам той би съгрешил на негово място. Фантазията на греховно настроените е тъй нагласена и толкова изострена, че често пъти тя и там вижда грях, където няма такъв. На това се дължи, че нерядко грехолюбивите хора искрено твърдят, че са видели с очите си някого да греши, когато той съвсем не е имал подобни намерения.
          Св. Йоан Лествичник прекрасно поучава: "Човекоубийците- демони или ни съветват да съгрешаваме, или, ако не съгрешаваме, ни внушават да осъждаме падналите в грехове, за да наваксат чрез това второ прегрешение първото... Да съдим - това значи да похищаваме безсрамно Божиите права; да осъждаме - това значи да погубваме душата си. Както гордостта, дори когато не е свързана с други пороци, е в състояние да пагуби човека, така и осъждането на чуждите дела може да ни доведе до пълна гибел. Тъкмо за това бе осъден онзи фарисей (от притчата за митаря и фарисея). Добрият градинар вкусва само от зрелите плодове, а киселите и неузрелите оставя; също тъй добрата и благоразумна душа забелязва само добродетелите у другите. А безумната душа търси пороците и недостатъците. За нея е казано:  Дирят неправди, правят разследване подир разследване (Пс. 63:7). Дори и да видиш със собствените си очи някой да греши, все пак не го осъждай. Защото и собствените ти очи често лъжат"(44).


            Св. Йоан Милостиви и осъждането

          За св. Йоан Милостиви(45) се разказва, че той се боял най-вече от осъждането на ближните, а особено монасите. До такова зорко предпазване от осъждане го довел следният случай:
          В Александрия се появил един млад монах с млада, много красива девица. Видели това някои, съблазнили се, помислили, че младия монах с нечисти намерения води със себе си тая девица и донесли за това на св. Йоан, който бил в това време патриарх. Той заповядал да задържат и двамата, да ги бият и да ги затворят в отделни килии.
          През нощта онзи монах се явил на патриарха на сън, показал му своите наранени от побоя плещи и му рекъл: "Одобряваш ли това, владико? Така ли си научен от апостолите да пасеш Христовото стадо - с насилие, а не с добро? Вярвай ми, излъган си като човек." С тия думи той се изгубил.
          Патриархът се събудил и взел да размишлява върху съня. Като осъзнал грешката си, той седнал на одъра много опечален. На сутринта заповядал да доведат оня монах, за да види дали прилича на явилия му се насън.  Монахът едва дошъл поради многото си рани.
          Когато патриархът го видял, онемял от изумление и не могъл дори дума да каже. След известно време, като се поуспокоил, помолил инока да свали одеждата си и му покаже раните си. След много молби монахът едва се съгласил. Когато събличал дрехата си, тя изведнъж паднала на земята и патриархът видял, че тоя монах е евнух.  Св. Йоан го съжалил дълбоко за невинно нанесения му побой и заповядал да накажат клеветниците, като сам започнал да моли инока да му прости.
          Тогава инокът с дълбоко смирение казал:
          "Вярвай ми, владико, не лъжа, а говоря истината. Тая девица ме срещна една вечер, падна в нозете ми със сълзи ме молеше да й позволя да въври с мене. Аз я отблъснах и побягнах, а тя, вървейки след мене, казваше: "Заклевам те в Бога Авраамов, Който е дошъл да спаси грешниците и Който ще съди живите и мъртвите, не ме оставяй".  Аз я попитах: "Защо ме заклеваш така, девице?"  А тя с ридание ми отговори: "Аз съм еврейка. Желая да стана християнка.  Моля ти се, отче, не ме оставяй, но спаси душата ми, която желае да повярва в Христа".  Като чух това, аз се побоях от Божия съд и за това я взех със себе си, за да я уча на светата вяра. В църквата при гроба на св. 40 мъченици я кръстих и ето сега ходя с нея с чисто сърце, докато я дам в някой девически монастир".
          Патриархът въздъхнал и рекъл: "Колко скрити Свои раби има Бог!  А ние, окаяните, не ги знаем." И пред всички той разказал чудния сън, който имал през нощта...  Оттогава св. Йоан особено много взел да почита иноците и никого вече не осъждал.
          По онова време се случила в Александрия една много шумна любовна история. Някой си младеж избягал чак в Цариград с една монахиня. Всички го осъдили за това и казали:  "Погуби две души - своята и тази на монахинята, а и създаде съблазън за всички". Св. Йоан пък съветвал осъждащите: "О, чеда, престанете да осъждате, понеже и вие два гряха вършите: първо, че нарушавате Божията заповед, като осъждате съгрешилия, а писано е: "За нищо не съдете преди време"; и второ, че клеветите брата, без да знаете дали съгрешава той и до днес, или вече се е разкаял"... За да ги отучи от тоя любим грях, осъждането, той им разказал следната поучителна история.
