Йеромонах Серафим (Роуз)
Глава девета
Смисълът на съвременните преживявания
"след смъртта"
"...ако Мойсея и пророците не слушат, то
и да възкръсне някой от мъртвите ,нама
да се убедят."
(Лк. 16:31)
Какво доказват съвременните преживявания?
Видяхме, че толкова бурно обсъжданите днес преживявания "след смъртта" и "извън тялото" изобщо не приличат на истинските преживявания от другия свят, които в продължение на векове са имали богоугодни мъже и жени. Нещо повече - през последните години съвременните преживявания получиха такава популярност и станаха толкова "модни, на затова, че са действително "нови" (има цели аналогии на подобна опитност в Англия и Америка през 19 век) или пък че в наше време такива преживявания се случват по-често, на главно защото умонастроенията в западния свят и особено в Америка са "готови" за това. Този обществен интерес представлява част от повсеместната реакция по отношение на материализма и неверието на 20 век, признак на по-широк интерес към религията. Естествен е въпросът: какво би могло да бъде значението на този нов "религиозен" интерес?
Още в началото ще повторим какво "доказват" тези преживявания за истината на религията. Болшинството изследователи са съгласни с д-р Моуди, че съвременните преживявания не потвърждават "обичайната" християнска представа за Небесата ("Живот след смъртта"), дори описанията на тези, които предполагат, че са видели Небето, не издържат в сравнение с истинските видения ат Небето, известни от миналото, докато преживяванията, свързани с ада, са по-скоро "намеци", отколкото някакви доказателства за действителното съществуване на ада.
Затова твърдението на д-р Кублер-Рос, че съвременните изследвания на "следсмъртните" състояния "ще потвърдят това, на което са ни учели 2 хиляди години - че има живот след смъртта" и че това "ще ни помогне да узнаем, а не да вярваме" (Предисловие към "Живот след смъртта"), следва да се признае като преувеличено. За тези преживявания може да се каже, че "доказват" не повече от това, че човешката душа живее извън тялото и че нематериална реалност съществува, но решително не се дават никаква информация за по-нататъшното състояние или дори за съществуването на душата след няколкото първи минути на "смъртта", още по-малко за окончателната природа на нематериалното царство. От тази гледна точка съвременните опити са много по-неудовлетворителни от сведенията, натрупани от векове в житията на светиите и други християнски източници. От тях узнаваме значително повече, разбира се, при условие, че се доверяваме на тези, които са дали информация в същата степен, в която съвременните изследователи се доверяват на тези, които разпитват. Но дори и тогава основната ни позиция по отношение на задгробния свят остава вярата, а не знанието. Можем с определена увереност да знаем, че след смъртта има "нещо", но какво точно е това, разбираме с вяра, а не със знание.
Нещо повече, същността на това, което за д-р Кублер-Рос и нейните единомишленици изглежда известно в живота след смъртта въз основа на "следсмъртните" преживявания, е в явно противоречие с православното вярване, изградено на основата на Христовото учение и литература. Целият християнски следсмъртен опит потвърждава съществуването на Небето, ада и съда, необходимостта от покаяние, подвиг и страх от вечната гибел на душата, докато съвременните преживявания, подобно на опитите на магьосниците, езическите "посветени" и медиумите, се свежда в уверения, че в "задгробния свят" съществува "курорт" с приятни впечатления, където няма съд, а само "растеж", и затова не трябва да се боим от смъртта, а само да я приветстваме като "приятел", който ни въвежда в удоволствията на "живота след смъртта".
В предишните глави вече разсъждавахме върху причината за различията между тези два вида преживявания: Християнският опит е истинският свят на Небето и ада, докато спиритическият опит обхваща само въздушната част на този свят, "астралната плоскост" на падналите духове. Съвременните преживявания явно принадлежат към тази категория, но не бихме могли да знаем това, ако не приемем (с вяра) християнското откровение за природата на задгробния свят. По подобен начин, ако д-р Кублер-Рос и другите изследователи приемат (или съчувстват) на нехристиянското разбиране за тези преживявания, то е не защото съвременните преживявания го доказват, а защото самите изследователи вече имат вяра в тяхната нехристиянска интерпретация.
Затова значението на съвременните преживявания се състои в това, че те стават широко известни в момента в който могат да послужат за "потвърждаване" на нехристиянския възглед за живота след смъртта, и се използват като част от нехристиянското религиозно движение. Да разгледаме природата на това движение.
Връзка с окултизма
У изследователите на "следсмъртните" преживявания отново и отново може да се види повече или по-малко очевидна връзка с окултните идеи и практика. Бихме могли да определим понятието "окултен" (буквално означава това, което е "скрито" като отнасящо се към всяко забранено от Божието откровение общуване на хората с невидимите духове и сили (вж. Левит 19:31 и др.). Такова общение могат да търсят самите хора (както е спиритическите сеанси) или те - могат да бъдат провокирани от падналите духове (когато последните спонтанно се явяват на хората). Противоположност на "окултен" се явява в този случай се явява терминът "духовен" или "религиозен", които се отнасят към разрешените от Бога контакти със Самия Него и Неговите ангели и светии: това е от страна на човека молитвата, а, от друга, благодатните явявания на Божиите ангели и светиите.
