Душата след смъртта 4

Йеромонах Серафим (Роуз)

                                             Приложение І

           Православното учение на Св. Марк Ефески за
                  състоянието на душата след смъртта

                       Мнозина - даже измежду самите православни християни - често не разбират както трябва православното учение за състоянието на душата след смъртта; сравнително неотдавна възникналото пък учение за "чистилището" води до още по-голяма бъркотия в умовете на хората. Православното учение само по себе си в никакъв случай не е двусмислено, нито неточно. Може би най-ясното му изложение се намира в писанията на св. Марк Ефески, представени на Флорентинския Събор от 1436 година, писания, съставени именно с цел да се даде отговор на латинското учение за "чистилището".

За нас тези съчинения са особено ценни, защото изхождат непосредствено от последния византийски Отец, който е писал преди нашите времена с тяхната богословска обърканост, те указват източниците на православното учение и ни наставляват как да подхождаме към тези източници и как да ги приемаме. Към тях се отнасят Св. Писание, Светоотеческите слова, Църковните служби, Житията на Светиите, а също и някои откровения и видения относно задгробния живот, подобни на описаните в ІV книга "Диалози" на св. Григорий Велики. Днешните академични богослови проявяват недоверие към последните два или три източника, затова често се чувстват неудобно, когато говорят по тази тема, а понякога предпочитат да проявяват "агностична сдържаност" към нея. За разлика от тях писанията на св. Марк показват колко леко приемат цитираните източници истинските православни богослови; ония пък, за които те са "неудобни", може би разкриват чрез това (свое отношение към православното предание) една неочаквана заразеност със съвременно неверие.
 А четирите отговора на св. Марк относно чистилището, съставени на Флорентинския Събор, първият съдържа най-ясното изложение на православното учение, изградено в полимичен дух против латинските заблуждения, затова и този отговор представлява основната част на настоящото приложение. Останалите отговори съдържат предимно материал, илюстриращ обсъжданите въпроси, както и отговори спрямо някои по-специфични латински доводи.
          "Латинските глави", на които отговаря св. Марк, са били написани от Юлиан, кардинал Чезарини, и излагат формулираното по-рано на "униатския събор" в Лион (1270г.) латинско учение за състоянието на душата след смъртта. Това учение поразява православния читател - както е поразило и св. Марк - с буквалистичния си "законнически" подход. По онова време латиняните вече били започнали да разглеждат Небето и ада като "окончателни" (неподлежащи на промяна) и абсолютни, а намиращите се в тях - като постигнали в пълна мярка състоянието, в което им предстои да бъдат след Страшния Съд; затова излиза, че няма нужда да се молим за ония, които са на Небето (тъй като те вече са получили съвършения жребий),нита за ония, които са в ада (защото те вече не могат да бъдат избавени или очистени от греха). Но доколкото повечето от верните умират в някакво "средно" състояние - недостатъчно съвършени за Небето и недостатъчно порочни за ада, - то логиката на латинската аргументация изисква да има и трето място - за очищение, където дори и ония, чиито грехове са простени, са длъжни да понесат наказание или да дадат "удовлетворение" за греховете си, преди да се очистят достатъчно, за да бъдат допуснати на Небето. Тези юридически доводи на чисто човешко "правосъдие" (което фактически отхвърля неизказаната благост на Божието човеколюбие) били поддържани от лятиняните посредством буквалистично тълкуване на някои светоотечески текстове и различни видения. Почти всички подобни тълкувания са предвзети и спорни, защото дори древните латински Отци не споменават за някакво място като "чистилище", а само за очищение на греховете след смъртта чрез "огън", както (може би алегорично) пишат някои от тях.
          От друга страна, в православното учение, което излага св. Марк, верните, които са умрели с незначителни неизповядани грехове или не са принесли плод на покаяние за неизповяданите грехове, се очистват от тях или при самото изпитание на смъртта с нейния страх, или след смъртта, когато те пребивават (но не завинаги) в ада, чрез молитвите и Литургиите на Църквата и чрез добри дела, вършени от верни те заради тях. Даже грешниците, осъдени на вечно мъчение, могат да получат по този начин някакво облекчение. Но сега няма огън, който да мъчи грешниците в ада (защото вечният огън ще започне да ги измъчва едва след Страшния Съд), а още по-малко - в някакво трето място като "чистилището". Всички видения на огън, явени на човеци, са някакви образи или пророчества на предстоящото в бъдещия век. Всяко прощение на греховете след смъртта се дарява единствено по Божията благодат, която се простира даже и върху намиращите се в ада (при съдействието на човешките молитви), тъй че някаква "отплата" или "удовлетворение" за вече простени грехове не е необходима.
          Трябва да отбележим, че писанията на св. Марк засягат основно конкретния въпрос за състоянието на душите след смъртта и почти не се докосват до поредицата събития, които се случват с душата непосредствено след смъртта. По този въпрос има обширна православна литература, но във Флоренция той не е бил обсъждан.
          Текстът се превежда по руския превод в книгата на Архимандрит Амвросий (Погодин) "Св. Марк Ефески и Флорентинският Събор", Джорданвил, 1963, стр. 57-73. Забележките са добавени от автора.


                                                     Първа беседа:
                           Опровержение на латинските глави 
                             относно очистителния огън