          В град Тир дошъл веднъж един монах. Като ходел из улицата, видяла го известната в целия град блудница Порфирия и започнала да вика подире му: "Спаси ме, отче, както и Христос спаси блудницата". Без да се бои от човешкото осъждане, той й рекъл: "Върви подире ми". И, като я хванал за ръка, повел я из града пред очите на всички. По целия град се пръснал слух, че инокът взел блудницата Порфирия за своя жена. По пътя, когато той я водил към един женски монастир, Порфирия намерила някакво подхвърлено дете и го взела, за да го отгледа вместо син. След известно време случило се някои тирски граждани да отидат в тая страна, дето живеели старецът и Порфирия. Когато видели, че има дете, рекли й, за да я оскърбят: "Добра рожба си родила Порфирия". Като се върнали, те навред разгласили, че Порфирия родила дете от монаха: "Ние го видяхме със собствените си очи. Много прилича на монаха."
          Когато старецът предузнал края си, преди да се прибере при Господа, рекъл на Пелагия (така той преименувал Порфирия при монашеското й пострижение) "Да идем в Тир, понеже имам там важна работа. Искам и ти да дойдеш с мене"... Те отишли в града, като водели и детето със себе си, което била вече на седем години.  В града старецът се разболял. Много граждани дошли да го посетят. Той им рекъл: "Донесете ми една кандилница с въглени". Донесли му. Той изсипал горещите въглени в скута си и ги държал така докато изстинали. Въглените не обгорили ни тялото, нито одеждата му. Старецът рекъл: "Благословен да бъде Бог! Както живите въглени не опалиха тялото ми, тъй и аз не съм познал плътски грях, откакто съм се родил". С тия думи предал душата си на Господа.
          Разказвайки това, св. Йоан поучавал пасовите си:  "Затова, братя мои и чеда, не бързайти да осъждате"(46).


                     Св. Виталий - Монахът

          Св. Виталий-монах(47) живял по времето на св. Йоан Милостиви. Дълги години св. Виталий се подвизавал в пустинята. Когато станал на 60 години и достигнал голямо духовно съвършенство, дошъл в многолюдния град Александрия и си избрал такъв начин на живот, който за невежите бил лош и скверен, но за Бога - угоден и добър. Тоя старец решил да обръща блудниците към покаяние. Направил си подробен списък на всички блудници, живеещи в Александрия, и за всяка от тях поотделно усърдно се молел на Господа да я отвърне от греховния живот.
          Като надничар той от сутрин до вечер работел в града и за дневния си труд получавал заплета от 12 медника. За един медник си купувал боб, с който се хранел след залез слънце, защото цял ден, работейки, постел, а останалите медници давал в блудилището на някоя от блудниците, като й казвал: "Моля те, за тия пари запази себе си цялата тази нощ в чистота и не приемай никого!" И сам се затварял с нея в стаичката й. Тя си лягала да почине на своя одър, а старецът заставал в някое ъгълче, почти цялата нощ прекарвал без сън, тихо чел Давидовите псалми и се молел за спящата грешница чак до сутринта. Като я напускал, той я заклевал никому да не разказва за делата му.
          Така правел той всеки ден:  през деня постел и работел, а през нощта влизал при блудниците и прекарвал без сън в молитва. Една нощ влизал при една, следващата - при друга, тъй всички обхождал и пак почвал от първата.
          Като видял Бог великия подвиг на Своя раб, взел да му помага в доброто дело. Някои от блудниците започнали да се срамуват от ангелската добродетел на Виталий и, виждайки как се труди за тяхното спасение, сами взели да стават на молитва. Те коленичели край него и започвали да се молят. Св. Виталий ги увещавал да се покаят, заплашвал ги със Страшния Съд и с вечните мъки в ада, обнадеждавал ги с Божието милосърдие и с наследяването на вечните небесни блага и по тоя начин ги довеждал до страх Божий. Те се умилявали и обещавали да поправят живота си. И действително, много то тях отхвърлили греховното безсрамие и встъпили в законни бракове; други, желаейки да заживеят в пълна чистота, отивали в женски монастир и там в пост и сълзи прекарвали дните си; а трети заживели чисти безбрачен живот в света, като се хранели от труда на своите ръце.
          Ни идна от блудниците не смеела да открие комуто и да било целомъдрения живот на Виталий, защото той ги заплашвал с Божие наказание, ако се осмелят да разкрият тайната му. Веднъж една от тях се опитала да го защити, като казала, че Виталий не за грях отива при тях, а за да ги спасява. Като чел това, старецът се огорчил, че се открива чистият му живот и се помолил Богу да накаже тая жена, за да имат останалите страх. И веднага, по Божие допущение, тя побесняла. Останалите блудници, като видели това се уплашили и никоя не смеела вече да говори пред другите за светостта му. А хората казвали на побеснялата жена: "Виж как те наказа Бог, понеже излъга, че не за блудство идва при вас тоя черноризец. Сега стана явно, че той е блудник."
          Всички се съблазнявали заради Виталий. Всеки ден го укорявали и му казвали: "Върви, нещастнико, блудниците те чакат!" и плюели по него. А той всичко търпял, кротко изслушвал оскърбленията, които били отправяни към него, а духом се радвал за това, че хората го считали за грешник.  Така преподобният скривал своята добродетел пред човеците.