Ето пример за окултна връзка: д-р Ханц Холцер ("Зад границите на този живот", 1977) счита, че значението на "следсмъртните" преживявания се състои в това, че те откриват на хората връзките с умрелите, каквото той счита, че се получават на спиритическите сеанси. Д-р Моуди и много други съвременни изследователи, както споменахме, търсят обяснение на съвременните "следсмъртни" прояви в писанията на Сведенборг и тибетската "Книга на мъртвите". Роберт Крукел, който се явява възможно най-сериозният изследовател в тази област, използва в качеството на основни източници на информация за "задгробния" свят съобщенията на медиумите. Роберт Монро и други, занимаващи се с "изхода от тялото", се оказват чисти практици на окултния експеримент, включително до степен да получават ръководство и съвети от срещнатите "безплътни" същества.
Най-характерен пример сред всички тези изследователи най-вероятно се явява жената, станала водещ защитник на новото отношение към смъртта, произтичащо от съвременните "следсмъртни" преживявания: д-р Елизабе Кублер-Рос.
Естествено няма християнин, който да не споделя хуманното и съчувствено отношение на д-р Кублер-Рос към смъртта, за разлика от хладното, безпомощно и понякога грубо отношение не само на болничните лекари и сестри, но и от страна на духовенството, което, както може да се предполага, съдържа "отговор" на въпросите, повдигани от самия факт на смъртта. След публикацията на нейната книга "За смъртта и умиранията" (1969) въпросът за смъртта беше включен в тематиката на професионалните медици, което помогна да се създаде интелектуална атмосфера, благоприятна за обсъждане на проблема - какво става след смъртта и дискусия, която на свой ред се разгръща след 1975 година, когато излиза първата книга на д-р Моуди. Не случайно толкова много съвременни книги за живота след смъртта са съпроводени с предисловие или поне коментарите на д-р Кублер-Рос.
Няма съмнение, че за всеки, който се придържа към традиционно християнския възглед за живота като място на изпитания за вечността, и за смъртта, като влизане във вечното блаженство или вечните мъки в зависимост от вярата и земните дела, ще оцени книгата като твърде разведряваща. Хуманното отношение към умиращия, като му се помага да се "приготви" за смъртта, без при това да се поставя на първо място вярата в Христа и надеждата за спасение, когато вече всичко е казано и извършено - това по същество е да се остава в същата неясна област на "хуманизма", в която неверието завлече съвременното човечество. Преживяването на смъртта може да се направи по-приятно, отколкото е в съвременните болници, но ако няма знания за реалностите след смъртта, дейността на хора като д-р Кублер-Рос може да се сравни с даването на безвредни, цветни хапчета на безнадеждно болни, за да почувстват все пак, че "нещо се прави".
Въпреки че в хода на своето изследване (в първата си книга тя не споменава за това) д-р Кублер-Рос действително се натъкнала на свидетелства, че след смъртта има нещо. Въпреки че досега не е публикувала собствената си книга за "следсмъртния опит", тя ясно даваше да се разбере в многобройните лекции и интервюта, че достатъчно е видяла, за да може с увереност да каже, че живот след смъртта съществува.
Нейният главен източник на знания не са "следсмъртните" преживявания на другите, а собствените й, достатъчно поразителни преживявания с "духовете". Първият случай станал в кабинета й в Чикагския университет в 1967 година, когато се чувствала разочарована и намислила да изостави наскоро започнатото изследване за смъртта умирането. В кабинета й влязла жена и се представила като болна, умряла преди 10 месеца. Кублер-Рос се отнесла скептично към това, но в края на краищата призракът я убедил: "Та каза, че знае за моето намерение да захвърля работата с умиращите болни и че е дошла да ме моли да не се отказвам... Тогава протегнах ръка да се докосна до нея. Проверявах реалността. Аз, ученият, психиатърът не вярвах на подобни неща." В крайна сметка убедила призрака да напише бележка и последвалата графологическа експертиза потвърдила, че това е почеркът на умрялата. Д-р Кублер-Рос констатира, че този случай станал на "кръстопътя, когато аз можех да взема неправилно решение, ако не бях я послушала" (интервю във вестник). Мъртвите никога не се появяват така прозаично сред живите. Това задгробно посещение, ако то е истинско, би могло да бъде само явяване на паднал дух с цел да измами жертвата си. А великолепната фалшификация на човешки почерк за такъв дух е нещо съвсем просто.
По-късно общуването на д-р Кублер-Рос със "света на духовете" станало много по-интимно. В 1978 година пред очарована аудитория от 2220 души в Ешланд (щат Орегон) тя разказала как за пръв път влязла в контакт със своите "духове-ръководители" . По твърде тайнствен начин било организирано събрание от спиритически тип, най-вероятно в Южна Калифрония, където 75 души пеели заедно, за да "увеличат енергията, необходима за такова събитие. След не повече от 2 минути видях пред себе си гигантска стъпка. Там стоеше огромен човек." Този "човек" й казал, че тя трябва да стане учител и че й е нужен опит от първа ръка, за да й даде смелост и сила в работата. "След около половин минута друга личност буквално се материализираше точно на сантиметър от краката ми... Разбрах, че това е моят ангел-хранител. Той ме нарече Изабела и попита не помня ли как преди 2000 години двамата работехме с Христа. След това се появи трети "ангел", за да ми разкаже още за "радостта". Отношенията ми с тези ръководители бяха велик опит на истинска, безусловна любов. И аз просто искам да ви кажа, че ние никога не сме сами. Всеки от нас има ангел-хранител, който никога не се отделя от него на повече от 2 фута. И ние можем да ги призоваваме. те ще ни помогнат."
На медицинска конференция в Сан Франциско в 1976 година д-р Кублер-Рос споделила пред аудитория от 2300 лекари, медицински сестри и други представители на медицинската професия "дълбокия си мистичен опит", който преживяла в края на нощта.