           1. Доколкото сме длъжни, съхранявайки нашето Православие и предадените нам от Отците църковни догмати, с любов да отговорим на казаното от нас:  то ние всеки аргумент и свидетелство, писмено приведени от вас като общо правило, излагаме най-напред, та после кратко и ясно да последва отговор и разрешение на всяко от тия (твърдения).
          И тъй, в началото на вашия доклад вие говорите така:  "Ако истинно каещите се са си отишли от тоя живот в любов (към Бога), преди да успеят с достойни плодове да заплатят за своите съгрешения или постъпки, то душите им се очистват след смъртта чрез очистителни страдания; помага им помощта, оказвана от живите вярващи, като молитви, литургии, милостиня и други благочестиви дела."
          На това ще отговорим следното: че на починалите в мир несъмнено помагат извършваните за тях литургии и молитви и милостиня, и този обичай е в сила от древността; за това свидетелстват много и различни изречения на Учителите, както латински, тъй и гръцки, изречени и написани в различни времена и на различни места.  Но ща се отнася до това, че душите се очиствали благодарение на някаква, имащо характера на помощ, очистващо страдание и временен огън, който притежава такива (очистителна) сила - това (твърдение) не намираме нито в Писанието, нито в молитвите и песнопенията, извършвани за починалите, нито в словата на Учителите.  Но ние приемаме, че и на душите, затворени в ада и вече предадени на вечни мъки - (незнайно) дали на дело и реално, или в безнадеждно очакване на мъките, - може да се помогне и да им се окаже някаква малка помощ, макар и не в такъв смисъл - съвършено да се освободят от мъките, или да им се даде надежда за окончателно освобождение.  И това се разкрива от словата на Великия Макарий Египетски подвижник, който като намерил в пустинята череп, от него бил научен на това под действието на Божествената сила. (Бележка на автора: В "Отечника" на еп. Игнатий четем: "Веднъж Авва Макарий, ходейки из пустинята, намерил лежащ на земята човешки череп.  Когато Аввата го докоснал с палмовата пръчка, която дължал в ръка, черепът издал глас.  Старецът му казал: Кой си ти?  Черепът отвърнал: Аз бях жрец на идолопоклонниците, които живееха по тия места, а ти си Авва Макарий, който имаш в себе си Светия Дух Божий; когато поради милосърдие към намиращите се във вечна мъка ти се молиш за тях, те получават известно утешение.  По-нататък черепът, като разказал на св. Макария за адските мъки, завършил така:  "На нас, които не познавахме Бога, се оказва поне някакво милосърдие; но ония, които са познали Бога и са се отрекли от Него, и не са изпълнявали волята Му - те са под нас! - "Отечник", изд. 4-то, стр. 311-312).  И Василий Велики в молитвите на Петдесятница дасловно пише следното: ("Иже и въ сеи всесовершенный и спасителыный праздникъ, очищения оубю молитвенная, ю иже во адъ держимыхъ сподобивый прiимати, великiиа же подаваяй намъ надежды wслабленiа, содержимымъ w содержащихъ я сквернъ, и оутешенiю Тобою низпослатися" (трета коленопреклонна молитва на вечернята).  Ако душите са си отишли от този живот във вяра и любов, но са отнесли със себе си известни вини - било малки, за които въобще не са се каяли, било големи, за които са се каяли, но не са се заели да принесат плодовете на покаянието - такива души, ние вярваме, следва да се очистят от греховете, но не чрез някакъв очистителен огън или чрез пращането им в някакво място за наказание (защото, както казахме, подобно учение не ни е предадено); прочее, едни следва да се очистят при самото излизане от тялото благодарение единствено на смъртния страх, както дословно ни открива свети Григорий Двоеслов (в кн. ІV 4Диалози"); в същото време други (души) ще трябва да се очистят след напускане на тялото или пребивавайки още в същите земни места, преди да се явят за покаяние пред Бога и да се удостоят с блажения жребий; или ако греховете им са били по-тежки и ги свързват за по-продължителен срок, те ще бъдат държани в ада, но не за вечен огън и мъчения, а като че в затвор и под стража.
          На всички такива ние твърдим, помагат извършваните за тях молитви и литургии при съдействието на Божествената благост, която едни съгрешения, извършени поради човешка немощ, веднага ще презре и прости, както говори и Дионисий Велики в "Размишления за тайната на свещено починалите" (В "Църковна Иерархия" VІІ, 7), а други грехове по справедливия си съд след известно време също ще развърже и прости, било съвършено, било ще облекчи отговорността за тях до онзи окончателен Съд.  И затова ние не виждаме никаква необходимост от друго наказание или от очистителен огън:  защото едни се очистват чрез страха, а други биват разяждани от угризения на съвестта по-мъчително, отколкото от някакъв огън, а други биват очистени от самия ужас пред Божествената слава и неизвестността на бъдещето  - каквото ще е то.  Доколкото това (състояние) е по-мъчително и наказващо от каквото и да е било друго, показва и самият опит, и свети Йоан Златоуст свидетелства почти във всичките или повечето от своите моралистически проповеди, твърдейки същото; тъй и божественият подвижник Доротей в словото си "За съвестта" (поддържа това).  А за това, че неизвестността на бъдещето терзае наказаните повече от самото наказание - за това говорят Учителите, като например Григорий Двоеслов в словото си по повод падналата градушка казва следното:  "Едните ще бъдат приети от неизказана светлина и от съзерцанието на Светата и Царствена Троица, а другите заедно с останалите (грешници) - или, по-добре казано, преди тях - ще бъдат погълнати от мъчение: като бъдат отхвърлени от Бога и търпят угризение на съвестта, което няма край."
          2. И тъй, ние молим Бога с вяра - от подобни неща да освободи починалите, а не от някакви други мъчения или друг огън, различни от мъките и огъня, които се присъждат навеки. А относно това, че душите на мъртвите чрез молитви се освобождават от затвора на ада като то някаква тъмница, свидетелства наред с мнозина други и Теофан Изповедник, наричан Начертаний ("Надписаният"), понеже с кръвта си подпечатал своето свидетелство в полза на Христовите икони, написано на челото му (Бел. прев. - По време на иконоборческата ерес наред с другите мъчения спрямо православните, еретиците използвали и това - да жигосат или избодат по лицата на мъчениците надписи, обозначаващи тяхната "вина".  Така е пострадал и цитираният тук св. Теофан, който заради тези надписи по лицето е бил наричан "Начертаний" - "Надписаният". Виж също св. Теодор Начертаний). Като съчинител на един от каноните - за починалите, той се моли за тях така: "От сълзите и въздишките избави твоите раби, които са в ада, Спасителю" (Октоих, съботен канон за починалите, гл.6, песен 6, "Слава").  Чуваш ли? - Той говори за "сълзи" и за "въздишки", а не за някакво наказание или очистителен огън.  Ако пък в тия песнопения и молитви се споменава огън, то не става дума за временен и притежаващ очистителна сила огън, а за онзи вечен огън и непреставащо наказание (подир Страшния Съд).  Светиите - подтиквани от човеколюбие и състрадание към сродните им (по естество човеци), желаещи и дръзващи да молят почти за невъзможното - се молят за избавлението на починалите във вярата.  Защото так говори св. Теодор Студит, който сам е изповедник и свидетел на истината, в самото начало на своя канон за починалите: "Поменавайки днес от века мъртвите, нека всички се помолим на Христа да избави от вечния огън починалите във вяра и в надежда за вечен живот" (Постен Триод, Събота Месопустна, канон, песен 1).  После в друг тропар, 5 песен на канона, говори следното:  "От вечноизгарящия огън и от непросветната тъма, от скърцането със зъби и червея, измъчващ навеки, и от всяко мъчение избави, Спасител наш, всички с вяра починали".  Къде е тук "очистителният" огън?  И ако той съществува изобщо, къде е по-подходящо за светеца (съчинителя на канона) да го спомене, ако не тук?  Дали Светиите биват чути от Бога, когато се молят за това, ние не дръзваме да любопитстваме - това са знаели само те и Духът, Който е обитавал в тях и ги е подтиквал да говорят и пишат:  Той е знаел това, също както и Господарят Христос, Който ни е заповядал да се молим за враговете си, Който Сам се е молил за разпъващите Го и е подтикнал към това първомъченика Стефан, докато го убивали с камъни.  Макар че някой може да не каже, че когато се молим за такива хора, Бог не ни чува, ние изпълняваме всичко, което зависи от нас; а ето - някои от Светиите, които са се молили не само за верните, но и за нечестивите, са били чути и с молитвите си са избавяли такива хора от вечното мъчение, както например св. мъченица Текла е избавила Теклонила, а божественият Григорий Двоеслов, както са разказва - царя Траян. (Бел. авт. - За последния случай се разказва в някои от ранните жития на св. Григорий, например в английското житие от 8 век: "Някои от нашите разказват също история, известна им от римляните, за това, как душата на императора Траян била обновена и даже кръстена със сълзите на св. Григорий, история чудна и за разказвача, и за слушателите. Нека никой не се удивлява, като казваме, че е бил кръстен, защото без кръщение никой няма да види Бога, а третия вид кръщение е кръщението със сълзи.  Веднъж като пресичал Форума, великолепно творение, издигнат, както казват, от Траян, (св. Григорий) научил, че Траян, макар езичник, е извършил дело на тъй велико милосърдие, че то изглежда като дело на християнин, не на езичник. )А именно), че когато веднъж на чело на армията си той настъпвал с голяма бързина срещу враговете си, думите на една старица го трогнали и императорът на целия свят спрял.  Тя му казала:  "Господарю Траян, ето хората, които убиха сина ми и не искат да заплатят (законното) обезщетение".  Той отвърнал:  "Напомни ми за това когато се върна, и аз ще ги заставя да ти изплатят обезщетението".  Тя обаче отговорила:  "Господарю, ако ти не се върнеш никога, аз ще остана безпомощна."  Тогава, стоейки в цялото си въоръжение, той заставил виновниците веднага в негово присъствие да заплатят длъжното обезщетение.  Когато Григорий научил за тая история, той познал, че това (дело) е същото, за което четем в Писанието: "Защитавайте сирак, застъпяйте се за вдовица. Тогава дойдете, и ще отсъдим, казва Господ" (Исайя 1:17-18).  Понеже Григорий не знаел, каква да направи, за да утеши душата на тоя човек (Траян), който му напомнил (с постъпката си) за тия слова, той отишъл в църквата на св. Петър и проливал потоци от сълзи, и както било обичайно за него, додето накрай не получи чрез Божествено откровение уверението, че молитвите му са чути (понеже Бог) виждал, че той не е молил така за никой друг езичник" ("Най-ранното житие на Григорий Велики", съставено от неизвестен монах от Уитби).  Доколкото Църквата не принася общи молитви за починали неверници, явно е, че това избавление от ада било плод на личната молитва на св. Григорий.  Макар че това е рядък случай в религиозната практика, той дава надежда на хората, чиито близки са починали извън вярата).
          3.  В трета глава се показва, че Църквата се моли и за ония, които вече се наслаждават на блаженство в Бога и които, разбира се, не са длъжни да преминат през "чистилищния" огън.
          4.  По-нататък вие (латиняните) искате да докажете споменатия догмат за "очистителния огън", като се обръщате отначало към казаното в Книга Макавейска, че свято и благочестиво е да се молим за мъртвите, за да бъдат освободени от грях (срв. 2 Книга Макавейска 12:43-45).  А после, като вземате от Евангелието на Матея онова място, Дето Спасителят възвестява, че похулилият Духа Светаго няма да му се прости нито на този, нито на онзи свят, вие твърдите, че оттук личи, че има прошка за греховете и в бъдещия живот.
          Ясно е като ден обаче, че от тия места в никакъв случай не следва понятието за "очистителен огън"; защото какво общо има между прошката и очистването чрез огън и наказания?  Защото, ако прошката се получава поради молитви или само по Божественото човеколюбие, то няма нужда от наказание и очищение.  Ако пък наказанието и очищението бяха установени (по Бога), тъй че от първото да зависи второто, ако те бяха действени, ако чрез тях се постигаше очистване (от греховете) - тогава излиза, че напразно се молим за мъртвите и възпяваме Божественото човеколюбие.  И тъй, от тия призовавания на Писанието не се доказва съществуването на "очистителния огън", а по-скоро се опровергава: защото опрощаването на греховете на съгрешилите в тях се представя като действие на една царствена Власт и човеколюбие, не като освобождаване чрез наказание и очищение.
          5.  Трето , изречението, взето от първото послание на блажения Павел до Коринтяните, в което той разсъждава за Божието здание, чиято основа е Христос и което зидаме "със злато, сребро, драгоценни камъни, дървета, сено и слама", и добавя: "денят Господен ще го покаже; защото чрез огън се открива, и огънят ще изпита какво е на всекиго делото. И ако някому делото, що е зидал, устои, той ще получи награда.  А комуто делото изгори, той ще бъде ощетен, а сам ще се спаси, но тъй както се спасява някой през огън" (1 Кор. 3:11-15) - това изречение, изглежда, като че повече от всичко друго въвежда понятието за "очистителния огън", но всъщност повече от всичко друго го опровергава.  Защото, първо, божествения Апостол не го нарича "очистителен", а "огън, който изпитва", после, той възвестява, че през този огън ще минат и добрите и честни дела - а те, очевидно, не се нуждаят от никакво очищение; после той говори, че принеслите зли дела след като тия дела изгорят, ще бъдат ощетени; но ако огънят очистваше тия хора, те нямаше да бъдат ощетени, а напротив - биха спечелили; най-после той говори, че всичко това ще стане, когато дойде "денят" - денят на Съда и на бъдещия век: а да се предполага, че някакъв очистителен огън ще съществува след страшното Пришествие на Съдията и след окончателната присъда - нима това не е съвършена нелепост?  Защото Писанието не ни предава нищо подобно; напротив, Сам Онзи, Който ще ни съди, казва: "И тия ще отидат във вечна мъка, а праведниците - в живот вечен" (Мат. 25:46) и още: "Които са правили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане" (Иоан. 5:28-29).  И тъй, не остава никакво "междинно" място; след разделянето на съдените на две части едните се поставят отдясно, другите - отляво; първите биват наречени "овци", вторите - "кози".  Но в никакъв случай не се отделят трети, които предстои да се очистят чрез оня (очистителен) огън. Струва ми се, че огънят, за който говори Апостолът, е същия, за който говори и Пророк Давид: "Пред Него - всепояждащ огън, и около Него - силна буря" (Псал. 49:3) и още: "Пред Него огън върви и наоколо изгаря враговете Му" (Псал. 96:3). Още и Даниил говори за този огън: "Огнена река излизаше и минаваше през Него" (Дан. 7:10). Тъй като Светиите не донасят със себе си никакво зло дело или зла черта, тоя огън ще ги яви още по-светли, както златото в пещта, която го изпитва, или като камъка "амиант", за който говорят, че поставен в огън, изглежда като овъглен, но при изваждането от огъня става по-чист, като че измит с вода; както са били и телата на светите трима юноши в пещта Вавилонска.  А грешншцште, които носят със себе си зло - подходящ материал за този огън, той ще обхване и веднага ще ги подпали, и "делото" им - тоест злите предразположения и енергии - ще изгори и докрай ще унищожи, и ще ги лиши от донесеното с тях (зло), на самите тях ще "спаси", тоест навеки ще ги запази и съхрани, за да не бъдат унищожени заедно със злините си.
          6.  Такова тълкуване на това изречение Апостолско се е видял длъжен да направи и божественият Отец Златоуст (който е наречен "уста Павлови", както пък Павел е бил наричан "уста Христови"), разяснявайки Посланието (Беседа 9 върху 1 Кор.)м при това Павел говори чрез Златоуст, както е станало известно благодарение видението на св. Прокъл, ученик и наследник на (патриаршеския) престол на Златоуст. (Бел. авт. - В житието на св. Прокъл - 20 ноември - се разказва, че когато св. Йоан Златоуст работел над коментариите си върху посланията на Ап. Павел, св. Прокъл видял във видение самия Ап. Павел да стои склонен над св. Йоан Златоуст и да шепне на ухото му). Той (св. Златоуст) е посветил особен трактат на това изречение, та оригенистите да не привеждат Апостолските слова за потвърждение на своя начин на мислене (които слова, струва ми се, повече подхождат на тяхното тълкувание, отколкото на вашето ) и да причиняват зло на Църквата, като въвеждат (учението за) край на адските мъки и за окончателно възстановяване (в първозданното състояние - апокатастасис) на грешниците.  Защото изразът: "ще се спаси като през огън", означава, че грешникът ще пребъде измъчван в огъня, а няма да погине заедно със злите си дела и злото си душевно устроение.  За това говори и Василий Велики в "Моралиите" си, като тълкува изречението от Псалом 28: "Гласът Господен секне огнен пламък" - "Огънят приготвен за мъчения на дявола и неговите ангели, бива разсечен от гласа на Господа, тъй че придобива две сили: едната - изгаряща, а другата - просвещаваща; измъчващата и наказваща сила на този огъне съхранена за заслужаващите мъчения, а просвещаващата и освещаваща е предназначена да осиява ликуващите.  И тъй, за това гласът Господен разсича и разделя огнения пламък - за да стане мрачната му част огън за мъчение, а необгарящата част - светлина на наслаждение" (Св. Василий Велики, Беседа върху 28 Псалом).  И така, както се видя, това "разсичане" и разделение на огъня ще се извърши тогава, когато всички преминаващи през него светли и сияещи дела ще се явят още по-светли и донеслите ги ще станат наследници на светлината и приемат оная вечна награда, а принеслите зли и податливи на огъня дела ще се лишат за наказание от тях и вечно пребивавайки в огъня, ще наследят "спасение", което е по-лошо от гибел, защото това именно означава израза "ще се спасят" - че няма да бъдат напълно унищожени от унищожителната сила на огъня.  Следвайки тия Отци, мнозина от нашите Учители са разбрали това изречение в тоя именно смисъл.  Ако пък някой го е разтълкувал другояче и под "спасение" е разбрал "освобождаване от наказанието", а под "преминаване през огън" подразбира "чистилището", то такъв разбира съвсем превратно тоя израз.  И това не е утешително (за грешниците?), защото такъв тълкувател също е човек и мнозина от учителите виждаме различно да тълкуват (едни и същи) изречения на Писанията и не всички са достигнали точния смисъл; защото е невъзможно един и същ текст да има различни тълкувания, които да са еднакво верни. И тъй, ние сме длъжни да изберем най-важните и най-съответсващите на Църковните догмати тълкувания, а останалите да сложим на второ място.  Затова ние не ще се отклоним от приведеното тълкувание на Апостолските думи, макар, че Августин или Григорий Двоеслов, или някой друг от нашите Учители са дали друго тълкувание.  (Но дори да приемем тяхното мнение), то подкрепя не учението за някакъв временен, очистителен огън, а по-скоро Оригеновото учение, което говори за апокатастасиса на душите и освобождаване от мъките чрез огъня (за който споменава Апостолът) и е било забранено и предадено на проклятие на Петия Вселенски Събор и окончателно отхвърлено като общо безчестие за Църквата.
          В глави 7-12 св. Марк отговаря на възраженията, предизвикани от цитатите на Блаж. Августин, св. Амвросий, св. Григорий Двоеслов, св. Василий Велики и други св. Отци, показвайки, че те са били неправилно разбрани или може би неправилно цитирани, и че тези Отци в действителност поддържат православното учение; ако някъде му противоречат, то възгледите им (като частни и противоречащи на общото църковно учение) не бива да се приемат.  По-нататък той сочи, че св. Григорий Нисийски въобще не учи за "чистилище", а се придържа към още по-лошата грешка на Ориген за края на вечния пламък - и че е възможно тия места по-късно да са вмъкнати в писанията му от оригенистите.
          13.  Най-накрая вие казвате: "Преждеречената истина (съществуването на чистилището) е явна на основанията на Божественото правосъдие, което не оставя безнаказано нищо от извършеното непорядъчно; оттук необходимо следва, че за ония, които не са понесли наказанието си тук и не могат да го изплатят нито на Небето, нито в ада, трябва да се допусне съществуването на друго - трето - място, където се извършва това очищение, благодарение на което всеки, щом се очисти, веднага бива издигнат до небесното наслаждение."
          На това ще отговорим следното, и обърнете внимание, колко просто и в същото време справедливо е нашето възражение:  общопризнато е, че опрощаването на греховете е в същото време и освобождение от наказанието:  защото онзи, който получи опрощение, заедно с това се освобождава и от полагащото се наказание.  Опрощението се дава по три начина и по различно време:  1 - при кръщението,  2 - след кръщението, чрез скръб и отплата посредством добри дела в тукашния живот, 3 - след смъртта, по молитвите и благодеянията и благодарение на други неща извършени от Църквата за умрелите.  И тъй, първото опрощение съвсем не е свързано с усилия, общо е за всички и единочестно, както светлината, слънцето и промяната на годишните времена (са равносилни за всички); защото това е само благодат и от нас не се иска нищо освен вяра.  Но второто опрощение е мъчително: човек "всяка нощ облива леглото си, със сълзи измокря постелката си" (Псал. 6:4), болезнени са за него след ударите на греха; той плаче и се движи със съкрушено лице и подражава на обръщението на ниневийците и на предизвикалото милост смирение на Манасия.  Третото опрощение също е мъчително, защото е свързано с разкаяние и съкрущение на съвестта, която страда от недостатъка на добро; то обаче не примесено с наказание, ако е истинско опрощение на греховете, защото опрощение и наказание не могат в никакъв случай да шестват заедно.  Впрочем в първия и последния вид опрощение на греховете голям дял има благодатта Божия, при съдействието на молитвата;  ние сами допринасяме твърде малко.  А втория вид, напротив, малко получава от благодатта, голяма част се дължи на нашия труд.  Разликата между първото и последното опрощение е тая, че първото в еднаква степен опрощава всички грехове, а второто - само тия, които не са смъртни и за които всеки се е каял през живота си.  Така мисли Църквата Божия и като моли прошка за греховете на починалите, и като вярва, че тя ще им бъде дарена, тя не определя във вид на закон някакво наказание за тях, защото добре знае, че в тия неща Божествената благодат побеждава над понятията за правосъдие.