          Някои от клириците го наклеветили пред светейшия Александрийски патриарх Йоан Милостиви, като казали:  "Този старец съблазнява целия град. Всяка нощ влиза в домовете на блудниците." Но светият патриарх не повярвал на клеветниците, понеже си спомнял за оня случай, когато прибързано осъдил, под влияние на клеветниците, целомъдрения и свят инок, който бил евнух по природа и който кръстил еврейката... Като имал това пред очи, св. Йоан възпирал Виталиевите клеветници и им казвал:  "Престанете да осъждате. Не знаетели какво се случило някога на Никейския първи събор? Как някои от епископите и клириците написали греховните дела един на друг и ги дали на великия цар Константин? Той заповядал да му донесат запалена свещ, и изгорил тия доноси, без да ги прочете, като казал: "Ако аз бих видял със собствените си очи да греши някой епископ или свещеник, или монах, то със своята одежда бих го покрил, за да не го види друг, че греши"... Тъй светият патриарх засрамвал клеветниците.  А Божият раб Виталий непрестанно се грижел за спасението на грешните души, без някой да узнае до самата му смърт неговата тайна добродетелност.
          Един ден, когато преподобни Виталий на разсъмване излизал от дома на блудниците, срещнал някой си младеж - блудник, който често отивал при падналите жени за грях. Той ударил силно стареца по бузата и рекъл: "Скверни окаянико, до кога ще стоиш непокаян и не ще прекратиш порочния си живот, за да не се петни заради тебе името Христово?!"  А светецът му отговорил: "Вярвай ми, човече, че заради мене смирения ще получиш и ти по бузата плесница, но такава, че цала Александрия ще се стече на твоя вик."
          Не след много дни преподобни Виталий се затворил в своята мъничка колибка, която си бил направил при градските врати, наричани Слънчеви, и без никой да знае, починал в Господа. В това време един бяс в образа на страшен етиоп се явил на онзи блудник, който ударил по бузата светият старец и му нанесъл силна плесница с думите: "Приеми тая плесница, която ти праща монах Виталий."  И тутакси младият човек полудял. Той паднал, взел да се гърчи, изпускал пяна, късал дрехите на себе си и надал такъв нечовешки вик, че наистина цяла Александрия се стекла при него.
          Дълго той бил измъчван от беса. Когато след няколко часа дошъл малко на себе си, завтекъл се към Виталиевата колибка и по пътя все викал:  "Помилвай ме, рабе Божий, защото съгреших против тебе!" Викайки така, той бързо бягал, а народът тичал подире му. Когато стигнали до монашеската колибка, неочаквано бесът ударил побеснелия о земята и избягал. Младежът съвсем дошъл на себе си и започнал да разказва на народа как ударил стареца по бузата и как старецът му предсказал отмъщение за себе си. Надошлите похлопали на вратата на колибката, на отговор нямало. Тогава насила я отворили и видели посред колибката стареца, застанал на колене като на молитва. Светата му душа вече била отишла при Бога, а ръцете му държали хартия, на която било написано: "Мъже александрийски, не осъждайте преждевременно, докато не дойде Господ - праведният Съдия!"
          В същия час се явила онази бесновата жена, която някога поискала да разкрие пред хората Виталиевата чистота.  Ангел Господе и възвестил във видение  смъртта на праведника. Тя изтичала там, докоснала се до светите му мощи и веднага се освободила от мъчещия я бяс. Хроми и слепи започнали да получават изцеления при допиране да тялото на преподобния.
          Като чули за смъртта на светеца, всичките жени, които чрез неговите увещания се били покаяли и обърнали към Бога, се стекли при него със свещи и кадилници.  Те плачели безотрадно за своя баща и утешител. Тогава започнали да разказват пред целия народ за добродетелността на стареца, изповядвайки, че той нито с пръст не се е докосвал до тях и че влизал при тях не за грях, но за да ги спасява. Хората се удивлявали на тоя таен Божи раб, който по толкова странен начин скривал светостта на своя живот... И се срамували, задето неразумно дръзнали да осъждат такъв Божий угодник...
          За всичко това патриархът узнал подробно. Сам той дошъл със своите клирици в колибката на Виталий и при общия плач на целия народ и особено на ония жени, които преподобният спасил от порочния живот, погребал мощите му с големи почести.
          Мнозина в Александрия тогава обещали пред Бога никога вече на не осъждат.


                     Лекарства против осъждането

          Някои може би ще се трогнат от горните примери и също като александрийците ще сключат завет с Бога никога и никого вече са не осъждат. Ако това се случи макар и с малцина, ще смятаме, че целта, с която е написана тая книжка, е постигната. Но други може би ще си кажат:  "Няма да осъждаме, когато не знаем със сигурност, че някой греши. Но щом се уверим в това, как да премълчаваме истината?" За такива св. Йоан Златоуст е казал:  "Когато осъждаш ближния, макар да говориш верни работи против него, макар да укоряваш явните му дела, все пак няма да избегнеш наказанието. Защото не по неговите дела, а по твоите думи ще те съди Бог, тъй като Той е казал:  По думите си ще бъдеш осъден (Мат. 12:37).  Фарисеят е говорил истината, известна на всички, и все пак получил наказание"(48).