(Този опит е очевидно като разказвания в Ешленд.)
"Миналата нощ ме посети Салем, моят дух-ръководител, и двама негови спътници - Анка и Вили. Те прекараха с нас до 3 часа през нощта. Ние беседвахме, смяхме се и пяхме заедно. Те говореха и ме докосваха с най невероятна нежност. Това беше най-важния момент в моя живот." Сред публиката, "когато тя завършила, мигновено настъпила тишина, след което всички като един скочили на крака в знак на признателност. По-голяма част от аудиторията, главно лекари и други професионалисти в областта на здравеопазването, изглеждаха развълнувани до сълзи."
От окултните кръгове е добре известно, че "духове-ръководители (които, разбира се, са падналите духове на въздушното царство) не се показват така лесно, ако човек не е влязъл достатъчно в медиумически тип възприемане. Но още по-удивително от връзката на д-р Кублер-Рос с "познатите духове" се оказва възторжения отклик на нейния разказ от страна на аудиторията, състояща се не от окултисти и медиуми, а от обикновени хора от средната класа и професионалисти. Несъмнено, че едно от религиозните 4знамения на времето" е, че хората са станали възприемчиви към контакти със "света на духовете" и са готови да приемат окултното обяснение на тези контакти, което противоречи на християнската истина.
Съвсем неотдавна широка известност получиха скандалите в новото убежище на д.р Кублер-Рос в Южна Калифорния "Шанти Нилая". Според тези съобщения много от заседанията в Шанти Нилая се основават на старомодни медиумически сеанси, а ред бивши участници заявили, че тези сеанси са шмекеруване. Може би в общуването на д-р Кублер-Рос "с духовете" желаното е повече от действителното, но това не влияе на учението й за живота след смъртта, което разпространява както тя, така и такива като нея.
Окултното учение на съвременните
изследователи
Учението на д-р Кублер-Рос и другите изследователи на съвременните "следсмъртни" преживявания по въпроса за живота след смъртта може да се обобщи в няколко точки. трябва да се отбележи, че д-р Кублер-Рос формулира тези точки с увереността на човек, който счита, че има опит от непосредствено общуване с "другия свят", но и учени от рода на д-р Моуди, макар техния тон да е по-внимателен и сдържан, не могат да не съдействат за разпространението на това учение.
Ето учението за живота след смъртта, което в края на 20 век се носи във въздуха и изглежда необяснимо "естествено" на всички, които го изучават, които нямат ясна представа за някакво друго учение.
1. Не трябва да се боим от смъртта. Д-р Моуди пише: "Почти всички в една или друга форма ми казваха, че те повече не се боят от смъртта." ("Живот след живота"). Д-р Кублер-Рос говори: "Регистрираните случаи показват, че умирането е болезнено, но самата смърт... е съвършено спокойно преживяване, освободено от болка и страх. Всички без изключение говорят за спокойствие и нераздвоение." Тук може да се установи пълно доверие на собствения психичен опит, характерен за измамените от падналите духове. Въз основа на съвременните "следсмъртни" преживявания нищо не говори, че самата смърт ще бъде обикновено повторение, и то не само за няколко минути, а постоянно. Това доверие в собствения психичен опит се явява част от витаещия във въздуха религиозен дух, създаващ лъжливо, със съдбоносни последици за духовния живот чувство на благосъстояние.
2. Няма да има нито съд, нито ад. Въз основа на своите въпроси д-р Моуди съобщава, че "в повечето случаи връзката на наказанието за вече стореното като въздаяние в живота след смъртта се отхвърля дори от мнозина от привикналите да мислят с тези понятия. В голяма степен, за свое собствено изумление,те открили, че дори когато на светещото същество са били ясни техните най-гадни и греховни дела, то реагирало не с гняв и раздразнение, а по-скоро с разбиране и даже с хумор." ("Живот след живота"). Д-р Кублер-Рос в повече в доктринерски тон отбелязва за разпитаните от нея: "Всички имат чувство за "цялостност". Бог не осъжда за разлика от човека". На подобни изследователи и на ум не им идва, че такова отсъствие на съд в "следсмъртните" преживявания би могло да е първото измамно впечатление или че първите няколко минути след смъртта не са мястото на съда, те просто тълкуват тези преживявания в съответствие с религиозния дух на времето, което не иска да вярва нито в съд, нито в ад.
3. Смъртта не е единствения и окончателен опит, както я описва християнското учение, а по-скоро само безболезнен преход към "по-високо състояние на съзнанието".
Д-р Кублер-Рос я определя по следния начин: "Смъртта е просто отхвърляне на физическото тяло, подобно на излизането на пеперудата от пашкула. Това е преход към по-високо съзнание, където ще продължите да възприемате, да разбирате, да се смеете, запазвате си способността да растете, и единственото, което губите, е това, което повече няма да ви потрябва - вашето физическо тяло. Това прилича на прибирането на зимното ви палто, когато настъпва пролетта... ето какво е смъртта." По-долу ще посочим в колко дълбоко противоречие се намира това с истинското християнско учение.
4. Целта на земния живот и живота след смъртта не е вечно спасение на собствената душа, а неограничен процес на "растеж" в "любовта", "разбирането" и "самореализацията". Д-р Моуди установява, "мнозина са се завърнали с нова представа и ново разбиране за задгробния живот - виждане, което се характеризира не с едностранен съд, а по-скоро със съвместно развитие по посока на крайната цел - самореализацията. Съгласно тези нови възгледи развитието на душата, особено духовните свойства любов и знание не прекъсват със смъртта. Това продължава и в отвъдната страна, а е възможно да е и вечно..." ("Живот след смъртта"). Подобен окултен възглед за живота и смъртта идва не от новопубликуваните фрагментирани опити, а по-скоро от въздействието на витаещата в съвременното пространство окултна философия.