                               Из втората беседа относно 
                                           очистителния огън

          3.  Ние твърдим, че нито праведните са приели още своята цялостна отплата и онова блажено състояние, нито пък грешните след смъртта си са отведени във вечното наказание, в което ще се измъчват навеки; и двете (състояния) ще настъпят за тях след последния Съден Ден и всеобщо възкресение. А сега и едните, и другите се намират в присъщите им места: първите (праведните) са в съвършен покой, свободни се намират на Небето с Ангелите и пред Самия Бог, и вече са като че в рая, от който е низпаднал Адам и в който преди всички останали е влязъл Благоразумният разбойник; те често ни посещават в храмовете, дето ги почитаме, слушат призоваващите ги и се молят за тях на Бога, от Когото са получили тоя изряден дар (благодатта да се молят за другите), и чрез мощите си творят чудеса, и се наслаждават на съзерцанието на Бога и на получаваното чрез това озарение по-съвършено и по-чисто, отколкото преди, когато са били живи (тук на земята).  А вторите (грешниците) на свой ред са затворени в ада, пребивават в "подземен ров, в мрак, в бездна" (Псал. 87:7), както говори Давид, а също и Иов: "в страната на тъмата и смъртната сянка, в страната на мрака, какъвто е мрака на тъмната сянка, дето няма уредба, дето е тъмно, както самата тъма" (Иов. 10:21-22). Първите пребивават във всевъзможна радост и веселие, очаквайки вече обещаното Царство и неизказаните блага, които само що не са в ръцете ми (но те са сигурни в получаването им - бел. прев), а вторите, напротив, пребивават във всевъзможни притеснения и безутешно страдание, като някакви осъдени, които очакват само (официално) произнасяне на присъдата от Съдията и предвиждащи ония (неизбежни) мъчения. И нито първите са приели още наследеното Царство и благата, които "око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не са идвали" ( 1 Кор. 2:9), нито вторите са предадени още на вечни мъки и горене в неугасващия огън. И това учение ни е предадено от Отците ни от древността и лесно можем да го представим по самите Божествени Писания.
          10.  И тъй, от всичко казано е ясно, че онова, което някои от Светиите във видения и откровения са видели относно бъдещето мъчение и намиращите се  в него нечестивци и грешници - то е някакъв образ на бъдещи събития, които са (по този начин) обрисувани, но не се случват в момента, в действителност.  Така например Даниил, описвайки бъдещия Съд, говори: "Видях най-сетне, че бидоха поставени престоли, и седна Старият по дни... съдии седнаха, и книги се разтвориха" ( Дан. 7:9-10) - (говори в минало време, като за станало вече събитие - бел. прев) докато е ясно, че това не се е извършило все още, но е било открито на Пророка по дух.
          19.  Освен това, когато разглеждаме приведените от вас свидетелства из Макавейските Книги и Евангелието, то, говорейки просто и с любов към истината, ние виждаме, че те в никакъв случай не съдържат свидетелства за някакво наказание или очищение, а говорят само за опрощаване на греховете.  Вие правите някакво удивително разделение, говорейки, че всеки грях трябва да се приема в два аспекта: 1 - само оскърбление срещу Бога и 2 - последващо го наказание. От тия два аспекта -според латинското учение) оскърблението срещу Бога наистина може да бъде опростено след разкаяние и отвръщане от злото, но съответното наказание трябва да последва винаги, тъй че, съобразно това разбиране, необходимо е човеците, чиито грехове се опрощават, все пак да понесат наказанието за тях.  Позволяваме си обаче да кажем, че такова поставяне на въпроса противоречи на явни и общоизвестни истини.  Защото, ако ние не виждаме земния Цар да подлага на наказание виновниците, на които е дал амнистия и опрощение, то колко повече Бог, сред Чиито свойства особено изпъква човеколюбието, ще освободи от наказание човека, след като му опрости греховете, макар и преди това опрощение да го е наказвал по някакъв начин за извършеното.  И това е естествено.  Защото, ако оскърблението срещу Бога води до наказание, то, когато вината е опростена и е настъпило примирение, закономерно е и наказанието, като следствие на вината, да се прекрати.


                                     

                                         Приложение ІІ

                           Молитвата за неправославни

                                 Молитвата на православните християни

                                 за починалите извън лоното на Църквата

                                 Как се моли Православната Църква за починалите свои верни чеда, вече показахме в глава 10.  Но как да постъпим спрямо починалите извън Църквата следва строго изложения от Московския Митрополит Филарет (Дроздов) принцип, съгласно който неправославните сами чрез своето неправославие са се отделили от Тайнствата на Православната Църква и съобразно с това не се поменават в Тайнството Евхаристия. Следователно на Божествената Литургия Църквата не поменава неправославните и особено починалите неправославни, които вече не могат да се присъединят към нея.

          Как тогава православния християнин може да изрази сърдечната си подбуда  - да се моли за роднини и приятели, които са се отделили от Църквата? Отговорът на Църквата, едновременно строг и съчувствен, маже да се види в приведения откъс, който е последната част  на обширна статия, излагаща причините, по които Църквата не се моли за неправославните на Литургията.

          Йеромонах Йосив,

          Началник на Оптинския Скит

             Може ли , и как може, православните християни 

                         да се молят за неправославни 

                                         християни?

          Говорейки за строгостта на нашата Православна Църква относно поменаването на неправилно вярващите християни, ние не искаме да кажем, че светата ни Църква заповядва на нас, които са нейни чеда, изобщо и по никакъв начин да не се молим за тях. Тя само ни забранява самоволните молитви - т.е. да се молим както си искаме и както ни хрумне.  Нашата Майка Православната Църква ни внушава всичка в нас, както и самата ни молитва, да става с "приличие и ред" ( 1 Кор. 14:40). Всъщност ние се молим - най-често без сами да знаем и разбираме това - при всичките ни църковни богослужения за всички разноплеменни народи и за целия свят. А именно - ние се молим така, както нашият Господ Иисус Христос е научил апостолите Си да се молят в предадената им молитва: "Да бъде волята Ти както на небето, тъй и  на земята."  Това всеобхватно прошение се отнася до всичките ни нужди, както и да нуждите на единоверните нам, макар и неправославни наши братя. Тук ние молим Всеблагия Бог и за душите на починалите неправославни християни - да направи Той, каквото е угодно на Неговата Света Воля.  Защото Господ неизмерима по-добре от нас знае кому и каква милост да окаже.  И тъй, православни християнино! Който и да си ти: мирянин или йерей Божий, ако по време на някое църковно Богослужение те споходи усърдие да се помолиш за някой близък Карл или Едуард, то при четенето или пението на Господнята молитва въздъхни за него към Господа и си кажи: Да бъде и за него Твоята света Воля, Господи! - и се ограничи с тая молитва, защото си научен да се молиш така от Самия Господ. Вярвай, прочее, че такава твоя молитва ще е хиляди пъти по-угодна на Господа и по-полезна за душата ти от всякакви твои самочинни църковни поменования. Сега да кажем нещо и за частната молитва. Известен е в Православната ни Църква един, едва ли не единствен пример, как частната молитва на един Божий угодник е помогнала на душите на починали иноверци, даже езичници. Това е разказал за себе си преп. Макарий Египетски (вж. това повествование в бележка към Приложение 1.).

          О този разказ на блажения Отец виждаме преди всичко, че неговата молитва за страдащите не е била църковно-обществена, а частична. Това е молитвата на уединения пустинник, молил се в тайната стаичка на своето сърце... Тази молитва може да послужи и на нас, православните християни, като повод да се молим за живите и мъртви неправоверни с честна, домашна молитва. Като повод, казваме, но в никакъв случай не като пример - защото преподобният ни съобщава, че се е молил за езичниците не със самочинна молитва, а тъй, както го е наставлявал Духът Божий, Който обитавал в честото му сърце, Който не само го наставлявал, но и го заставял да се моли за целия свят, за всички живи и мъртви човеци, както това е обичайно и присъщо на любещите сърца на всички Божии угодници, както и св. апостол Павел е писал на Коринтяните: "Сърцето ни е разширено" (2 Кор. 6:11).

          И тъй, сега можем да се съгласим, че православните християни могат да се молят за неправославни - живи и мъртви - при частната си домашна молитва, но при това, още веднъж напомняме, не самочинно, не както ни се прииска и както ни дойде на ума (за да не си навлечем вместо благоволание гняв Божий), а съобразно с наставленията на опитни в духовния живот хора.

          В живота на Оптинския Старец Леонид (в схима - Лъв, починал 1841 г.) е имало следния случай. Бащата на неговия ученик Павел Тамбовцев починал от нещастна насилствена смърт - самоубил се.  Любящия син бил дълбоко опечален от това известие и затова тъй изливал пред Стареца скръбта си: "Нещастната кончина на моя родител е за мен тежък кръст. Да,у аз съм на кръст, и мъките от него ще ме придружат и  в гроба. Представям си ужасната за грешниците вечност, в която вече няма покаяние, и се измъчвам от такава представа за вечните мъки, които очакват родителя ми, починал без покаяние. Кажи ми Отче, как да се утеша от токова горест?"  Отговорът на Стареца: "Предай себе си, както и участта на родителя си, на волята Господня, премъдра и всемогъща. Не изкушавай Оногова, Който е по-високо и от чудесата. Старай се със смиреномъдрие да се укрепиш в пределите на умерена печал. Моли се на Преблагия Създател, като изпълняваш по тоя начин дълга на синовната любов и обязаност".  Въпрос: "Но по какъв начин се молят за такива?" Отговор: "По духа на добродетелните и мъдрите - така: Потърси, Господи, погиналата душа на моя баща; ако е възможно, помилвай я! Твоите съдби са неизследими. Не ми поставяй тази молитва за грях. Но да бъде Светата Ти Твоя воля! - Моли се прочее простодушно, без да размишляваш, предавайки сърцето си в десницата на Вишния. Разбира се, Божията воля не е била съгласна с тъй горестната кончина на родителя ти; но сега той е изцяло във волята на Онзи, Който може и душата, и тялото да хвърли в огнената пещ, Който смирява и възвишава, умъртвява и оживотворява, сваля в ада и извежда от него. При това Той е така милосърден, всемогъщ и любвеобилен, че благите качества на всички земнородни (човеци) пред Неговата най-велика благост са нищо. Затова не бива прекомерно да се опечаляваш. Ще кажеш: аз обичам родителя си, затова скърбя неутешимо. Варно е. Но Бог несравнено повече от тебе го е обичал и го обича. Значи на теб остава да предоставиш вечната участ на родителя си на благостта и милосърдието на Бога, Който, ако благоволи да помилва - кой може да Му се противи?"

          Ето тази приведена тук, частна, келейна или домашна молитва, завещана от опитния в духовния живот старец Леонид на неговия ученик, може да послужи на православния християнин като пример или образец на молитва за някой близък нему неправославен християнин. Може например да се молим в тоя дух: "Помилуй, Господи, ако е възможно, душата на Твоя раб (името), който отиде във вечния живот в отстъпление от Светата Твоя Православна Църква! Твоите съдби са неизследими. Не ми поставяй в грях тази моя молитва. Но да бъде Светата ТВоя воля!" (Душеполезное чтение, 1901, ч. ІІІ, стр. 328-333).

                                             Приложение ІІІ

           Някои неотдавнашни православни отзиви при

                      обсъждането на въпроса за 

                              задгробния живот

           Отец Амвросий Фонтрие, Благочинен на 

              Френските православни енории на Руската

              Православна Църква зад граница

              Тайната на смъртта и задгробния живот

           (Преведено от издаваното от автора списание

              "Catkches Orthodoxe", m. VІІІ, №26, стр. 74-84)

              В последно време радиото, телевизията, вестниците и книгите обсъждат въпросите на смъртта и задгробния живот. Даже едно гръцко списание, което би трябвало да е православно и се издава във Франция, се присъедини към общия хор, като напечата статия, озаглавена: "Кажете защо... никой никога не се е завръщал?"  В заключението й авторът пише:  "Никое човешко знание не може да даде определен отговор на тази тайна на задгробния живот, само вярата малко разсейва мрака..."  Пътьом авторът подхвърля комплимент и към Господа, Когото нарича опитен Лодкар" - лодкар, странно напомнящ Харон, който според гръцката митология превозвал за един обол душите на мъртвите през реката Стикс.
          Ако авторът на разглежданата статия имаше текста на православната панахида или на съботните служби за починалите, ако беше прочел житията на светите Отци-пустинници, той би могъл да даде отговор на "тайната на задгробния живот" и да поучи своите читатели. Но нашите "православни" икуменисти и модернисти поради флирта си с този свят, за който Христос Спасителя не искаше да се моли, са станали сол обезсолена, която е годна само за това, да я тъпчат с крака, съгласно непогрешимото слово на Господа.
          За да "разсее малко мрака" за редактора на гръцкото списание и да дадем наставление на верните ни читатели, ние привеждаме три текста относно тайните на смъртта и на задгробния живот. (Бел. авт. йером. Роуз - Първите два текста са от св. Дионисий Ареопагит и от житието на един атонски монах и показват как православният християнин се готви за смъртта и за излизането на душата от тялото. Третия текст - из биографията на покойния гръцки иконописец Фотий Контоглу - починал 1965 - ние привеждаме изцяло).