          Ако и явните грехове не ни е позволено да осъждаме, тогава как да се избавим от изкушенията на преследващото ни на всяка стъпка зло - говоренето против ближните?
          Ние трябва да приемем като достатъчно изяснено положението, че страстта да се осъждат другите произтича от нечистия извор на порочната душа. Всяко осъждане на ближния е грешно. Няма невинно осъждане. Вярно е, че има много хора, или само от лекомислие, или от човекоугодничество, или от любов към "изкуството" да кажат някоя духовитост, се увличат в остроумни насмешки над ближните. Но и ту източникът не е чист. Колко по-нечист е той там, където осъждането се поражда от злоба, завист, гордост и неприязън!
          Страшна е тази човешка слабост. Колкото повече се вкоренява, толкова по-неизцерима става. Тя не отслабва и при големи физически подвизи, силна е и при немощно тяло и макар че се проявява чрез думите, може да живее и да крепне в сърцето дори и при онемяване на езика.
          Как да се избави човек от нея? Само с човешки средства тя е неизкоренима. Ту е нужна всесилната Божия благодат. Но тая благодат не се дава безусловно. Човек сам трябва да жадува да я получи. А това е възможно, когато докаже чрез поведението си, че копне е да стане друг, когато поведе ожесточена борба със своите слабости и грехове и особено с гибелната склонност към осъждане. Тогава божествената благодат, която по думите на една църковна молитва "лекува немощите и запълва недостига", ще довърши започнатото благословено дело. Ето най-главните лекарство против осъждането:
          1. Опитните подвижници съветват да се започне борбата с осъждането от там - чуеш ли някое общество да се занимават с клюкарство и осъждане, бягай от него! Недей дружи със злоезични хора! Не се сприятелявай с клеветници! Но при това старание да се отклониш от порока на порочните, бой се да не изпаднеш от неразумие в същия порок, само че по пътя на отричането му. Да не вземеш да осъждаш осъждащите! Защото, ако те осъждат ближните си по порочни подбуди, а ти осъждаш тях, уж по добродетелни подбуди, не изпадаш ли в същия грях?! Те се намират на северния полюс, а ти си на южния. Но на двата полюса не владее ли еднакъв студ? И този, който безогледно всеки ден осъжда, и онзи който безмилостно осъжда осъждащите, са врагове на спасението си. Осъждай греха, но не и грешника! Мрази осъждането, но не осъждащите! "Не се съгласявай с клеветящия, не се забавлявай с неговото злоречие" - поучава мъдро преподобни Мойсей, "но не изпитвай омраза към този, който осъжда ближния си!"(49).
          Ако чуеш някой да се занимава с осъждане на другиго, не бива да взимаш участие в това дело, а трябва смирено да се помолиш заедно с Псалмопевеца тайно в сърцето си: Постави, Господи, стража на устата ми! (Пс. 140:3), като се стараеш деликатно да отклониш разговора върху друг предмет. Голям грях е, ако по повод на осъждането, което други вършат, ти сам започнеш да издирваш любопитно чуждите грехове или с някаква нечиста охота да допълваш обвиненията срещу ближния си. От тия греховни прояви трябва да се пазиш не поради безразличие към чуждия грях, а от загриженост за себе си - да не би ти да съгрешиш.  Св. Варсануфрий Велики говори:  "Делото, което е действително неприлично, ние не можем да не приемем за неприлично, защото иначе как ще избегнем произлизащата от него вреда...  Но този, който върши такова дело, не трябва да осъждаме, както поради това, че Писанието забранява... тъй и поради това, че трябва да се смятаме за по-грешни от всички"(50).
          Започнеш ли да страниш от осъждащи и злоезични люде, ти ще се избавиш от изкушението под влияние на лошия им пример сам да почнеш да осъждаш. Така ще дадеш първото доказателство, че искрено желаеш да очистиш сърцето си от тая гибелна страст.
          2. Много помага за изкореняване духа на осъждането въздържанието от клюкарство. Когато чуеш да се говори нещо против някого, трябва старателно да се пазиш да не отидеш при осъждания и да му кажеш:  "Еди-кой си тъй и тъй говори против тебе"!  Светите отци са забранявали строго предаването или преразказването но чужди думи, когато това носи характера на клюка. Дори и езичниците са се отвращавали от доносничеството. Как може тогава ние, християните, да се занимаваме с толкова долни неща!  Много поучителен е в това отношение примерът за трите сита.