5. "Следсмъртните" и "Извънтелесни" преживявания се явяват сами по себе си подготовка за живота след смъртта. Традиционната християнска подготовка за вечния живот (вяра, покаяние, причастяване със Св. Тайни, духовна борба) има не голямо значение в сравнение с нарастващата "любов" и "разбиране", вдъхновявани от следсмъртните преживявания, и в частност (както в неотдавна разработената ат д-р Кублер-Рос и Роберт Монро програма) може да се подготвят безнадеждно болни чрез натрупания "извънтелесен" опит да успеят "бързо да разберат какво ги очаква от Тази Страна, когато умрат" (Уилер, "Пътешествия на другата страна"). Един от разпитваните от д-р Моуди категорично заявява: "Причината да не се боя да умра е в това, че зная къде ще отида, когато оставя този свят, защото аз вече съм бил там." ("Живот след живота"). Какъв трагичен и лошо обоснован оптимизъм!
Всяка от тези пет точки се явява част от спиритическото учение, открито в 19 век от самите "духове" чрез медиумите. Това учение в буквален смисъл е измислено от бесовете с единствената очевидна цел да подкопаят традиционното християнско учение за задгробния живот и да променят цялостния възглед на човечеството за религията. Окултната философия, която почти незабележимо съпровожда и украсява съвременните "следсмъртни" преживявания, представлява изведен до популярно ниво екзотичен спиритизъм то викторианската епоха, а това е свидетелство, че истинските християнски възгледи се изпаряват от умовете на широки маси на Запад. Може да се каже, че самите "следсмъртни" преживявания имат връзка с окултната философия, която се разпространява с тяхна помощ. Това стана възможно, защото основните християнски прояви на внимание и знания за вярата, които в миналото са защитавали хората от подобни, чужд философски системи, сега в значителна степен липсват и фактически всяко "задгробно"преживяване може да бъде използвано за пробутване на окултизма. В 19 век само малка част волнодумци и отлъчени от Църквата са вярвали в окултната философия, докато днес та дотолкова широко запълва пространството, че всеки, който няма собствена съзнателна философия, напълно 4естествено" маже да бъде привлечен от нея.
Мисията на съвременните
"следсмъртни" преживявания
Все пак защо "следсмъртните" преживявания заемат толкова място и какъв е техния смисъл като част от "духа на мремето". Най-очевидна причина за широкото обсъждане на тези преживявания в наши дни са откритите и усъвършенствани през последните години методи за реанимация на "клинично умрелите", благодарение на които подобни преживявания биваха широко разгласявани, както никога друг път. Такова обяснение безспорно помага да се разбере количественото нарастване на съобщенията за "следсмъртните" преживявания, но е твърде повърхностно да обясни духовното въздействие на тези опити върху човечеството и промяната на възгледите за задгробния живот, за която те способстват.
По-дълбоко обяснение може да се намери в нарастващата откритост на човешката чувствителност към "спиритически" и "психични" преживявания, което става под знака на растящото влияние на окултните идеи, от една страна, и отслабването както на хуманистичния материализъм, така и на християнската вяра, от друга. Човечеството за пореден път пристъпва към приемане на възможността за контакт със "задгробния свят".
Още повече че този "отвъден свят", изглежда, сам се "разкрива на човечеството, което пък се стреми да го изпробва". "Окултният взрив" от последните години беше предизвикан от ефективното нарастване на "паранормалните" опити от всякакъв вид, като и той на свой ред способства за тяхното разпространение. В единия край на спектъра на тези опити се намират "следсмъртните" преживявания, в които за контакта със задгробния свят се изисква незначително волево усилие или такова въобще не се изисква, на другия край са съвременното магьосничество и сатанизъм, при които вече съществува съзнателният опит за общуване и дори на служение на силите на "задгробния свят", а някъде между тези две крайности се намират безброй варианти на съвременните психически опити, от "извиване на лъжиците" на Ури Келер и парапсихичните "извънтелесни" пътешествия до контактите със същества от НЛО и отвличания от тях. Важно е да се отбележи, че голям брой от тези "паранормални" опити са ставали с "християни", а един от вариантите ("харизматичният") широко се приема като истинско християнско явление. (Разглеждане на "харизматическото" движение като медиумически феномен може да се намери в гл. 7 на книгата на йеромонах Серафим "Православие и религията на бъдещето", изд. на мон. "Св. Герман Аляскински" 1979) Всъщност участието на християни във всякакви подобни опити е само един поразителен показател, доколко в наши дни липсва християнската осведоменост за окултния свят.
Един от най-известните медиуми на нашия век, покойният Артър Форд, почитта към който от една страна на "християните", така и на невярващите хуманисти само по себе си се явява "знамение на времето" - ясно намеква какво означава широкото разпространение на окултните опити и чувствителността към тях: "Денят на професионалния медиум се приближава към края си. Ние бяхме полезни като морски свинчета. С наша помощ учените узнаха нещо повече за условията, необходими за осъществяването на общение със "света на духовете". Тоест окултният опит, досега ограничен в кръга на няколко "посветени", става достъпен за хиляди обикновени хора. Това, разбира се, не е предизвикано от науката, а от все по-голямо отчуждение на човечеството от християнството в жаждата му за нови "религиозни" преживявания. Преди 50-70 години само медиуми и окултисти, намиращи се почти извън обществото, са имали контакт с "духове-ръководители", култивирали са "излизания от тялото" или са "говорили на разни езици", сега тези опити станаха сравнително разпространени и на всички нива на обществото се възприемат като нещо обикновено."