                                                  Фотий Контоглу
                              Великият спор между вярващи
                                        и невярващи

          В пасхалния понеделник, след полунощ, излязох, преди да си легна, в градинката зад къщата ми.  Небето беше тъмно, обсипано със звезди.  Струваше ми се, че за първи път го виждам и че оттам се носи далечно песнопение. Устните ми тихо шептяха: "Превъзнасяйте Господа, Бога нашего, и се покланяйте на подножието Му" (Псал. 98:5). Един човек, свят по живот, ми бе казал, че Небесата са отварят в такива часове.  Въздухът бе изпълнен с аромата на посадените от мене цветя и треви. "Небето и земята се изпълваха от славата Господня."
          Можех спокойно да остана там до разсъмване. Усещах се като че без тяло, без никакви земни привързаности. Но като се боях отсъствието ми да не разтревожи намиращите се вкъщи, аз се върнах и легнах.
          Сънят още не беше ме завладял, не знам, буден ли бях, или сънувах, когато изведнъж пред мен се изправи някакъв странен човек. Той беше мъртвешки блед. Очите му бяха като че отворени и той ме гледаше с ужас. Лицето му приличаше на маска или мумия. Блестяща тъмножълта кожа обвиваше плътно мъртвешката му глава с всичките й впадини. Той като че дишаше тежко. В едната си ръка държеше някакъв странен предмет, който не можах да разгледам; с другата се държеше из гърдите, сякаш изпитваше страдание.
          Това същество ме изпълни с ужас. Аз мълчешката го гледах, а той - мене, изглежда, очаквайки да го позная въпреки цялата странност на облика му. Някакъв глас ми каза: "Това е... (името)", и аз веднага го познах. Тогава той отвори уста и въздъхна. Гласът му идваше някъде отдалеч, като от дълбок кладенец.
          Той изпитваше тежки мъки и аз му състрадавах. Ръцете, нозете, очите - всичко показваше, че страда. В отчаянието си исках да му помогна, но той ми даде знак да спра. Започна да стене така, че аз изтръпнах. Сетне каза: "Аз не дойдох по своя воля; изпратен съм. Непрекъснато треперя и главата ми се върти. Моли Бога да се смили над мене. Искам да умра и не мога. Уви! Всичко, което си ми говорил по-рано, е вярно. Помниш ли как няколко дни преди смъртта ми ти ме навести и говореше за религията? С мен бяха двама други приятели, невярващи като мен. Докато ти говореше, те се подсмихваха. Когато си отиде, те казаха: "Жалко! Интелигентен човек да вярва в глупостите, в които вярват бабите!"
          Друг път - и не един път - аз ти казвах: "Скъпи Фотий, събирай си парите, или ще умреш бедняк. Виж моите богатства, а на мен ми се иска да имам още повече". Тогава ти ми отговори: "Да не би да си подписал договор със смъртта, та мислиш да живееш колкото си искаш и да имаш щастлива старост?"
          И аз отговорих: "Ще видиш колко години ще доживея! Сега съм на 75, но ще доживея до сто. Децата ми са осигурени. Синът ми изкарва повече пари, отколкото му трябват. Аз не съм като вас, дето слушате поповете: християнска кончина и тъй нататък. Каква полза имате от християнската кончина? По-добре да ми е пълен джобът и да нямам никакви проблеми... Да давам милостиня? Ами защо тогава вашия милосърден Бог е създал бедните? Защо аз да съм длъжен да ги храня? Карат те да храниш безделниците, за да отидеш в рая. Но - искаш ли да си поговорим за рая? Знаеш, че съм син на свещеник и добре познавам тези фокуси.  Това, че глупаците им вярват, е добре - но ти си умен човек, а си заблуден. Ако продължаваш да живееш като по-рано, ще умреш преди мене и ще отговаряш за хората, които си заблудил.  Като лекар ти казвам и твърдя, че ще живея сто и десет години..."
          Като изрече това, той започна да се върти насам-натам, сякаш се печеше в огън. Аз чух стоновете му: "Ах! Ух! Ох! Ох!"  Той помълча малко, а после каза: "Ето какво ти говорих, а след няколко дни вече бях мъртъв! Аз бях мъртъв и изгубих в спора! В каква тревога, в какъв ужас попаднах! Изгубен, аз се спуснах в бездната. Как страдам и досега, какви мъчения! Всичко, което ти ми казваше, е истина. Ти спечели спора!
          Когато живеех в този свят, където сега си ти , аз бях интелектуалец, бях лекар. Научих се как да говоря, как да заставя хората да ме слушат, как да подигравам религията и да осмивам всичко, което ми попадне пред очите. А сега виждам, че всичко което наричах приказки, митове, сапунени мехури - е истина.  Мъчението, което търпя сега - ето кое е истина, истина е незаспиващия червей и скърцането със зъби."
          Като каза това, той изчезна. Аз продължавах да чувам стоновете му, които затихваха в далечината. Сънят почна да ме овладява, когато усетих допира на ледено студена ръка. Този път той беше още по-ужасен и с по-малко тяло. Той беше станал като малко дете с трепереща старческа глава.
          "Скоро ще настъпи денят и ония, които ме пратиха, ще дойдат да ме вземат." - "Кои са те?" - Той произнесе няколко неясни думи, които не можах да разбера, и после добави: "Там, където съм сега, има мнозина, които са се подигравали на тебе и на вярата ти. Сега те разбират, че духовните им стрели са долетели само да гробищата. Там са и ония, на които си правил добро, и ония, които са те клеветили. Колкото повече им прощаваш, толкова повече те те ненавиждат. Човекът е зъл. Вместо да се радва, от добротата той става още по-зъл, защото тя го кара да чувства поражението си. Тяхното състояние е по-тежко от моето. Те не могат да напуснат тъмния си затвор, за да те намерят, като мене. Тях жестоко ги измъчват, бичуват ги с бича на Божествената любов, както е казал един светец (св. Исаа Сириец - бел прев.).  Светът съвсем не е такъв, какъвто го виждаме! Разумът ни го вижда наопаки. Сега ние разбираме, че интелектът ни е бил глупост, разговорите ни - презрена низост, а радостите ни - лъжа и заблуждение.
          Вие, които носите в сърцата си Бога, Чието Слово е Истина, единствена Истина - вие спечелихте спора между вярващи и невярващи. А аз го изгубих. Аз треперя, въздишам и нямам покой. Наистина адът няма покаяние! Горко на живеещите на земята така, както живях аз. Нашата плът беше пияна и се смееше над вярващите в Бога и във вечния живот. Почти всички ни се възхищаваха. Те се отнасяха към вас като побъркани и безумци. И колкото повече търпите насмешките ни, толкова повече нараства яростта ни. Сега виждам как ви е огорчавало поведението на негодните хора. Как сте могли с такова търпение да понасяте отровните стрели, излизащи из устата ни, когато ви наричахме лицемери и заблуждаващи хората. Ако тия, които още се намират на земята, можеха да видят, къде се намирам, ако само можеха да престоят (за малко) там, те щяха да треперят за всяка своя постъпка. Аз бих желал да им се явя и да им кажа да променят пътя си, но нямам разрешение за това, както го нямаше и богаташът, който молеше Авраама да изпрати бедния Лазар. Лазар не беше изпратен, за да бъдат грешниците достойни за наказание, а ходилите по Божиите пътища да бъдат достойни за спасение".
          "Неправедния нека върши още неправда; нечистият нека се още скверни; праведният нека върши още правда, а светият нека се още светява" (Апок. 22:11).
          С тия думи той изчезна"
          Забележка: В гл. 2 на тази книга ние говорихме за учението на блаж. Августин, че обикновено само Светиите могат да общуват с живите, а обикновените грешници са затворени в ада и не могат да излизат. Но възможно е - както в дадения случай - Бог да позволи с някаква определена цел на някоя душа да излезе от ада и да се яви на живите. Подобни явления са събрани в книгата "Вечните тайни зад гроба". Както пиша блаж. Августин: "Сами (по своя воля) мъртвите не могат да се месят в делата на живите" ("Грижа за мъртвите", гл. 16) и се явяват на живите само по особено Божие разрешение. Все пак остава в сила истината, че такива явления са много резки и че повечето "явявания на умрели", особено с помощта на медиуми, са дело на бесовете, маскиращи се под образа на починали.
         Архимандрит Киприян,
         игумен на манастира "Свв. Киприян и 
         Иустина",  Фили, Гърция


          Завръщане на мъртви в съвременна Гърция

          Изпращам Ви приложен разказ на мой познат, който е бил мъртъв и е оживял. Предполагам, тоя пример ще е интересен за Вашата серия от статии.
          Преди около четири години ни позвъниха с молба да причастим със Св. Тайни една възрастна жена, вдовица, живееща в атинските предградия. Тя била старостилка и поради почти пълното си обездвижване на легло не могла да отиде на Църква. Макар, че ние обикновено не извършваме такива треби извън манастира и препращаме хората към енорийския им свещеник, в случая аз имах някакво чувство, че съм длъжен да отида, и като приготвях Св. Дарове, излязох от манастира. Заварих болната да лежи в бедна стая; понеже нямала собствени средства, тя била зависима от съседите, които й носели храна и други необходими неща. Аз приготвих Св. Дарове и я запитах иска ли да се изповяда.  Тя отговори:  "Не, за последните три години на съвестта ми не тежи нищо, което да не съм изповядала, но имам един стар грях, за който искам да Ви разкажа, макар че съм го изповядала пред мнозина свещеници".  Аз й отвърнах, че щом е изповядала греха си, не бива да прави това повторно, но тя настояваше и - ето какво ми разказа.
          Когато била млада и току-що омъжена, преди 35 години, тя забременяля в момент, когато семейството й било в много тежко материално положение.  Останалите членове на семейството настоявали за аборт, но тя отказала категорично.  Все пак, в края на краищата, тя против волята си се поддала на заплахите на свекървата и операцията била извършена.  Медицинският контрол при тия нелегални операции бил твърде примитивен, в резултат на което болната развила сериозна инфекция и след няколко дни умряла, без да има възможност да изповяда греха си.
          В момента на смъртта - която настъпила вечер - тя почувствала, че душата й се отделя от тялото, тъй както обикновено описват това;  душата останала наблизо и наблюдавала, как измиват тялото, обличат го и го полагат в ковчега.  Сутринта тя последвала погребалната процесия до църквата, наблюдавала опяването и видяла как поставили ковчега на катафалката, за да го откарат до гробището.  Душата като че летяла над тялото на неголяма височина.
          Изведнъж на пътя се появили двама, както ги описа, "дякони" в блестящи стихари и орари.  Единият от тях четял списък. Когато автомобилът ги наближил, единият вдигнал ръка и автомобилът заглъхнал.  Шофьорът слязъл да види какво се е случило с мотора, а в това време ангелите започнали да разговарят.  Онзи, който държал свитъка - съдържащ, несъмнено, списък на нейните грехове,  - се откъснал от четенето и рекъл: "Жалко, в списъка й има много тежък грях и тя е предназначена за ада, понеже не го е изповядала".  "Да - казал вторият, - жалко е, че тя трябва да бъде наказана, защото тя не е искала да направи това, семейството й я е заставило". "Много добре - отговорил първият, - единственото, което може да се направи - това е да я върнем обратно, за да може да изповяда греха си и да се покае за него".
          При тези думи тя усетила, че някой я повлича обратно към тялото й, към което в тоя момент тя усещала неописуемо отвращение и омерзение.  След миг тя дошла в съзнание и почнала да чука от вътрешната страна на ковчега, който бил вече затворен.  Може да си представим последвалата по-нататък сцена.
          Като изслушах историята, предадена тук накратко, аз причастих жената и си отидох славейки Бога, Който ме сподоби да чуя всичко това.  Доколкото става дума за изповед, аз не мога да разкрия името, но мога да съобщя, че тя е още жива.  Ако считате, че тая история може да бъде полезна и на други, имате безусловното ми разрешение да я публикувате.


                                          Приложение ІV
                                   
                         Отговор към един критик

          По времето, когато тази книга се печаташе в броевете на списание "Православно слово", редакторът на друго православно периодическо издание публикува цяла серия от нападки срещу изложеното тук учение за живота след смъртта. ("Глингит Хералд", Американска Православна  Църква, Сиатъл, Вашингтон, т. 5, №6 и следв.). Тези нападки бяха насочени не само против настоящата книга, но и изцяло против учението, излагано в публикациите на Свето-Троицкия манастир в Джрданвил, щат Ню Йорк (особено в броя на "Православен Живот" от януари-февруари 1978 г. в брошурата "Невероятно за мнозина, но действително произшествие", публикувано пак там през юли-август 1976, и в антологията "Вечните тайни зад гроба"), против проповедта на Архиепископ Йоан Максимович "Живот след смъртта", която излезе в брой 4 на "Православно слово" за 1971 г.  и е препечатана в гл 10 на настоящата книга, против цялото учение на преосвещенния Игнатий (Брянчанинов), което вдъхнови автора да създаде тази книга, казано общо - против учението, изложено в множество православни източници през последните столетия, което и днес се споделя от живото, благочестиво православие. 
          След като се запознах с тия нападки, аз не намерих необходимо да променя нещо от написаното, но тук-там добавих няколко абзаца, за да изложа по-ясно православното учение, което струва ми се, недостойно се изопачава и невярно се тълкува от тия нападки.
          Няма смисъл да се дава отговор на критика точка по точка. Неговите цитати на Св. Отци едва ли доказват онова, което той мисли, че доказват; единственото, което може да се каже, е - че те са невярно използвани. Тъй например всички цитати, доказващи, че човек се състои от тяло и душа (7:2, стр. 26) - което никой не отрича - с нищо не отхвърлят възможността за независима от тялото дейност на душата след смъртта.  В полза на тая възможност има такова изобилие от свидетелства, ако се доверим на православните източници, че тоя въпрос изглежда въобще безспорен.  Многочислените места в Св. Писание и светоотеческите текстове, където смъртта метафорично е наречена "сън", с нищо не говорят, че тая метафора трябва да се възприема буквално.  В течение на векове такова учение се е приемало от съвсем малък брой християнски учители; то несъмнено противоречи на приетото то Църквата учение.  Същото важи и за други набори от цитати.  Подборката от "потвърждаващи текстове" има смисъл само тогава, когато тя действително осветлява разглеждания въпрос, не когато се отнася за нещо странично или пък води до неопределени и неясни изводи.
          Макар критикът, от една страна, да натрупва дълги поредици от цитати, които често са неуместни, неговият по-обичаен полемически похват е да се "справи" с опонента чрез някое категорично заявление, което или не се подкрепя от никакви свидетелства, или пък противоречи на преобладаващата част от свидетелствата.  Тъй когато критикът желае да оспори възможността да се получат някакви свидетелства от хора, които са се върнали от смъртта към живота, той категорично заявява: "Това е просто невъзможно" (5:5, стр. 25), макар че православната литература съдържа множество подобни сведения; когато иска да отрече факта, че след смъртта си хората виждат демони, той заявява: "Отците не ни учат така" (6:12, стр. 24), въпреки че Св. Отци на много места споменават например за преминаването след смъртта през "митарства".  Ако все пак критикът признае, че съществуват свидетелства, оспорващи неговата гледна точка, той ги отхвърля със своеволно обвинение, че всички те са "алегории" или "нравоучителни басни" (5:6, стр. 26).
          Критикът също така е твърде склонен към доста жестоки аргументи ad hominem (насочени не спрямо обективните данни , към емоциите на читателите - бел прев.), които целят дискредитирането на всеки несъгласен с него.  "Интересно е, че някои хора, заедно с католиците, очевидно считат, че не е задължително да се съобразяваме с Писанието" (6:12, стр. 30) - това се казва в контекста на "отхвърляне" учението на епископ Игнатий (Брянчанинов), който чрез това е обвинен, най-малко косвено, в неуважение към Писанието.  Възгледите и на други автори, несъгласни с тая на критика, решително се заклеймяват като "оригенистки" (6:12, стр. 31) или "богохулни" (5:6, стр. 23), а самите опоненти биват елиминирани като "притежаващи платонично-оригеновско мислене" или намиращи се "под силно латиносхоластико-елинистично влияние, в състояние на духовна заблуда... или просто дълбоко невежи" (6:12, стр. 39).
          Вероятно вече се вижда, че полемичното ниво на критика в нападките му спрямо уважавани православни богословски авторитети не е много високо. Но доколкото критика по своему изразява неправилните представи  на някои православни, които са недобре запознати с православната литература относно задгробния живот, може би ще е полезно да отговорим на някои от възраженията му против традиционното православно учение за задгробния живот.