          При премъдрия Сократ пристигнал веднъж един човек, запъхтян и възбуден:  "Чуй, Сократе, трябва да ти разкажа как твоя приятел..." - "Стой!", прекъснал го мъдрецът, "ти пресял ли си това, което искаш да ми съобщиш, през трите сита?" - "Три сита?" - запитал другият с учудване и замълчал. "Да, добри приятелю, трите сита. Първото сито е истината. Ти проверил ли си всичко, което искаш  да ми разкажеш, дали то е истинско?" - "Не, аз чух да разправят и..." - "Тъй, но сигурно си го пресял през второто сито. Това е ситото на доброто. Дали това, което желаеш да ми разкажеш, щом не е доказано, че е истинско, е все пак поне добро?" - Не, това не, напротив..." - "Хм, хм - прекъснал го Сократ отново. - Нека да употребим тогава третото сито и да се попитаме дали е необходимо да ми разкажеш това, което искаш и което те е развълнувало толкова много?" - "Ех, чак толкова не е необходимо сега..." - "Следователно - усмихнал се мъдрецът, - щом това, което искаш да ми разкажеш, нито е истинско, нито е добро, нито е необходимо, остави го да стои заровено и не обременявай себе си и мен с него!"
          3. Но ако у нас самите се появи злостна ненавист към някого, ако почнат от сърцата ни да бликат лоши мисли и чувства към нашия ближен, ако някаква вътрешна сила вземе да ни принуждава да го осъдим, тогава как трябва да постъпим? - Тогава, братко, трябва да мобилизираме всички сили на душата си и да се постараем да не отваряме устата си за лоши думи.  "Трябва да удържаме езика си де не изрече осъждане. Трябва да сподавим бурята от неприязнените мисли и слова, напиращи в гърлото ни. Когато бреговете на потока са заградени с твърди камъни - говори св. Григорий Богослов, - макар и да клокочи отвътре, той не опустошава... нивите. Обезсилен от камъните, той живее като полумъртъв"(51).
          Светите отци съветват в борбата с осъждането  да вървим от по-лекото към по-трудното. На първо време, ако не можем да не осъждаме в сърцето си някои неприятни нам хора, то да се постараем поне с езика си да не ги осъдим, за да не би чрез гласното осъждане, след като сме отровили сърцето си, да отровим въздуха около нас, а и душата на ония, които дишат тоя въздух.
          По-малък грях е да осъждаш в себе си, отколкото да осъждаш публично. Първия грях ограничава опустошителните си действия в пределите на твоето сърце, а вторият тръгва от душа на душа и мнозина погубва. Ти си осъдил някого; тези, които те слушат, почват също да го осъждат; ония, на които се предаде осъждането, от своя страна го разпространяват; и тъй, тази верига от грехове се удължава безкрайно и оковава все повече и повече души. Ако стигне това да осъждания, се образува нова верига от противоосъждания!...
          Всичко това може да се избегне, ако ние победим в първия момент надигащото се в нас зло желание непременно гласно да осъдим ближния си.
          4. Но по какъв начин ще може човек да привикне да не осъжда другите при наблюдаване на явните им грехове? - Това може да се постигне само чрез напредване в добродетелта на добродетелите - смирението. Светите отци не се уморяват да ни съветват: Смирявай се! Гледай своите грехове, а не чуждите! Считай се за по-грешен от другите!
          А как да се считам за по-грешен от всички, когато виждам, че има хора много по-лоши от мен? - в недоумение пита един.
          Братко, ако така мислиш за себе си, знай, че то издава у тебе или духовна непросветеност, или неосъзната гордост. Ако ти мислиш, че си по-добър от другите, значи, не си смирен. Ако не си смирен, как ще получиш Божията благодат, която бяга от гордите, а само тя единствена озаравя умовете ни, за да виждаме ясно греховността си?! Когато човек е на тъмно, не вижда колко прах лети из въздуха в стаичката му. Но яко през някоя цепнатина на вратата вътре се промъкне слънчев лъч, изведнъж стават видими хилядите прашинки, летящи из въздуха.
          Който не е озарен от благодатта, не чувства греховността си. Но у когото по пътя на смирението е проникнал този божествен лъч, той вижда всички греховни наклонности в душата си, въздиша непрестанно за собственото си окаяно състояние и не мисли да осъжда другите. Такъв човек, колкото повече изследва душата си, толкова повече греховни страни открива в нея и се чуди, че доскоро не се е познавал. Тогава той си казва: Ако аз собствената си душа не проумявам, как ще знам безгрешно недостатъците, наклонностите и предразположенията в чуждите души? И как ще дръзна да ги осъждам? Ами ако те имат, при видимия си небрежен духовен живот, тайни добродетели и скрито покаяние, не ще ли се окажат несравнимо по-добри от мене? И как тогава да ги осъждам?! Ето как смирението в Христа става учител на неосъждането.
          5. Друго средство за борба с осъждането е следното: Когато видим някого да съгрешава, ние трябва да го съжалим, да погледнем на него като на болен и да се помолим за него да го избави Бог от ноктите на граха. Защото, който греши е роб, а не свободен човек (Иоан. 8:34). Робът пък какво друго отношение заслужава, ако не състрадание? "Който иска да победи духа на злоречието - съветва св. Йоан Лествичник, - нека обвинява не човека, падащ в грях, а демона, който го подтиква към това"(52).
          А св. Варсануфрий Велики стига дотам, че внушава:  "Съгрешението на брата ние трябва да считаме за свое собствено и да не навиждаме само дявола, който го е прелъстил. Когато някой бутне другиго в яма, ние не порицаваме падналия, а онзи който го е бутнал. Така трябва да бъде и тук"(53).