Такова забележително нарастване на "задгробните" преживявания в наше време се явява без съмнение като едно от знаменията на приближаващия край на света. Като описва в "Събеседванията" различни видения и преживявания то задгробния живот, св. Григорий Велики отбелязва, че "духовния свят се приближава към нас, появявайки се във видения и откровения... Според това, доколко този свят се приближава към края си, светът на вечността се вижда по-близо... Краят на света се слива с началото на вечния живот". (ІV, 43).
Св. Григорий допълва още, че чрез тези видения и откровения (които са много по-обичайни в наши времена, отколкото в негови) всички ние виждаме истините на бъдещия век несъвършено, защото светлината е все още "неясна и бледа като светлината на слънцето на разсъмване при изгрев". Колко е вярно това по отношение на съвременните "следсмъртни" опити! Никога все още на човечеството не са давали такива потресаващи ярки доказателства или в краен случай "намеци", че има друг свят, че животът не свършва, а дори придобива по-ясно съзнание и пълнота. За хората с ясно разбиране на християнското учение за състоянието на душата непосредствено след смъртта днешните окултни опити могат само да потвърдят съществуването и природата на въздушното царство на падналите духове.
Но за останалата част от човечеството, включително и за повечето от тези, които все още се наричат християни, съвременните опити, вместо да потвърдят истините на християнството, служат като тънко ръководство за измама и лъжеучение, като подготовка за идващото царство на антихриста. Виждаме как дори тези, които "възкръсват от мъртвите", не могат да убедят човечеството да се покае: "ако Мойсея и пророците не слушат, то и да възкръсне някой от мъртвите, няма да се убедят" (Лк. 16:31). В крайна сметка да разберат истинското значение на съвременните опити могат само тези, които са верни на "Мойсея и пророците", т.е. имат пълнота на откровената истина. Това, което узнава от тези опити останалото човечество, не е покаяние и близост на Божия съд, а някакво странно, измамно, ново благовестие за приятни "задгробни" преживявания и обезсмисляне на това, което Бог е установил за пробуждане на човека към реалностите на истинския задгробен свят, света на Небето и на ада - страха Божий.
Артър Форд съвършено откровено заявява, че цялата мисия на медиуми като него се състои в това, "да използвам всички дадени ми особени дарове за отстраняване завинаги от земните умове страха от прехода към смъртта." Такава е мисията и на д-р Кублер-Рос, това е и "научният" извод на изследователи като д-р Моуди: "задгробният" свят е приятен и не трябва да се боим да влезем в него. Преди два века Емануил Сведенборг описва "духовността" на тези, които вярват на това, по следния начин: "Беше ми позволено да се насладя не само на радостите на тялото и чувствата, подобно на живеещите на земята, но ми беше позволено също да се насладя на такива възторзи и радости на живота, каквито, аз съм уверен, никой не е изпитвал в този свят, които превъзхождат и са по-изискани от всичко, което може да си въобразите и в което можете да повярвате. Повярвайте, ако знаех, че утре Господ ще ме призове при себе Си, аз бих извикал днес музикантите, за да изпитам още веднъж истинското веселие на този свят." Когато той предсказал на хазайката си датата на своята смърт, бил толкова радостен, "сякаш се готвеше за празник, за някакво веселие".
Сега да противопоставим на това отношение истинския християнски възглед за смъртта, какъвто той си остава в продължение на толкова векове. Ще видим колко пагубно е за душата да не може да различава "духовните опити" и да отхвърля предпазливостта, която се съдържа в християнското учение.
Християнското отношение към смъртта
Макар че окултното учение за задгробния живот отвежда далеч в страни от истинската природа на нещата, то започва с несъмнена християнска истина: смъртта на тялото не е край на човешкия живот, а само начало на ново състояние на човешката личност, която продължава да съществува отделно от тялото.
Смъртта, която не е била създадена от Бога, а се е появила с извършването на греха от Адам в рая - това е най-удивителната форма, в която човек се среща с падението на своята природа. Вечната съдба на личността зависи много от това как се отнасяме към собствената си смърт и как се готвим за нея.
Истинското християнско отношение към смъртта включва елементи на страх и неувереност, точно тези емоции, които иска да премахне окултизмът. Разбира се, в християнското отношение няма нищо от низкия страх, който могат да изпитват умиращите без надежда за вечен живот, тъй като християнинът с умиротворена съвест се приближава спокойно към смъртта по Божия милост, даже с определена увереност. Да видим християнската смърт на някои от великите египетски подвижници.
"Когато настъпило времето за кончината на преподобни Агатон, той прекарал три дни в дълбоко внимание към себе си, като не разговарял с никого. Братята го попитали: "Авва Агатон, ти къде си?" - "Аз стоя пред Христовия съд" - отговарял той. Братята казали: "Нима и ти, отче, се боиш?" - Той отговорил: "Аз се стараех според силите си да опазя Божиите заповеди, на съм човек и откъде да зная били ли са угодни моите дела пред Бога." Братята попитали: "Нима ти не се уповаваш на живота си, който беше по волята Божия?" "Не мога да се уповавам - отговарял той, - защото един е човешкия съд, друг е Божият съд". Те искали да го питат още, но той им казал: "Сторете ми любов, не говорете сега с мене, защото не съм способен на това". И той починал с радост. "Ние го видяхме да се весели - разказвали неговите ученици, - сякаш срещаше и поздравяваше скъпи приятели". (Скитски патерик, вж. у еп. Игнатии, т. ІІІ, стр. 107-108).