           "Противоречията" в православната литература
           относно състоянието на душата след смъртта

          Противно на общоприетото мнение, че православната литература за живота след смъртта е "наивна" и "проста", при по-внимателен поглед можем да установим, че тя е твърде дълбока и даже "изтънчена". Част от нея наистина е достъпна дори и за някое дете с присъщото му умствено ниво - като увлекателна "история", подобна и на други епизоди от Житията на Светиите (които и съставят част от православната литература върху задгробния живот). Този материал обаче ни е предаден от Църквата не заради "историите", а - понеже разказаното е истина и главен негов източник са аскетическите творения на Св. Отци, в които това учение е изложено трезво и прямо, не под вида на "истории". Затова по-тънкото (не буквално) изучаване на този материал може да донесе своите плодове. Ние се опитахме да направим това в глава 6, в раздела, озаглавен "Как да разбираме митарствата", където въз основа на разясненията на св. Григорий Двоеслов и други православни авторитети, занимаващи се с този въпрос, очертаваме разликата между духовната реалност, с която се сблъсква душата след смъртта, и образните или онагледяващи похвати, използвани понякога, за да се изрази тази духовна реалност. Православният човек, който е добре запознат с тази литература (често още от детството си, благодарение на разказите на възрастните), автоматически започва да я чете на съответното ниво и да интерпретира образите в съответствие със собственото си духовно разбиране. Възрастните читатели съвсем не възприемат "торбичките със злато", "съкровищата", златните покои" и други подобни явления от задгробния живот буквален смисъл, тъй че опитът на критика да дискредитира православните източници, понеже съдържали такива фигуративни образи, показва единствено, че той не знае как да ги чете.
          Както се вижда, много от предполагаемите "противоречия" на православната литература относно отвъдния свят съществуват само в умовете на хората, които твърде буквално я четат - на възрастните, които изкуствено се опитват да я разбират по детски.
          От друга страна, редица "противоречия" от друг характер не са изобщо истински противоречия. Например това, че някои Светии и други лица, чиито повествования са приети от Църквата, говорят за "следсмъртния" си опит, а други - не, не представлява по-голямо "противоречие" от факта, че някои Светии са били против пренасянето на техните мощи, а други са благославяли подобно пренасяне; това е въпрос на конкретни необходимости и обстоятелства.  Критикът привежда примера на св. Атанасий Киево-Печерски Възкръсналий (след нерадия монашески живот той починал, но по Божията воля възкръснал и прекарал останалите 12 години от живота си в изключителен пост и покаяние - бел прев.), като не искал да говори нищо за преживяното по време и подир смъртта, и на това основание прави категоричното заключение: "Такива хора (възкръснали) никога нищо не са ни разказвали за случилото се" (7:1, стр, 31, курсив негов).  Но воинът Таксиот (Жития на Светиите, 28 март), св. Салвий Албански и мнозина други са говорили за своя следсмъртен опит и да се отричат свидетелствата им - това е, разбира се, най-ненаучно и тенденциозно използване на източниците. Никой от върналите се към живота, подобно на св Салвий, наистина отначало са се колебаели - дали да говорят за опита си, и фактът, че те все пак са говорили за него, съвсем не доказва отсъствието на следсмъртен опит, той само разкрива колко богат е този опит и колко трудно е да се предаде на живите.
          Също така и фактът, че мнозина Отци, и Църквата като цяло, предупреждава да не се приемат бесовските видения (като понякога, в зависимост от обстоятелствата, прави това в много категорична форма), в никакъв случай не противоречи на приемането на много истински видения от Църквата.В нападките си критикът често невярно прилага извадено от контекста му светоотеческо изказване, като го отнася към несъответстваща конкретна ситуация. Когато например св. Йоан Златоуст в Беседите си върху Евангелието от Матея (28:3) твърди, че "не е възможно душата, разлъчена с тялото, да продължи да странства тук (в този свят)", ясно е, че той се обявява против езическата идея за това, че мъртвите могат да се превърнат в демони и безкрайно дълго да останат на земята, тази обща мисъл обаче не противоречи и всъщност не се отнася до конкретния факт, че както показват многочислените православни свидетелства, много от душите наистина остават след смъртта близо до земята за няколко часа или дни, преди действително да се отправят "на другия свят". В същия пасаж св. Йоан Златоуст добавя, че "след излизането на душите от тялото те биват отведени на някакво място, без след това да имат сили сами да се  върнат тук" - но това също не противоречи на възможността, по Божия заповед и за Божиите цели някои души действително да се явяват на живите (виж Приложение ІІІ, разказът на Фотий Контоглу).
          Освен това фактът, че Христос е очистил въздуха от демонската злоба, както ни учи св. Атанасий Велики, в никакъв случай не отрича съществуването на бесовски въздушни митарства, както счита това критикът (6:8-9, стр.13).  И наистина сам критикът на друго място цитира православното учение за това, че злите духове, намиращи се още във въздуха, предизвикват много фантазии и изкушения (6:6-7, стр. 33).  Учението на Църквата се заключва в това, че докато преди нашето изкупление от Христа никой не е могъл да премине през въздуха до Небето и всички човеци са отивали в ада, то сега вече е възможно хората да преминават през въздушните демони, чиято власт се ограничава върху хората, обвинявани от собствените им грехове.  В същото време ние знаем, че дори след като Христос "е разрушил силата на ада" (Кондак на Пасха), всеки от нас все пак може да се отзове в ада, ако отхвърли спасението в Христа.
          Също и това, че нашата духовна битка против "началата и властите" протича в този живот, в никакъв случай не противоречи на факта, че тая битка продължава и във времето, в което напускаме тукашния живот. В отдел 6 главата "Митарства, претърпяни още в този живот" обяснява връзката между тези два аспекта на невидимата православна битка.
          Това, че поменаването на починалите на третия, деветия и четиридесетия ден понякога се обяснява със символиката на Св. Троица, на деветте ангелски чина и на Възнесението Христово, съвсем не отрича връзката на тези дни по никакъв начин със събитията, които в тия дни стават с душата (съгласно "модела", описан по-горе в гл. 10). Никое от тези две обяснения не представлява догма, никое от тях не противоречи на другото и православния християнин не е принуден да отрича някое от тях.
          Неоспоримия факт, че участта ни след смъртта зависи от това, как сме прекарали живота си, ни най-малко не противоречи на другия, също тъй неоспорим факт - че молитвите за мъртвите може да облекчи участта им и дори да измени състоянието им, съгласно православното учение, изложено от св. Марк Ефески и изобщо от Православната Църква (вж. Глава 10 и Приложение 1).  Критикът е тъй загрижен да намери "противоречия" в това учение, че ги "намира" дори у един и същ православен учител, твърдейки, че св. прав. Йоан Кронщадски учи ту на "светоотеческото разбиране", ту на "схоластическата концепция" (7:3, стр. 28). Св. Марк Ефески е обвинен в същото "противоречие", защото, говорейки за молитвата за мъртвите по начин, който критикът счита за "светоотечески", той в същото време учи също тъй ясно, че "душите на мъртвите чрез молитвите се освобождават от затвора на ада, като от някаква тъмница" - нещо, което критикът смята за "схоластическа концепция", тъй като смята, че е невъзможно молитвите за мъртвите да изменят състоянието им или да им осигурят упокоение (7:3, стр. 23).
          На всички тия и на много други предполагаеми "противоречия", които критикът, както му се струва, е намерил в православното учение, отговор може да даде едно по-честно и не тъй преднамерено "простодушно" (буквално) прочитане на самите православни текстове. Светоотеческите и агиографическите текстове не са вътрешно противоречиви; ако четем по-задълбочено и пълноценно православната литература за задгробния живот, ние ще видим, че проблемът не е в текстовете, а в собственото ни несъвършено разбиране.


                        Има ли "извънтелесен" опит - преди 
                   или след смъртта? Има ли "друг свят",
                   в който обитават душите?

                        Мнението на критика за "извънтелесния опит" е категорично: "Това е просто невъзможно (5:6, стр. 25). В подкрепа на това твърдение той не привежда никакви  доказателства, освен собственото си мнение, че всички многобройни православни текстове, където се разглеждат тия въпроси, са алегории и "нравоучителни басни" (5:6, стр. 26). Според него Небето, раят, адът не са места, а само "състояния" (6:2, стр. 223), душата не може да действа самостоятелно, а само посредством тялото" (6:8-9, стр 22) и затова не само не може да бъде на никакво "място" след смъртта, но и въобще не може да действа (6:8-9, стр. 19); "да се предполага, че зад пределите на упокоението се намира такава сложна сфера (духовния свят - в ск прев) - това е откровено безумие" (6:6-7, стр34).
          Но възможно ли е в действителност душата да представлява единствено "духовна същност" и "покой", да няма никакъв "външен аспект", да няма "място", където да действа? За православния християнин такова учение е твърде радикално; ако е вярно, то би изисквало (както за това намеква критикът) и радикално "преизтълкуване" и дори ревизия на светоотеческите и житиеписни текстове, които описват дейността на душата в очевидно "външни" форми - като знаеща, виждаща, общуваща и т.н.
          Едно е да се твърди (както неизменно твърдят православните авторитети, разглеждащи тия въпроси), че не бива твърде буквално по земному да приемаме православните текстове за задгробния свят и задгробния живот, доколкото тази реалност очевидно се отличава в много аспекти от земната реалност. Съвсем друго е обаче да игнорираме същите текстове и да отричаме изобщо тяхната връзка с действителни външни явления, считайки ги просто за "алегории" и "басни". Православната литература по този въпрос дава твърде непосредствени описания, изобразяващи нещата така, както ги е видял човекът, преживял подобен опит. Православната Църква и верните пък и верните винаги са приемали тези описания като вярно отразяващи действителността, даже с уговорката, че тази реалност има особена, трансцедентна природа.
          Вероятно няма да е преувеличение ако кажем, че нито един православен писател не е бил тъй догматичен в описанията на отвъдната реалност, както нашия критик в пълното й описание. Ап. Павел, описвайки с най-общи думи собствените си духовни опити, предпазливо говори: "с тяло ли, не зная; без тяло ли, не зная; Бог знае" (2 Кор. 12:2). Св. Йоан Златоуст в тълкуването си на този стих проявява същата предпазливост: "Дали умът, или само душата са били грабнати? Това не може да се определи. Ако не го знае сам Павел, който е бил грабнат и се е удостоил с тъй много и  тъй неизказани откровения, толкова повече не можем да научим и ние... А ако някой каже: как е възможно да бъде грабнат без тялото? (ще му отговорим); Последното е дори по-трудно, ако разсъждаваме по разум, а не се покорим на вярата" (Беседа 26:1 върху 2 Кор., том 10:1, СПб1 1904, стр690).
          По-подобен начин и св. Андрей Христа ради юродив, описвайки състоянието си след своя небесен опит, говори: "Аз се виждах там, като че без плът, защото не чувствах плътта... Привидно аз бях в тяло, но не чувствах телесната тягост, не чувствах никаква телесна потребност в течение на две седмици, докато бях грабнат. Бог знае" (Из Пространното житие, съставено от иерея Никифор, цит. по еп. Игнатий (Брянчанинов) т. ІІІ, стр 83).
          И ето, всички тия авторитети на Православието - един Апостол, един от великите Отци на Църквата, един светец възможно с най-възвишен живот - всички считат най-малкото за възможно да се говори за небесния опит, като протичащ "извън тялото"; от думите им става ясно, че такъв опит - бил той "в тяло" или "извън тялото" - носи в себе си нещо телесно и "външно"; иначе не би имало нужда изобщо да се споменава за тялото в тая връзка. В настоящата книга ние се опитахме да опишем такива опити колкото може по-просто, с езика на самите православни източници; без да се опитваме да дадем точно определение на това състояние. В тълкуванието си върху словата на ап. Павел (2 Кор) епископ Теофан Затворник говори тъй по този въпрос - може би по-добре не възможно и да се говори: "Вътре и в глъбината на видимия свят е скрит друг свят, също тъй действителен; дали той е духовен, или изтънчено материален, Бог знае; несъмнено е обаче, че в него обитават Ангелите и светиите... Той (св. Павел) не ни известява, в тяло ли, или извън тяло е бил грабнат, а казва: Бог знае. Значи за нас не е необходимо да знаем това... Няма никаква нужда от по-точни подробности и не бива да очакваме, когато замлъква сам ап. Павел, да ни бъде казано (от друг) нещо докрай ясно..." (Еп. Теофан, Тълкувание на Второто послание до коринтяни, Москва, 1894, стр. 401-3).
          На всеки православен, който чете в Житията на Светиите за "другия свят", вероятно е ясно, че природата на отвъдния свят и на самите опитни изживявания оттам не може да се определи точно. Начинът, по който те са описани в православните източници, е най-подходящия и точен начин, по който подобни предмети могат да се изразят чрез понятия от съвременния ни свят. Домогванията (на някои) да се игнорират тия опити, като се обявяват за "алегории" и "басни", както и уверените твърдения, че те не могат да станат по начина, по който сая описани, не намират оправдание в православното учение и предание.