          Трябва да събудим в сърцата си състрадание към съгрешилия! Ако тръгнем по този път и вървим неотстъпно по него, ние ще видим как дивни добродетели процъфтяват в сърцата ни. От състраданието към съгрешаващите, с Божия помощ, ще стигнем до любовта, която никого не осъжда, а всичко извинява, и всички прощава (1 Кор. 13:7).
          Нека помним, че ония, които осъждат и оправдават некрасивата си постъпка с мнима любов към осъжданите, не говорят истината. "Аз съм слушал хора поробени от злоезичие - казва св. Йоан Лествичник - и съм им правил забележка да не осъждат. Но те.... ми отвръщаха, че правят това от любов и загриженост към тогова, който беее предмет на тяхното злоречие. Но аз им казах: "Оставете такава любов!... Ако казваш, че обичаш, не се смей над човека, а се моли таяно за него! Тоя начин на постъпване е угоден на Господа"(54).
          А св. авва Доротей, като че допълвайки св. Йоан Лествичник, обяснява: "Ако бихме имали любов, тая любов би покрила всяко прегрешение, както постъпват светците, когато виждат човешките недостатъци. Нима светците са слепи и не виждат прегрешенията?
          Кой ненавижда греха толкова много, колкото светците? Обаче те не мразят съгрешаващия и не го осъждат, нито се отвращават от него; но му състрадават, скърбят за него, вразумяват, утешават, лекуват го като болен член и вършат всичко за спасението му. Както майката, която има грозен син, не само не се гнуси и отвращава от него, но с любов го гизди и всичко, което върши, прави за негово утешение, така и светите люде всякога покриват съгрешаващия... за да го поправят"(55).
          Това е твърде високо, но не е непостижимо за човека. Та нали Спасителят иска от християните богоподобно съвършенство (Мат. 5:48)! Ако употребим дълъг, системен и упорит труд, с помощта на Божията благодат ще изменим постепенно злите си нрави и ще  стигнем до неосъждащата любов. Да започнем от по-ниското и ще стигнем до по-високото! Да тръгнем от лесното и ще осъществим трудното! Да даваме непрекъснато доказателства, че искаме да очистим сърцето си от нечистотата на осъждането и Божията благодат ще направи за нас възможна и осъществима добродетелта на неосъждането!
          По пътя към тая добродетелна височина обаче трябва строго да спазваме всички по-горе изброени правила за борба с осъждането. Да се пазим да не осаждаме никого и ако случайно съгрешим и осъдим някого, веднага да се каем и пак да тръгваме с нови бодри сили  към висшата цел. Тук е нужна решимост, твърда решимост да не отстъпваме от пътя на добродетелта. Тогава Бог непременно ще ни помогне.
          6. Накрая трябва да кажем няколко думи за най-доброто лекарство против осъждането. То е самоосъждането.
          Цяло изкуство е да наблюдаваш непредубедено и да преценяваш правилно своите собствени постъпки. Който разглежда делата си не през призмата на самолюбието, а трезво и обективно, той ще намери в себе си достатъчно материал за самоосъждане. В лъчите на просветилата го Божествена благодат той ще открие в себе си толкова много грехове, че за оплакването им не ще му стигне нито време, дори и сто години да би живял, нито сълзи, дори ако река Йордан би потекла от очите му(56).
          Колко утешително е обстоятелството, че ако започне безпощадно да осъжда себе си, човек полека-лека ще се отучи да осъжда другите. Той ще почне да прилага дадените му от Бога критична способност не за да причинява рани на чуждите души, а за да лекува чрез тая способност собствените си душевни язви.  Самоосъждайки се и проявявайки по тоя начин жестокост към себе си, той ще умилостиви Бога. Защото, по уверенията на св .ап. Павел, който осъжда себе си, няма да бъде осъден от Бога (срв. 1 Кор. 11:13). Тъй чрез благодатното самоосъждане той ще постигне две добрини: ще се изцери от онзи порок, който го учи да вижда  само чуждите пороци, и ще се заеме с постоянно изправление на останалите свои недостатъци.
          Не учат ли тъй и светите отци! - "Осъждай себе си и ще престанеш да осъждаш другите!" - наставлява св. Серафим Саровски(57). А Воронежкият архиепископ Антоний мъдро говори:  "Който е строг към себе си, е снизходителен къб ближните; а който е снизходителен към себе си, строг е към ближните"(58).  Преподобни Исайя Отшелник поучава: "Всеки трябва да се грижи за своите собствени недъзи. Всеки е длъжен да оплаква греховете си, без да гледа на ближния. Ако моето греховно състояние е винаги пред очите ми, аз не бих обръщал внимание на падението на брата си"(59).  Всички св.отци са препоръчвали самоосъждането и самоукорението, веждайки в него велик духовен подвиг.
          Както осъждащият другите върви към гордост и оттам към погибел, тъй и осъждащият себе си върви към смирение и оттам към спасение. Който укорява себе си, той води истински героично борба с греха на арената на собствената си душа.