Дори великите светии, които умирали при явни знамения на Божията милост, запазвали трезво смирение по отношение на своето спасение. "Когато настъпи времето да умре за великия Сисой, лицето му светна и той каза на седящите до него отци: "Ето, дойде авва Антоний". Помълчал малко и казал: "Ето дойде апостолския лик". И отново лицето му просветнало двойно повече, а той започнал да разговаря с някого. Старците го попитали с кого разговаря. Той им отговорил: "Ангели дойдоха да ме вземат, но ги умолявам да ме оставят за кратко време да се покая". Старците му казали: "Отче, ти не се нуждаеш от покаяние". Той им отговорил: "Наистина не зная за себе си сложих ли начало на покаянието." А всички знаели, че той е съвършен. Така говорил и чувствал истинския християнин, без да гледа, че по време на живота си с една дума възкресявал мъртви и бил изпълнен с дар от Светия Дух. И още повече засиял лицето му, засияло като слънце. Всички се уплашили. Той им казал: "Вижте, Господ дойде и каза: донесете ми избрания съсъд на пустинята." С тези думи изпуснал дух, била видяна мълния и килията се изпълнила с благоухание." (Скитски патерик, вж. у еп. Игнатия, т. ІІІ, стр. 110).
Колко се различава това дълбоко и трезво християнско отношение от повърхностните схващания на някои от днешните неправославни християни, които мислят, че вече са "спасени" и дори няма да бъдат съдени, както всички хора и затова не трябва от нищо да се боят при смъртта. Подобна позиция, широко разпространена сред съвременните протестанти, фактически не отива по-далеч от окултната идея, че не трябва да се боим от смъртта, защото там вечни мъки няма. Без съмнение, дори и неумишлено, тя е съдействала за оформяне на подобно отношение. Блажени Теофилакт Български (11 век) в своето тълкуване на Евангелието отбелязва: "Мнозина са, които се мамят с празни надежди, като мислят да получат Царството Небесно и мислейки високо за себе си се причисляват към лика на избраните..." "Мнозина са звани", т.е. Бог призовава мнозина, по-точно всички, но "малцина са избрани" - не са много спасяващите се, достойни за избирането от Бога" (Блаж. Теофилакт Болг. Тълкувание на еванг. от Матея 22:14, Сойкин, СПб.)
Сходството между окултната философия и общите протестантски възгледи се явява вероятно главната причина за неуспешните опити на някои евангелски протестанти да критикуват съвременните "следсмъртни" преживявания от гледна точка на"библейското християнство". Самите критици дотолкова са объркали традиционното християнско учение за задгробния живот, въздушното царство, делата и измамите на бесовете, че тяхната критика често е неясна и произволна, а способността им да определят различията в тази област не са повече, отколкото на светските изследователи, затова биват измамвани от "християнските" или "библейските" опити във въздушното царство.
Истинското християнско отношение към смъртта се основава на осъзната критична разлика между този и бъдещия живот. Митроп. Макарий Московски (Булгаков) в следните думи изразява библейското и светоотеческото учение по този въпрос: "Смъртта е границата, с която приключва времето за подвизи, определени за всеки човек, и започва времето за въздаянието, така че след смъртта не е възможно нито покаяние, нито поправяне на живота. Тази истина е изразил Спасителят Христос с притчата за богатия и Лазаря, от която се вижда, че и двамата незабавно получили въздаяние след смъртта и че богаташът, колкото и да се мъчел в ада, не е могъл чрез покаяние да се освободи от своите страдания". (Лк. 16:26), (т. ІІ, стр. 524).
Затова именно смъртта е тази реалност, която събужда у човека съзнанието за разликите между този и бъдещия свят, вдъхновява за живот, изпълнен с покаяние и очистване, докато още имаме драгоценно време тук, в този живот. Когато един брат попитал св. авва Доротей за себе си, защо изпада в безгрижие в килията си, старецът му казал: "Затова, че ти още не си разбрал нито очаквания покой, нито бъдещите мъчения. Ако ти истински знаеше това, макар килията ти да е пълна с червеи, така че да си до шия в тях, щеше да търпиш, без да се отпускаш" (авва Доротей, поуч. 12 " За страха от бъдещите мъчения").
Па подобен начин, вече в ново време, св. Серафим Саровски учи: "Ако знаеш каква сладост очаква душата на праведния на небесата, ти би се решил във временния живот с благодарност да понасяш скърби, гонения и клевети. Ако тази наша килия беше пълна с червеи, които ядат плътта ни през целия ни земен живот, трябва с пълно съгласие да се съгласим на това, за да не се лишим от небесната радост, Която Бог е приготвил за тези, които Го обичат".