                             "Спи" ли душата след смъртта?

                    Критикът е толкова настроен против възможността за действия на душата в друг свят, и особено след смъртта, както това е описано в многобройни Жития на Светии, че стига до създаването на цяло учение за някакъв "покой" или "сън" на душата след смъртта - измислица, която би направила цялата дейност на душата просто невъзможна! Той твърди: "Спорез православното разбиране, след смъртта на душата е отредено по волята Божия състояние на покой, и тя пребивава в условията на бездействие, на нещо подобно на сън, в който тя не действа, не чува и не вижда" (6:8-9, стр. 19); в това състояние душата "въбще не може да знае или да помни нещо" (6:2, стр. 23).
          Даже сред инославните подобно учение за "сън на душата" в наши дни може да се  срещне единствено у някои секти, далечни от историческото християнство (Свидетелите на Иехова, Адвентистите от седмия ден); колко поразително е да видим, че то се пропагандира в толкова категорична форма за "православно"! Ако един или двама от ранните учители на Църквата (Афрат Сирийски и св. Атанасий Синайски), както твърди критикът, са учили недвусмислено по този начин; Все пак повече от ясно е, че самата Православна Църква никога не е следвала тяхното мнение. Напротив, в богослуженията Си, в творенията на Отците, в аскетическите трактати и в Житията на Светиите Църквата тъй ясно учи, че душата след смъртта е деятелна и "будна", че радикалното учение на нашия критик е наистина изумително.
          Изглежда, самия критик също се колебае в разбирането си, какво точно означава "сън на душата", като го определя в някои случаи чрез термините на възвишения "исихастки" речник и по този начин смекчава донякъде радикалността си; той обаче е последователен в утвърждаването си, че предполагаемия "сън" на душата след смъртта прави абсолютно невъзможен какъвто и да е "външен" опит на душата. Винаги, когато той говори за смъртта като за състояние на "бездействие", за което "душата не може да знае и да помни нищо", става ясно, че думата "сън" има конкретен, неметафоричен смисъл.
          Няма особен смисъл да се търсят из Отците специални "опровержения" на това учение, защото Църквата твърде рядко го е приемала дотолкова сериозно, щото да му отделя специални опровержения. По-горе в гл. 10 ние цитирахме учението на св. Амвросий, че душата след освобождението от тялото става "по-деятелна"; словата на св. Авва Доротей, че душата помни всичко след излизане от тялото, и то по-добре и по-ясно, защото е освободена от земното тяло, и учението на св. Йоан Касиян, че душите стават "още по-живи" след смъртта. Подобни изказвания могат да се намерят и у други св. Отци. Но тия цитати представляват само малка част от православните свидетелства, опровергаващи теорията за "съня на душата". Цялото православно благочестие, както и практиката да се молим за душите на мъртвите, предполага със сигурност, че душите в отвъдния свят са будни и че участта им може да бъде облекчена. Призоваването на Светиите от православните и отговорът на Светиите спрямо тази молитва също са немислими, ако Светиите не могат съзнателно да действат на Небесата. Огромната православна литература относно явяванията на Светии след смъртта им не може да бъде отхвърлена просто така, като "басни". Ако критикът е прав - то излиза, че цялата Църква в течение на много векове е била "заблудена".
          Критикът се опитва да се възползва - нечестно - от факта, че в учението на Православната Църква за задгробния живот има много "неясно", "неотчетливо" формулирани черти. Така е, защото - нека още веднъж повторим очевидното - реалността на отвъдния свят съвършено се отличава от реалностите на нашия свят и не се поддава на "догматическия" подход, с който пристъпва към нея критикът.  На благочестието и опита на православните християни е известно живото общение на земната Църква със Светиите, пребиваващи на Небето, а в някои случаи даже и с други мъртъвци. Тук не са и необходими точни определения. Но липсата им не може да бъде предлог да се твърди, че даже душите на Светиите се намират в състояние на "покой", което изключва от тях каквото и да е "външно" общение с живеещите на земята. Това мнение, разбира се, излиза извън границите на позволеното в православната Християнска вяра.
          Сред другите "следсмъртни" опити, които иска да елиминира теорията за "съня на душата", има един, който от самото основаване на Църквата е бил предмет на всеобща вяра.  Това е слизането на умрелия Христа в ада.  "Во гробе плотски, во аде же съ душою, яко Богъ, въ ран же съ разбойникомъ, и на Престоле былъ еси, Христе, со Отцемъ и Духомъ, вся исполняяй, Неописанный" (Тропар от Часовете на Пасха, чете се също в състава на тайните молитви след Херувимската песен на Божествената Литургия).  Първите поколение християни е знаело без всякакво съмнение, че след като е "заспал в гроба" (както се говори в Ексапостилария на Пасха, в Кондака на велика Събота и т.н.), Христос "като слезе, проповядва и на духовете, които бяха в тъмница" (1 Петр. 3:19).  И това ли е "алегория"?  Църковното предание твърди също, че още преди слизането на Христа в ада св. Йоан Кръстител "радостно е благовестил... и на намиращи те се в ада, че Бог се явява в плът", както се казва в Тропаря за празника Отсичане главата на св. Йоан Кръстител. А какво са видели на Таворската планина тримата ученици, когато пред тях се явил Мойсей, ако не душата му, която им се явила по един по един съвсем "външен" начин (Мат. 17:3)?  Това явяване наистина като че служи да потвърди неувереността на Павел "в тяло" или "извън тяло" са били неговите небесни видения; защото и тук Илия се намира на Небето, "в тяло", тъй като не е умрял, а Мойсей пребивава там "извън тялото си", което отдавана е било в гроба; но ето че и двамата се явяват при Преображението Христово. Ние, земните, не можем даже да определим разликата между тия две състояния, но - всъщност не се и нуждаем от такова определение; простото описание на такива явления, както и опитът на "умрели" от отвъдния свят ни дават всичко, което трябва  да знаем по въпроса, и не е необходимо ние да се мъчим да ги проумеем по някакъв различен начин от този, по който ни учи Църквата.
          Критикът явно попада под собственото си  обвинение, което отправя против другите: той взема изобразяването на смъртта като "сън", което повсеместно е прието в Църквата като метафора и го интерпретира като "буквална истина".  Често пъти той даже на забелязва, че самите източници, които цитира в подкрепа на идеята си, всъщност са най-сигурно опровержение на неговата теория.  Той цитира думите на св. Марк Ефески, че "праведните се намират на Небето с Ангелите и пред Самия Бог, и вече като че са в Рая, от който е низпаднал Адам, и в който преди всички останали е влязъл Благоразумният разбойник; те често ни посещават в храмовете, където ги почитаме, слушат призоваващите ги и се молят за тях на Бога" (вж. Приложение 1). Ако всичко това, което, несъмнено, включва "външна" дейност, може да се извърши от една душа, която уж спяла и се намирала "в състояние на бездействие... в което тя не действа, не чува и не вижда" (6:8-9, стр. 19) - то ясно е, че теорията за  "съня на душата" е напълно негодна; тя нищо не обяснява, напротив - като я използва, критикът само смущава верните.  (Бел. прев. - Една пълна и аргументирана критика на нечестивото учение за "съня на душата", което между другото се споделя и от адвентистите, може да се намери в книгата на Архимандрит Серафим (Алексиев) 4Беседи за Живота след живота", издадена наскоро у нас.)


                             Измислица ли са "митарствата"?