          Само привидно осъждането може да се представя като добродетелна ревност по доброто. Всъщност то е злокачествен грях. Както казва св. Димитрий Ростовски, осъждащият е подобен на водата в банята: искайки да умие другите, тя сама се замърсява. Тъй и осъждащия, критикувайки другите, сам се огрешава.
          Ако ние толкова ненавиждаме греха, нека го намразим у себе си, защото той застрашава собственото ни спасение!  Нека всеки сам да се критикува, защото знае най-добре своите немощи. А за чуждите недостатъци той никога не може да бъде непогрешимо сигурен, както за своите.
          Блажен, трижди блажен е този, който осъжда само себе си! Такъв човек бяга от греха на осъждането като от проказа, която сее смърт около себе си, той излиза като птица от примките на лукавия, заживява невидимо в обществото на светците и ангелите и спасява душата си, като и за другите става светъл пример за подражание.
          Нека и ние, любезни християни, свикнем да виждаме постоянно своите грехове и да отклоняваме погледа си от чуждите, според думите на чудната молитва  на св. Ефрем Сирин:  "Господи Царю, дай ми да виждам своите прегрешения и да не осъждам брата си!"


         Не осъждай и не ще бъдеш осъден

          В една от своите прекрасни проповеди, част от които бяха публикувани през 1944 година в скромен сборник, архиепископ Серафим (Соболев) ни говори:
          "Ние сме толкова свикнали с осъждането, толкова сме се сраснали с него, че то е станало за нас природа или дихание, поради което всички наши разговори са изпълнени с осъждане на ближните. Човек, който не осъжда другите, е необикновено явление.
          Обаче, без да гледаме на голямата трудност на този подвиг, ние сме длъжни да оставим осъждането. За да ни подтикне към това, св. Църква ни показва колко тежко Господ наказва още в този живот ония, които осъждат. Някога сестрата на Мойсей Мариам го осъдила за това, че той си взел за жена една етиопка. Мойсей се отличавал с особена кротост и любов, за което Господ го прославил на земята така, както никого другиго от вехтозаветните праведници.  Бог говорил с него уста в уста (Числ. 12:8) и лицето на Мойсей блестяло с божествена светлина. И ето, макар че Мойсей бил така близо до Бога и макар че той, поради своето незлобие, умолявал Бога да прости на Мариам, Господ не й простил, а я поразил с проказа. Така и нас Господ тежко наказва с всевъзможни нещастия заради осъждането, което Му е толкова противно.
          От друга страна житията на светиите и светоотеческите писания свидетелствуват, че Господ може да ни спаси дори само заради това, че не осъждаме ближните, без всякакъв друг подвиг от наша страна" (60).
          Най-близък съсед по килия на св. Серафим Саровски в монастира бил простият монах Павел, който не се отличавал с никакви подвизи. Единствената му добродетел била тая, че никога не осъждал. Св. Серафим, комуто били открити небесните тайни, говорел за него:  "При все че брат Павел не е подвижник, но заради това, че никого не осъжда, той ще наследи след смъртта си неизказаното блаженство на небесното Христово царство"(61).
          В отечника срещаме разказа за друг монах, който прекарал живота си в голямо безгрижие и леност. Той вършел само едно добро - никого не осъждал. Тъй дошъл краят на дните му. Когато легнал на смъртно легло, монахът радостен, спокоен и усмихнат се разделял с тялото си. Игуменът и братята, които стояли около него, се зачудили на неговото спокойствие пред смъртта и му рекли:  "Ние знаем, братко, че ти в нехайство пропиля живота си и не разбираме откъде у теб сега в тоя страшен час това безпечалие и тая спокойна усмивка. Обаче, сам ти, укрепен със силата на Иисуса Христа, нашия Бог, обясни ни това, за да го узнаем и ние!"
          Братът се приповдигнал малко на одъра и им казал:
          "Наистина, почтени отци, аз прекарах живота си съвсем небрежно. Току-що ми бяха донесени и прочетени списъците на всичките мои зли дела и ангелите Божии ми рекоха: "Знаеш ли всичко това?" Аз им отговорих:  "Да, много добре го зная. Обаче, откакто се отрекох от света и станах монах, ни един човек не съм осъдил и към никого не съм задържал в сърцето си злоба; Затова моля да се изпълни над мен Христовата заповед, защото Сам Господ е казал:  "Не осъждайте, за да не бъдете осъдени! Простете и ще бъдете простени!" Когато изрекох това, веднага светите ангели разкъсаха списъка с моите грехове. Затова с радост и без скръб отивам сега при Бога". Като свършил тия думи, братът предал с мир душата си на Господа.
          Желаем ли и ние, възлюбени, тъй леко да спасим душите си, като тоя монах? - Нека никого не осъждаме и няма да бъдем осъдени. Амин


1.   Преподобнаго отца нашего Iоанна, игумена Синайской горы Лѣствица (изд. 2-ое). Москва, 1873,
      Слово 10, с. 127.
2.   Вж. Авва Доротей. Църковни слова. София, 1954, с. 56-57.
3.   Отечникъ, составленный епископомъ Игнатiемъ (Брянчаниновымъ). СПб, 1880, с. 46.