Безстрашието на протестантите и окултистите пред лицето на смъртта е пряка последица на незнание за това, което ги очаква в бъдещия живот и какво може да се направи сега, за да се приготвим за смъртта. По тази причина истинските опити и видения на задгробния живот имат потресаващ характер, те разтърсват до дълбочината на душата и (ако човек не е водил ревностен християнски живот) са в състояние да променят живота му до края на земните дни. Когато преп. Атанасий Киево-Печерски умрял и след два дни оживял, игуменът и братята се "ужасили, като го видели отново жив и започнали да го питат: как е оживял? Какво е видял и чул през времето, когато е бил разделен от тялото? На всички въпроси той отговарял само с думите "спасявайте се ". Когато братята неотстъпно молели да им разкаже нещо за полза, той им завещал послушание и покаяние. След това Атанасий се заключил в пещера, прекарал в нея, без да излезе 20 години, като не излизал нито денем, нито нощем, в непрестанни сълзи, през ден приемал малко хляб и вода, и не разговарял с никого през цялото време. Когато дошъл часът на смъртта му, повторил на събралите се братя наставлението за послушание и покаяние и умрял с мир в Господа". (т. 3, стр. 129, вж. житието му в Киево-Печерски патерик, пометта на преп. Атанасий, затворник Печерски, се празнува на 2 дек.)
Подобно на това на Запад, Беда Достопочтени разказва, че някакъв жител на Нортумбия, след като прекарал умрял цяла нощ, се върнал към живота и казал: "Аз наистина се събудих от обятията на смъртта и отново ми е позволено да живея сред хората. Но от сега не бива да живея като преди, а трябва да водя съвсем друг живот." Той раздал цялото си имение и се отдалечил в манастир. По-късно разказвал, че видял и Небето и ада, но "този Божи човек не желаеше да говори за това с безразлични и безгрижни хора, а само с тези, които ги преследва страхът от наказание или ги весели надеждата за вечен живот, както и този, който желаел да приеме думите му със сърцето си и да израства в светостта".
Дори в наше време авторът на "Невероятно за мнозина..." бил толкова потресен от своите истински впечатления от задгробния свят, че изцяло променил живота си, станал монах и написал повествование за своите преживявания, за да пробуди с него всички, които живеят в измамна безгрижност на неверие в бъдещия живот.
Подобни случаи многократно се срещат в житията на светиите, както и в други православни източници, и те са в рязък контраст с опитите на нашите съвременници, които видели Небето и "задгробния свят" и въпреки това останали с лъжливата увереност, че вече са "готови" за живота след смъртта и че от самата смърт няма защо да се боят.
Мястото на постоянната мисъл за смъртта в християнския живот може да се види от ученика за християнския подвиг "Лествица" на преп. Иоан Лествичник, шестата степен на която е специално посветена на това: "Както хлябът е най-необходимата от всички храни, така и мисълта за смъртта е най-нужна от всички други деяния... Невъзможно е за човека да прекара благочестиво сегашния си живот, без да живее с мисълта, че всеки ден е последен в живота му" (степен 6, 4, 24). Писанието добре казва: "Във всичките си работи помни за своя край и во веки не ще съгрешиш." (Сир. 7:39). Великият преподобен Варсануфрий Газки съветвал: "Да укрепнат мислите ти с постоянното помнене на мисълта за смъртта, чийто час не е известен на никого. Да се погрижим да правим добро до нашия изход от този живот, защото не знаем в кой ден ще бъдем призовани - да не се окажем неподготвени и да останем вън от брачния чертог с петте неразумни девици".
Великият авва Пимен, като узнал за смъртта на египетския подвижник преп. Арсений Велики, казал: "Блажен си, Арсение, ти оплака се бе си по време на земния си живот! Които не оплакваме себе си тук, ще плачем вечно. Невъзможно е да избегнем плача: или тук - произволния, или там в мъките - неволния." (Скитски патерик, вж. у еп. Игнатия т. ІІІ, стр. 108).
Само който има тази трезвен християнски възглед за живота, може да се осмели да каже заедно с ап. Павел, че "желая да се освободя и да бъда с Христа" (Фил. 1:23). Само този, който е живял с подвига на християнския живот, с покаянието и оплакването на своите грехове, може да каже със св. Амвросий Медиолански: "Глупавите се боят от смъртта като от най-голямо зло, а мъдрите я желаят като упокоение след трудовете и край на бедите" ("Смъртта като благо" 8:20).
Преосвещени Игнатий (Брянчанинов) завършва своето знаменито "Слово за смъртта" с думите, които сега, след сто години, звучат като призив да се върнем към единственото правилното християнско отношение към смъртта, отхвърляйки всички розови илюзии за нашето сегашно духовно състояние, както и всички надежди за бъдещия живот: "...полезно е да събуждаме у себе си спомена за смъртта, като посещаваме гробища, болни, като присъстваме на смъртта и погребението на близки, често да премисляме и обновяваме в паметта си различните видове съвременна смърт, чути и видени от нас... Като разберем краткостта на земния си живот и суетността на всички земни придобивки и имущества, като разберем ужасното бъдеще, което очаква тези, които пренебрегват Изкупителя и изкуплението и са се пренесли изцяло в жертва на греха и тлението - да отклоним мислените си очи от съсредоточеното внимание към измамната и омайна красота на света, лесно улавяща слабото човешко сърце, както и любовта към себе си и слугуването на себе си, да ги насочим към страшното, но спасително зрелище - към очакващата ни смърт. Да оплачем себе си, докато е още време, да измием и изчистим със сълзи и изповеди нашите грехове, записани в книгата на Миродържеца. Да съхраним балагодатта на Светия Дух - тази печал, това знамение за избраничество и спесиние: то е необходимо за свободното преминаване през въздушното пространство и за разрешение за влизане през небесните врати и обители.
Изгнаници от рая! Не за веселба, не за тържества, не за свирни се намираме на земята, а за да убием убилата ни смърт с вяра, покаяние и носене на кръста и така да си върнем изгубения рай.