          Най-големия гняв на критика е насочен против православното аскетическо учение за бесовските митарства, с които се среща душата след смъртта; изглежда, желанието да унищожи даже и понятието за митарствата го е довело до тъй противоречивата теория за "съня на душата".  При описанието на митарствата той си служи с твърде категоричен и доста неиздържан език.  Той говори за "измислените следсмъртни митарства" (6:8-9, стр. 18) и нарича разказите за тях в православната литература "дивашки приказки" (6:8-9, стр. 24) и "страшни приказки, предназначени да доведат човека до отчаяние и неверие" (7:1, стр. 33).  "Митът за митарствата... е съвършено чужд на Бога и на Неговата Света Църква" (7:1, стр. 23). Но - когато критикът се опитва да опише собствената си представа за митарствата, получава се такава нелепа карикатура, че човек не може да повярва дали изобщо той е чел разглежданите текстове. Според критика разказите за митарствата ни карат да вярваме, че сатаната владеел "пътя към Царството Божие" и можел да събира такса от минаващите по него... "Бесовете дават разрешение за преминаване в замяна на извънредните заслуги на Светиите" (6:2, стр. 22). Митарствата, по негово мнение, "описват една блуждаеща душа, която има нужда от заупокойни молитви (каквито са правели езичниците)"; това е "окултна концепция за странстванията на душата, които се изкупуват чрез молитви и милостиня" (6:2, стр. 26). Той търси "странични явления", за да обясни как изобщо такава концепция е могла да попадне в Православната Църква, и заключва (без ни най-малки свидетелства, ако се изключат мъглявите паралели, които се довели антрополозите до заключението, че християнството е просто един от езическите "култове на възкресението), че "митът за митарствата е пряк продукт на източните астрологически култове, считащи, че цялото творение са намира под опеката на справедливия и любещ Бог" (7:2, стр. 23); че "митарствата са просто алогична мутация на тези езически митове" (6:8-9, стр. 24). Накрая той открива, че митарствата били идентични на латинската доктрина за "чистилището" и твърди, че "разликата между митовете за чистилището и за въздушните митарства се състои в това - че в първото Бог бива удовлетворен от физическите мъчения (на грешниците), а във вторите - посредством моралното им изтезаване" (6:12, стр. 23).  (Бел авт. - Сравнението на митарствата с "ч4стилището", несъмнено, е "изсмукано от пръстите". Митарствата представляват част от православното аскетическо учение и се занимават единствено с "разследването" на човешките грехове; те не дават някакво "удовлетворение" на Бога; несъмнено тяхната цел не е "изтезанието".  От друга страна "чистилището" отразява една законническа латинска погрешна интерпретация на православната есхатология - за състоянието на душите в ада (след "изпитването" им при митарствата), което може да бъде подобрено по молитвите на Църквата.  Самите латински източници не споменават никъде, че бесовете по някакъв начин участват в мъченията на намиращите се  в "чистилището").  Разказът на бл. Теодора за преминаването през митарствата (Жития на Светиите, 26 март) критикът назовава "изпълнена с ереси приказка" (6:8-9, стр. 24), основана върху халюцинациите на един човек, който в старозаветните времена "справедливо би бил убит с камъни, като намиращ се в състояние на низка духовна заблуда" (6:6-7, стр. 28). Защо критикът е тъй сърдит именно на  разказа на Теодора, не е ясно - това е само един от множество подобни разкази и не ни учи на нищо различно от останалите; те са тъй сходни, че аз не намерих за необходимо да го приведа в главата за митарствата.
          Тези крайни обвинения са лични мнения на критика, които несъмнено нямат особено основание. Може само да се учудваме защо той упорства в построяването на своя собствена интерпретация на митарствата и отказва да ги възприема така, както винаги ги е разбирала Православната Църква. А Тя никога не е учила нещо подобно на измислената от критика карикатура, тъй че невъзможно е да се разбере откъде той изобщо е взел тия нелепи интерпретации.
          В течение на шестнадесет века Отците на Църквата са говорили за митарствата като част от православното аскетическо учение, като окончателен и решителен стадий на "невидимата бран", която всеки християнин води на земята. В същото време многочислени Жития на Светиите и други православни източници са описвали достоверния опит на православни християни - както Светии, тъй и грешници, - които са преминавали през митарствата след смъртта си (а в някои случаи и преди смъртта). За всички, освен за децата е ясно, че понятието "митарства" не бива да се приема в буквален смисъл: то е метафора, която източните Отци за счели за подходяща да опише реалността, с която се сблъсква душата след смъртта. За всички е очевидно също така, че някои елементи в описанието  на тия митарства са метафорични, фигуративни. Но самите разкази (като цяло) не са "алегории", нито "басни" - това са правдиви разкази от личния опит, изложени на най-удобния за разказвача език. Ако пък някои описания на митарствата изглеждат твърде "нагледни", това вероятно се дължи на факта, че (съвременните хора) не познават истинската природа на невидимата борба, която се води в този живот. И в момента ние сме непрестанно обсадени от бесовските изкусители и обвинители, само че духовните ни очи са затворени и ние виждаме само резултатите от демоничната дейност - греховете, в които падаме, страстите, които се разрастват в нас. Едва след смъртта очите на душата се отварят за виждане на духовната реалност и виждат (обикновено за първи път) всички ония същества, които са ни преследвали в течение на целия ни живот.
          В православните разкази  аз митарствата няма нито езичество, нито окултизъм, нито "източна астрология", нито "чистилище". Митарствата ни учат по-скоро на това, че всеки човек отговаря за собствените си грехове; че след смъртта ме се прави равносметка на неговите успехи и неудачи в борбата с греха (Частен Съд); че бесовете, които са го изкушавали цал живот, на края на живота предприемат последното си нападение, но имат власт само над ония, които недостатъчно са се подвизавали в невидимата бран.
          Що се отнася до литературната им форма - митарствата се срещат в еднакъв вид в църковните богослужения (църковна поезия), в аскетическите творения на Светите Отци и в Житията на Светиите. Никой православен не чете тия текстове грубо и буквално - както ги е прочел критикът; напротив, подхожда с уважение и страх божи към тях, търсейки духовна полза. Всеки духовен отец , който се е опитвал да поучава духовните си чеда в извечните традиции на православното благочестие, може да свидетелства за ползата от тези православни източници, в които се споменават митарствата. Например покойният архиепископ Андрей Новодивеевский - един горещо обичан и почитан духовен отец - използваше двадесетте митарства, през които е преминала, блаж. Теодора, за основа на много ефективна подготовка на духовните си чеда за Тайнството Изповед.  И ако в тия текстове има някаква "дисхармония" с (психиката на ) човека от ХХ век, вината е само на нашето изнежено и снизходително време, което поощрява неверието и несериозното отношение към наистина страшните реалности на отвъдния свят, и особено към ада и съда.
          Принадлежейки по-скоро към традицията на православното благочестие, учението за митарствата никога не се е определяло като "догма" в православните източници; това обаче не означава, че то е нещо "маловажно" или подлежащо на "лично мнение".  То е било проповядвано в Църквата навсякъде и във всички времена, докъдето е достигало православното аскетическо предание. Ако този предмет се е намирал извън сферата на интересите на мнозина православни богослови в последно време, това се дължи само на факта, че те принадлежат преди всичко към академичните кръгове, а не към аскетическата традиция.  Богословите от по-традиционното направление, също и тия за които православното аскетическо предание е живо, са отделяли на тоя въпрос голямо внимание. Извън пределите на Руската Църква (в която учението за митарствата подробно са разглеждали и защитавали епископ Игнатий Брянчанинов, епископ Теофан Затворник, Московският Митрополит Макарий, св. прав. Йоан Кроншадски, архиепископ Йоан Максимович, протопрезвитер Михаил Помазанский и много други учители и богослови) най-голям акцент върху митарствата се е правил в Сръбската Църква, където те заемат почетно място в "Догматическото Богословие" на покойния архимандрит Иустин Попович (том ІІІ).  В последните години този въпрос привлича все по-голямо внимание, особено след превеждането на западни езици на православните аскетически и богослужебни текстове.  Тук ще споменем няколко откъса относно митарствата, които се появиха на английски език през последните години, но не бяха включени в настоящата книга.
          Из "Петдесет духовни беседи" на преподобни Макарий Велики, един от основните трудове на православната аскетическа литература:
          "Когато душата на човека излезе от тялото, тогава се извършва и велико тайнство. Защото, ако тя е виновна за греховете, то идват тълпи демони и недобри ангели, и тъмните сили поемат душата и я вземат под своя власт. И никой не бива да се удивлява на това, защото, ако в този живот, намирайки се на този свят, душата се е подчинявала и покорявала (на демоните) и е била тяхна робиня - то толкова повече тя бива задържана и подчинена на властта им, когато си отива от света" (Беседа 22, стр. 178)..
          " Когато събирачите на данъци, седнали в тъмните проходи, спират и разпитват минаващите, така и демоните наблюдават и задържат душите, и ако душите не са се очистили съвършено, то след излизане от тялото те не получават позволение да влязат в небесните обители и да застанат пред великия си Господар, а биват отнесени надолу от въздушните демони. Но пребиваващите в плът могат, при трудове и велико усилие, да придобият благодат свише от Господа, и те, заедно с достигналите успокоение заради добродетелното си житие, ще отидат при Господа, както е обещал Сам Той..." (Беседа 43:9, стр. 231).
          Из "Лествица"-та, друго класическо произведение на православната аскетика":
          "Някои (от умиращите) с болка произнасяха:  ще премине ли душата ни през бурните води на въздушните духове? (срв. Псал. 123). Те говореха тъй, понеже още нямаха дръзновение, но отдалеч съзираха какво се извършва при онова изпитание" (Слово 5 гл. 22).
          Наистина в "Посланието на АвваЙоан Раитски", което служи за въведение към "Лествицата", е посочена целта на написването на тази книга:
          "Като стълба (слав. - лествица), изправена даже да небесните врати (срв. Битие 28:12), (тази книга) въвежда желаещите, тъй че те без вреда, без бедствия и без пречки преминават през пълчищата на духовете на злобата, на светоуправниците на тъмнината и князете въздушни" (стр. 11).
          Из "Слово за бодърстването и молитвата" на преп. Исихий Презвитер, т. ІІ на Добротолюбието:
          "Душата, която след смъртта се издигне по въздуха към вратите небесни, и там не ще бъде засрамена от враговете, ако има застъпник в себе си Христа: но и тогава, както и сега, ще говори дръзко с враговете си при портите (срв. Псал. 126:5).  Но нека само не й омръзне до самото й излизане от тялото, ден и нощ да призовава Господа Иисуса Христа, Сита Божий; и Той ще я защити скоро, по истинското Си и Божествено обещание, което е изрекъл в притчата за неправедния съдия: "Казвам ви, ще ги защитя наскоро" (Лук. 18:2-8) - ще я защити и в този живот и след излизането от тялото" (параграф 149 от споменатото Слово).
          "Ще дойде, накрай, и за нас смъртният час - ще дойде, без да можем да го избегнем и - о, ако  можеше князът на този свят, който е във въздуха, като дойде, да намери беззаконията ни малки и незначителни, за да не може справедливо да ни обвини! Инак - ще заплачем тогава, на вече ще е безполезно" (ІІ. 161)
          Който не живее в духовно бодърстване, "не ще се освободи също и от греховните, Богу ненавистни дела и помишления. Такива човеци при изхода (на душите от тялото) няма да минат свободно покрай (очакващи те ги) князе на ада" (параграф 4).
          Из "Подвижническо слово" на блаж. Диадох, епископ на Фотика:
          "Ако не се изповядаме както трябва и за тия (неволни и неизвестни за нас) грехове, то по време на изхода (на душата ни) ще намерим в себе си някакъв неопределен страх. А ние, любещите Господа, трябва да желаем и да се молим, щото в онова време да не сме причастни към никакъв страх: защото, който се намира в страх тогава, той не ще премине свободно покрай князете на ада; защото те считат такава боязливост на душата за признак на съучастие в зло, както това е и при тях (срв. Иак. 2:19) - "И бесовете вярват и треперят" - (бел. прев.). А душата, зарадвана от Божията любов, в часа на освобождение от тялото се възнася заедно с Ангелите на мира над всички тъмни пълчища" (Добротолюбие, т. ІІ, №100, стр. 73).
          Из "Сто увещателни глави на монасите, намиращи се в Индия" на преп. Иоан Карпатски, т. ІІІ на Добротолюбието:
          Дръзко, със заплахи и хули врагът напада душата, която е излязла току що от тялото, и се явява горестен и страшен изобличител на нейните падения. Но може да се види и това - как боголюбивата и вярна душа, макар многократно да е била уязвявана от грехове, не се бои от неговите нападения и заплахи, а независимо от тях се явява силна в Господа, окриля се от радост, въодушевява се от мъжество, виждайки съпровождащите я небесни сили, които като стена ограждат светлината на вярата й; тя с велика дързост противоречи на злия дявол... От такива дръзновени думи на душата дяволът накрай обръща гръб и издава пронизителен крясък, като безсилен да устои против името Христово" (гл. 25).
          Тропар на Божията Майка на "Осмогласника":  "...в страшния час на смъртта Ти ме избави от противоречащите демони и от всяка мъка (въ час мя страшный смерти Ты исхити отглаголющих демоновъ и всякия муки) - Богородичен след 6-та песен на Канона на неделната полунощница, глас първи.
          Както може да се види, някои от тези цитати са непълни - не излагат цялото православно учение по въпроса. Това несъмнено се обяснява с факта, че се споменава за учението (за митарствата), с което и авторите, и читателите на аскетичните и химнологични творения са запознати и съгласни, тъй че няма нужда подробно да се дефинира или обосновава това учение всеки път, когато се спомене за него. Критикът не отминава някои от тези цитати, но се опитва да въведе разграничение между духовния опит "преди" и "след" смъртта (6:12, стр. 23).  Това негово старание е достатъчно изкуствено и представлява само "логичен извод" от собственото му лъжеучение за "съня" на душата, което няма основание нито в аскетическите, нито в богослужебните текстове.  Реалността на бесовските нападения е неоспорима и неизменна; митарствата са само нейна заключителна фаза, която понякога започва още в края на живота, а понякога - едва след смъртта.  Например, като цитира молитвата на св. Евстратий от съботната полуношница: "да не види душата ми мрачния взор на лукавите демони, но да я приемат Твоите Ангели светли и пресветли" (да не узритъ душа моя мрачнаго взора лукавыхъ демоновъ, на да примутъ ю Ангелы Твои светлии и пресветлии) - като цитира този текст, критикът го разглежда като доказателство, че душата не виждала и не можела да види бесовете след смъртта - така е изгодно за неговата теория, че душата тогава "спи".  Но за непредубедения читател е напълно ясно, че смисълът на молитвата е точно обратен: че светецът се моли да не види демоните, да избегне това видение, което е нормално след смъртта!  Това става още по-ясно в цялостния контекст на молитвата на св. Евстратий, където цитираните думи се предхождат от други:  "...защото душата ми е смутена и с болка напуска окаяното ми и скверто тяло: да не би лукавия събор от неприятели да срещне и спрев тъмата заради незнайните ми и знайни грехове в този живот" (...яко смятеся душа моя, и болезненна есть во восхождении своемъ отъ окаяннаго моего и сквернаго телесе сего. Да некогда лукавый супостата советъ срящетъ, и препнетъ ю во тьме за неведомыя ведомыя въ житии семъ бывшия ми грехи). Явно е, че учението за демонските изпитания след смъртта е било известно на св. Евстратий и представлява смисъла и основата на тази молитва - което е доказателство, че това учение е известно на Църквата от най-ранни времена, още от началото на ІV век.
          Като цитира също отговора на св. Варсануфрий Газки (Велики) към някой си монах, който помолил светеца да го съпровожда в неизвестния нему път по въздуха, критикът тълкува този отговор като опровержение на идеята за митарствата. И тук обаче е ясно, че смисълът и на въпроса, и на отговора е един: преминаването на въздушните митарства се приема като нещо от само себе си ясно и разбиращо се; св. Варсануфрий, който пожелава на монаха "да направи (Христос) безпрепятствено изкачването на душата ти и да те удостои да се поклониш на св. Троица с дръзновение, като свободен", също изразява един от моментите на общоприетото учение за митарствата, което може да се намери в аскетическото предание на Газа и на целия Изток (Св. Варсануфрий и Йоан, "Въпроси и отговори", №145). Епископ Игнатий даже включва тоя отговор сред многочислените светоотечески цитати в подкрепа на учението за митарствата.
          Други цитати из Отците-подвижници, използвани от епископ Игнатий, които недвусмислено сочат към митарствата:
          Св. Авва Доротей Газки: "При безчувственост (закоравяване) на душата полезно е често четене на Божественото Писание и на умилителните слова на Светите Отци; припомняне за страшния Божи Съд, както и за изхода на душата от тялото и за срещата със страшните сили, които я очакват тогава, в съучастие с които тя е вършила зло в тоя кратковременен и бедствен живот" (стр. 146).
          Св. Теогност, чиито писания са влезли в състава на Добротолюбието: "Неизречена и неизказана е радостта за оная душа, която се разлъчва с тялото, след като е известена за своето спасение... Придружавана от Ангел, тя безпрепятствено преминава въздушното пространство, без да я тревожат лукавите духове; радостно и дръзновено се изкачва с благодарствени възклицания към Бога, и накрая отива да се поклони на своя Създател" (стр. 147).
          Скитския монах Евагрий:  "Опомни се, душо моя, и помисли, как ще понесеш внезапната си раздяла с тялото, когато страшните ангели ще дойдат да те вземат и отведат в час, който ти не очакваш, и във време, което не знаеш! Какви дела ще пратиш ти да те предшестват по въздуха, когато започнат да те изпитват за делата ти враговете, намиращи се във въздуха?" (стр. 148-149; Пролог за 27 октомври).
          Св. Йоан Милостиви:  "Когато душата излезе от тялото и започне да се издига към небето, пресрещат я множествата на бесовете и я подлагат на много затруднения и изтезания.  Те я изпитват в лъжа, клевета... (следва дълъг списък на грехове, подобни на двадесетте гряха, споменати в житието на св. Василий Нови).  Докато шества по земята към небето, (дори и) самите свети Ангели не могат да помогнат на душата; помагат й единствено покаянието, добрите й дела, а най-вече милостинята.  Ако поради забравяне не сме се покаяли за някой грях тук, то чрез милостинята можем да се избавим от насилията на бесовските митарства" (Пролог за 19 декември).
          Друг от Отците от Добротолюбието, преп. Петър Дамаскин говори, че в часа на смъртта бесовете ще оградят бедната му душа, държейки списъци на всички извършени от него грехове (Творения на преп. Петър Дамаскин, К. - П. Лавра, стр. 68)
          Както вече отбелязахме, и в богослуженията има много молитви - особено адресирани до Божията Майка, - които или подразбират, или открито говорят за аскетическото учение за митарствата. Редица от тях бяха цитирани в тази книга. Преосвещени Игнатий, като цитира много по-голям брой такива молитви (из Осмогласника, Требника, молитви при излизане на душата, акатисти и канони на Божията Майка и различни светии), заключва, че:  "учението за митарствата... се среща като общоизвестно и общоприето учение в цялото пространство на богослужението на Православната Църква. Тя (Църквата) го възвестява и напомня на чедата си, за да насади в сърцата им душеспасителен страх и да ги приготви за благополучен преход от временния живот към вечния" (т. ІІІ, стр. 149).
          Типичен за православния "Миней" (дванадесет тома със службите на светиите за всеки ден) представлява Тропарят от службата на св. Йоан Златоуст (27 януари), от петата песен на Богородичния канон, написан от "Иоан" (очевидно, св. Иоан Дамаскин):  "Дарувай ми да премина без печал край духовните сатрапи и мъчителските въздушни войнства, та с радост да извикам: радвай се! - към Тебе, Владетелю; радвай се, Надеждо на всички, с Която няма да се посрамим" ("Мысленныя сатрапы, и мучительныя воздушныя полки, пройти без печали во время изхода моего подаждь, да Тебе, еже радуйся радостно Вла-дычице воззву: радуйся, всехьъ надеже непостыдная")
          Няма смисъл да увеличаваме броя на цитатите из православната литература, които показват колко ясно е било изложено това учение от Църквата в течение на векове. Еп. Игнатий е отделил двадесет страници за такива цитати, а може да се приведат и много други. Но хората, които не харесват това учение, винаги са способни да го "претълкуват" или превърнат в карикатура. Все пак нашия критик е принуден да признае съществуването поне на няколко православни текста, говорещи за бесовски изпитания след смъртта; за да защити от тях твърдението си, че митарствата са "изми(слени" той говори: "Такива видения могат да бъдат избегнати, ако в този живот водим борба и се каем за нашите грехове, и умножаваме добродетелите си" (6:12, стр. 24). Но нали именно именно това е смисълът на учението за митарствата, което той изопачава и отхвърля! Учението за митарствата ни е предадено именно затова: да се трудим сега, да се борим с въздушните демони още в този живот, тъй като срещата ни с тях след смъртта да бъде победа, а не поражение за нас! Колко много подвижници е вдъхновило за такава победа! Но кой от нас може да каже, че вече е спечелил битката (с демоните) и няма защо да се страхува от бесовските изпитания след смъртта?
          Авторът помни много добре тържествените заупокойни служби по архиепископ Иоан (Максимович) в 1966 г., кулминацията на които беше денят на неговото погребение. Всички присъстващи усетиха, че се намират на погребението на един светец; тъгата от раздялата с него се поглъщаше от радостта заради придобиването на нов небесен застъпник. И все пак няколко присъстващи иерарси, особено епископ Сава Едмонтовски, призоваваха народа да се моли по-усърдно, говорейки за "страшните митарства", през които трябва да премине дори и този светец, това чудо на Божията благодат в днешно време. Никой от присъстващите не си е помислил, че само нашите молитви ще избавят покойника от бесовските изпитания; никой не си е представял изплащането на някакви "такси" в някакви небесни "учреждения"; но тези призиви помогнаха да се усили молитвеното усърдие на верните и несъмнено са помогнали на архиеп. Иоан да премине през митарствата. Самият добродетелен и милосърден живот на този свят човек, застъпничеството на светиите, които той прославяше на земята, молитвата на верните, която бе още един плод на неговата любов към тях - всичко това несъмнено му е помогнало по известни само Богу пътища, които ние не искаме да изследваме - да отблъсне нападките на тъмните въздушни духове.  И когато епископ Сава специално пристигна от Сан Франциско да присъства на службите за четиридесетия ден от кончината на архиепископ Иоан, той каза на верните:  "Пристигнах заедно с вас да се помоля за покоението на душата му в тоя важен и решителен четиридесети ден, когато се определя къде ще пребивава душата до общия и Страшен Божи Съд" - като с това отново възбуждаше верните към молитва, напомняйки за един друг предмет от православното учение - за живота след смъртта. В наши дни православните християни рядко чуват напомняния за това, така че ние трябва още повече да ценим контактите си с такива представители на православното аскетическо предание.
          Опозицията спрямо учението за митарствата отдавна се разглежда от руските православни автори като един признак на църковен "модернизъм". Затова преосв. Игнетий е посветил значителна част от своя том за задгробния живот на защита на това учение; още в средата на ХІХ век в Русия то се е подлагало на нападки.  Това, между другото, противоречи на необоснованото мнение на критика, че митарствата се признават единствено от намиращите се под "западно влияние" автори. Напротив, римокатолическият и протестантски Запад изобщо няма понятие за митарствата; те се приемат в православното аскетическо учение и нападките против тях вътре в Църквата се предприемат именно от хора, които (както е положението в модернистките православни семинарии) притежават силно "западен начин" на мислене и малко почитат традиционното православно аскетическо благочестие.
          Съвсем неотдавна протопрезвитер Михаил (Помазанский), един от най-големите съвременни богослови на Православната Църква, публикува в защита на митарствата статия, написана отчасти като отговор на нашия критик.  В нея той предупреждава, че в съвременното неправославно общество често възникват въпроси относно вярата ни, които "се поставят и се разглеждат от неправославна гледна точка от представители на други изповедания, а понякога и от православни християни, които не стоят на твърда православна "почва"... В последните години се забелязва все повече един критичен подход към цяла редица църковни вярвания, които се наричат "примитивни", разглеждат се като резултат на "наивен" мироглед или благочестие, характеризират се като "митологически", "магически" и т.н. Наш дълг е да отговорим на такива възгледи (с опровержение - в ск. м)".
          А епископ Теофан Затворник дава може би най-трезвия и земен отговор към тия, които не желаят да приемат православното аскетическо учение: "Колкото и дива (неправдоподобна) да изглежда за умниците мисълта за митарствата - но и те няма да избегнат преминаването през тях" (вж. по-горе края на глава 6).
          Митарствата не са "нравоучителна басня", измислена за простите хора, както предполага критикът (5:6, стр. 26), нито "мит", "плод на въображението" или "дивашка приказка", както казва той - не, те са истински разкази за това, което ни очаква след смъртта, съхранени от православното аскетическо предание още от времената на ранното християнство.
          