4.   Книга житiи святыхъ на мѣсяцъ февруарiй. М., 1888, 23 день.
5.   Книга житiи святыхъ на мѣсяцъ февруарiй. М., 1888, 21 день.
6.   Наръчна книга за духовен живот. Съставил и превел архим. Климент Рилец. София, 1941, с. 69.
7.   Добротолюбiе. Т. 2 (изд. 2-ое). Москва, 1895, с. 56-57.
8.   Пак там. с. 512.
9.   Епископъ Феофан Затворникъ. Что есть духовная жизнь и как на нее настроиться.М., 1904, с. 200-201.
10. Добротолюбiе Т. 2, с. 512; срв. Добротолюбiе. Т. 1. СПб., 1877, с. 254, 397, 508.
11. Наръчна книга за духовен живот, с. 67.
12. Св. Исаакъ Сиринъ. Творениiя. М., 1854. Слово 8 с. 50.
13. Авва Доротей. Пос. съч., с. 83-87.
14. Авва Доротей. Пос. съч., с. 88.
15. Лѣствица, Слово 10, с. 127.
16. Там.
17. Св. Ефремъ Сиринъ. Творенiя (изд. 3-е). Част 1. Москва, 1881, с. 27.
18. Св Iоаннъ Златоуст. Творенiя. Т. 2. Кн. 1. СПб. 1899, с. 272.
19. Авва Доротей. Пос. съч., с. 88.
20. Поученiя преп. Анастасiя Синаита. Беседа на 5-та неделя от св. Четиридесетница. -
       Творенiя свв. отцовъ. 1857, с. 604.
21. Авва Доротей. Пос. съч., с. 83.
22. Наръчна книга за духовен живот, с. 71.
23. Св. Тихонъ Задонскiй. Творенiя. Объ истинномъ христiанствѣ. СПб., 1907, с. 210.
24. Лѣствица. Слово 10, с. 126.
25.  Лѣствица. Слово 10, с. 128.
26. Авва Доротей. Пос. съч., с. 83.
27.  Лѣствица. Слово 10, с. 128.
28. Св Тихонъ Задонскiй. Пос. съч. с. 210.
29. Добротолюбiе. Т. 2, с. 659.
30. Наръчна книга за духовен живот, с. 72.
31. Отечникъ, с. 35.
32. Тук не става дума за съдиите по звание и служба, а за взаимо о съждането на 
       обикновените християни в ежедневния живот.
33. Добротолюбiе. Т. 2, с. 662.
34. Св. Тихонъ Задонскiй. Пос. съч.., с. 211.
35. Книга житiи святыхъ на мѣсяцъ ноемврiй. М., 1888, 12 день.
36. Св. Iоаннъ Златоустъ. Творенiя. Т. 7. СПб., 1901, с. 260
37. Пак там, с. 261.
38. Пак там, с. 260.
39. Св. Тихонъ Задонскiй. Пос. съч., с. 846.
40. Св. Iоаннъ Златоустъ. Толкованiе на ІІ Тим. Беседа 2. - Творенiя. Т. ІІ. Кн. 2. СПб., 1905, с. 767-771.
41. Поученiя преп. Анастасiя Синаита. - Творенiя свв. отцовъ, с. 605.
42. Наръчна книга за духовен живот, с. 71-72.
43. Добротолюбiе. Т. 2, с. 682.
44. Лѣствица. Слово 10, с. 128-129.
45. Книга житiи святыхъ на мѣсяцъ ноемврiй. М., 1888, 12 день.
46. Вж. друг подобен на горния пример в "Наръчна книга за духовен живот", с. 70.
47. Книга житiи святыхъ на мѣсяцъ априлiй. М., 1888, 22 день.
48. Св. Iоаннъ Златоустъ. Творенiя. Т. 7, с. 447.
49. Достопамятныя сказанiя о подвижничествѣ святыхъ и блаженныхъ отцовъ. М., 1845, с. 161.
50. Преподобных отцовъ Варсонофiя Великаго и Iоанна руководство къ духовной жизни
       въ отвѣтахъ на вопрошеiя учениковъ. Москва, 1905. Отвѣтъ 450, с. 293.
51. Св. Григорiй Богословъ. О безмолвiи. - Творенiя свв. отцовъ. Часть 3. СПб. 1844, с. 352.
52. Лѣствица, Слово 10, с. 127.
53. Преп. отцовъ Варсанофiа Великаго и Iоанна руководство къ духовной жизни..., отвѣть 450, с. 293
54. Лѣствица. Слово 10. с. 126.
55. Авва Доротей. Пос. съч., с. 89.
56. Лѣствица. Слово 10, с. 128.
57. Н.Левитскiй Житiя и подвиги преп. Серафима Саровского чудотворца. Москва, 1905, с. 638.
58. Вж. жизнеописанието му, 1852, с. 151.
59. Наръчна книга за духовен живот, с. 72.
60. Архiепископъ Серафимъ (Соболевъ). Проповѣди. София, 1944, с. 99.
61. Архимандрит Серафим. Св. Серафим Саровски. София. 1957, с. 290.