                                          Заключение

                             Съхраняването на вековната традиция на православното благочестие в съвременния свят се е превърнало в неравна битка против многочислени врагове. Православните енории в по-голямата си част дотолкова са се проникнали от светското начало, че православният свещеник, който пожелае да предаде (на паството си) тази традиция, да го научи на нея, може да изпадне в отчаяние само от мисълта на тая задача. Повечето свещеници и епископи свършват с това, че се повеждат подир настроението на паството си и "приспособяват" преданието в съответствие с господстващия светски дух - от което преданието губи сила и накрая съвсем загива.
          Както се вижда от лекциите и книгите на повечето православни юрисдикции, посветени на задгробния живот, малко е останало от традиционното православно учение и благочестие. Ако отвъдния свят изобщо се споменава извън най-отвлечените и общи термини, той е само като предмет на шеги за "апостол Павел" и за "бисерните врати", каквито шеги се употребяват от светски настроеното римокатолическо и протестантско духовенство. За по-голяма част от православните християни "оня свят" е станал нещо далечно и мъгливо, с което няма жив контакт и за което нищо определено не може да се каже.
          Страдащата Църква в Русия - може би поради страданията си, а също благодарение на вродения й консерватизъм - в далеч по-голяма степен е съхранила традиционното православно отношение към отвъдния свят в сравнение с другите православни Църкви. В свободния свят Руската Църква зад граница е почти единствената, която продължава да публикува традиционна православна литература по този въпрос, следвайки традициите на "Пролога" и на други душеполезни сборници от стара Русия; щастливи са онези православни християни, които имат достъп до такава литература и могат да я приемат с простота и благочестие, избягвайки духа на "критцизъм", който отклонява толкова много души, особено от новоповярвалите, от истинското предание и светоусещане на Православието.
          Едва ли си струва да говорим за това, колко "старомодни" биват считани в света, даже в православния свят, хората, които издават и четат такава литература.  Главната цел на настоящата книга беше - да направи тази "старомодна" литература разбираема и достъпна за съвременните християни, които могат да извлекат само полза, ако четат онова, което в течение на много векове е принасяло духовно благо на православните християни-читатели.
          Нашият критик има точно противоположната цел: напълно да дискредитира тази литература, отхвърляйки я като "нравоучителни басни" и "дивашки приказки"; да подложи богослужебните текстове и житията на светиите на всестранна "критика", която да отстрани от тях всички подобни елементи (вж. например усърдните опити да се дискредитира Житието на св. Василий Нови само защото в него се съдържа описание на митарствата: "Глингит Хералд" 7:2, стр. 14).
          Нека назовем тази дейност (на критика) с името, което тя заслужава: това е работа на същия онзи западен рационализъм, който в миналото толкова нападаше Православната Църква и доведе толкова много души до отпадане от истинското, оригинално разбиране и усещане на православното християнство.  В римокатолическия и протестантски Запад тези нападения се увенчаха с пълен успех, а оставените (признати) жития бяха лишени от елемента на свръхестественост и често се разглеждат като "нравоучителни басни".  Обвинявайки противниците си в "схоластика", критикът се оказва по-голям "схоласт" от тях: учението му се основава не върху ясните и прости текстове, предавани в Църквата от най-древни времена до наши дни, а върху последователността на собствените му "логически изводи", които изискват радикалното претълкуване и коригиране на очевидния смисъл на някои основни православни текстове.
          Това, че езикът и тонът на критика са тъй груби, е само по себе си достатъчно зло; той превръща православното учение, срещу което се е опълчил, в глупава карикатура; той си позволява непочтително отношение към мнозина почитани учители на православието, включително и към най-добрите сред ония немногобройни учители, които са съхранявали живата традиция на православното благочестие до наши дни.  Ето, например, какво говори той относно проповедта "Живот след смъртта" на архиепископ Иоан (Максимович), човек свят по живот и голям съвременен богослов: "Това е дивашка приказка за душата, която след напускане на тялото се подлага на бесовски преследвания и мъчения... В тази приказка на верните се казва, че когато някой умира, трябва бързо да се поръчат служби за упокоение на душата му, защото тя се нуждае много от нашите молитви; също, че смъртта е страшно събитие - очевидно, Сам Бог не може да се умилостиви или да помогне на страдащата душа, ако не Го подтикват или събудят воплите и крясъците на смъртните". "Тази приказка съдържа също така явно богохулно описание на Успението на Пресвета Богородица" (6:2, стр. 22).  Името на архиепископ Иоан тук не се споменава, макар от описанието да става съвършено ясно за чия проповед намеква критикът, но такъв език е проява на недопустимо неуважение, независимо от това, кой православен авторитет той напада!
          И наистина трагично е, че критикът с всички сили се старае да лиши православното християнство от нещо, което и без негова намеса бързо изчезва от нашата среда:  от традиционното православно благоговение към отвъдния свят, изразяващо се не само в това, каква литература ще четем (и която критикът се опитва да дискредитира)1 но - още повече - в това, как се отнасяме към починалите и какво вършим за тях. О приведения по-горе цитат личи, че за разлика от архиепископ Иоан, критикът счита за ненужна молитвата за починалите непосредствено след смъртта им и действително смята, че нашите "вопли и крясъци" са безполезни и ненужни за душата!
          Колко безсърдечно е това по отношение на починалите! Колко жестоко по отношение на живите! Какво неправилно учение!  Разбира се, никой от молещите се за мъртвите не счита в никакъв случай молитвите си за "магически заклинания" (7:3, стр. 27) или за "подкупи или магически средства да се умилостиви Бог" (стр 26), както жестоко заявява критикът.  Напротив (молещите се за починалите) правят това с искрена вяра - както и когато са молят за нещо друго - че Бог в Милосърдието Си наистина ще им даде просимото.  "Синергията" на Божията Воля и на нашите молитви не може да бъде разбрана с помощта на ограничената, по-лоша и от схоластическата логика, която прилага критикът.
          Тези, които все още черпят от традиционните православни извори, днес представляват малцинство, което непрекъснато намалява. Затова сега е необходима повече помощ за разбиране на традиционното благочестие, а не подкопаване и изопачаване на преданието и непочтителност към неговите разпространители.
          Антиправославното учение на този критик за задгробния живот е още по-опасно с това, че е адресирано към най-тънките страсти на съвременния човек.  Православното учение за задгробния живот е доста сурово и изисква от нас трезвен отклик, изпълнен със страх Божи.  Но съвременното човечество е твърде изнежено и егоистично и не желае да слуша за такива сурови неща като съд и отговорност за греховете.  Колко по-добро е възвишеното учение на "исиахизма", което ни говори, че Бог не е тъй строг, както Го описва православната аскетическа традиция, че "всъщност" не бива да се боим от смъртта и съда, който я следва, че ако се занимаваме с възвишени духовни идеи подобни на идеите на Добротолюбието (отхвърляйки обаче всички описани митарства като алегория), ние все пак ще бъдем в безопасност под покрива на "любещия Бог", Който няма да ни търси сметка за греховете - даже за забравените или неосъзнатите (т.е. за неизповяданите)... Тия "възвишени размишления" водят до състояние, което малко се отличава от това на "харизматиците" и подобните им, които вече са уверени в спасението си, или на окултистите,варващи, че нищо страшно няма в смъртния час.  От друга страна, истинското православно учение за задгробния живот ни изпълва именно със страх божи и ни вдъхновява чрез борба да получим Царството Божие, против невидимите врагове, стоящи на пътя ни.  Към такава борба са призовани всички православни християни и голяма несправедливост е да им са поднася "смекчено" православното учение, за да им се спестят някои "неудобства".  Нека всеки чете ония православни текстове, което отговарят на неговото ниво, но нека пък никой да не проповядва, че "неудобните" текстове могат да бъдат отхвърлени като "басни".  Модите и мненията сред човеците могат да се менят, но православното предание ще си остане едно и също, независимо от това, колко малко са останали неговите почитатели.  Нека ние останем завинаги негови верни чеда!