Милосърдния Господ да дарува на читателите на това слово и автора му да помнят смъртта по време на земния си живот: и като я помнят, с умъртвяване на желанията за всичко суетно и живот за вечността да отстранят от себе си жестокостта на смъртта, когато настане нейния час, и да преминат в живот блажен, вечен, в истинския живот. Амин." (том ІІІ стр. 181-183).
Глава дасета
Кратко изложение на православното
учение за задгробната съдба
на душата
В първите девет глави на тази книга се опитахме да изложим някои основни аспекти на православния възглед за живота след смъртта, като ги съпоставим с широко разпространените съвременни възгледи, както и на появилите се на Запад становища, които в много отношения са далеч от древното християнско учение. На Запад същността на православното учение за ангелите, за въздушното царство на падналите духове, за същността на общуването на хората с духовете, за Небето и ада е по същество изгубена и изопачена, в резултат на което съвременните "следсмъртни" преживявания получават съвършено невярно тълкуване. Единствен удовлетворителен отговор на тази лъжлива интерпретация се явява православното християнско учение.
Настоящата книга има твърде ограничен обем, за да изложи в пълнота православното учение за задгробния свят и задгробния живот. Нашата задача беше много по-ограничена - да изложим това учение в такава степен, която ще е достатъчна да отговори на въпросите, повдигани от съвременните "следсмъртни" преживявания, и да посочи на читателя тези православни текстове, където се съдържа това учение. В заключение ще приведем кратко изложение на православното учение за съдбата на душата след смъртта. Това изложение се състои от статии, написани от един от последните видни богослови на нашето време архиепископ Йоан (Максимович) една година преди смъртта му. Неговите слова са напечатани в по-тясната част на текста, а обяснителните заглавия, коментарии и сравнения заедно с лични цитати от св. Отци са напечатани както обикновено.
Архиепископ Йоан (Максимович)
Живот след смъртта
Чакам възкресение на мъртвите
и живот в бъдещия век.
Никейски символ на вярата
Безгранична и безутешна би била мъката ни за нашите
умиращи близки, ако Господ не ни беше дал вечен живот.
Целият ни живот щеше да е безцелен, ако завършваше
със смъртта. Каква щеше да е тогава ползата от добродетели
и добри дела? В такъв случай биха били прави казващите: "Да
ядем и да пием, защото утре ще умрем." Но човек е създаден
за безсмъртие и със Своето възкресение Христос отвори
вратата на Царството Небесно, на вечното блаженство за
тези, които са вярвали в Него и са живели праведно. Нашият
земен живот е подготовка за бъдещия живот, която завършва
със смъртта. "Както на човеците е отредено да умират един
път, а след това - съд" (Евр. 9:27). Тогава човек оставя
всичките си земни грижи, тялото му се разлага, за да се
въздигне при Общото Възкресение.
Но душата му продължава да живее, без да прекъсва нито
за миг съществуването си. Чрез много явления на мъртви ни
е дадено да знаем частично какво става с душата, когато тя
изоставя тялото. Когато се прекъсва виждането с телесни
очи, започва духовното виждане.
Като се обръща в писмо към своята умираща сестра, еп. Теофан Затворник пише: "Ти няма да умреш. Тялото ти ще умре, а ти ще преминеш в другия свят жива, помнеща себе си и ще имаш познание за целия заобикалящ свят."
(Душеполезное чтение, авг. 1894 год.)
След смъртта душата продължава да е жива и чувствува повече, а не по-малко. Св. Амвросий Медиолански учи: "Доколкото душата продължава да живее след смъртта, остава доброто, което не се губи със смъртта, а нараства. Душата не може да бъде задържана от никакви препятствия, поставени от смъртта, дори е по-дейна, защото действа в присъщата на природата й атмосфера без всякакви връзки с тялото, което за нея е повече тежест, отколкото подпомагане." (Св. Амвросий, "Смъртта като благо").
Преподобни авва Доротей обобщава учението на раннохристиянските Отци по този въпрос: "Защото душите помнят всичко, което е ставало тук, както говорят Отците, и думи, и дела, и помисли, то и тогава не могат да забравят нищо от това. А чрез казаното в Псалтира: "в оня ден изчезват (всички) негови помисли." (Пс. 145:4) се говори за мислите, свързани с този свят, т.е. за строежи, имущества, родители, деца, както и за всякакви дела и поучения. Всичко това загива, щом душата излезе от тялото... А което тя е направила във връзка с добродетелите и страстите - всичко това остава запечатано в паметта и нищо не изчезва... Така че както вече казах - нищо, което душата е извършила в този свят, тя не забравя, но всичко остава в паметта след излизането й от тялото, при това по-ясно и по-добре, тъй като е освободена от земното си тяло." (авва Доротей, поучение 12).
Великият подвижник от V век преподобни Иоан Касиан ясно формулира активното състояние на душата след смъртта на тялото в отговор на еретиците, които вярвали, че душата след смъртта е безсъзнателна: "Душите след раздялата с тялото не остават празни, не остават безчувствени, което доказва и евангелската притча за Лазаря (Лк. 23:22-28)... Душите на умрелите на само не се лишават от чувствата си, но не губят и своите разположения, т.е. надеждата и страха, радостта и скръбта - както и нещо от това, което очакват за себе си на всеобщия съд, те вече започват да предвкусват... стават още по-живи и по-ревностно се присъединяват към прославяне на Бога. И действително, ако разгледаме свидетелствата на Свещеното Писание за природата на самата душа според възможностите на нашия разум, малко да размислим няма ли да бъде, не казвам съвършена глупост, но безумие - макар и малко да подозираме, че най-драгоценната част на човека (т.е. душата), в която според блажения апостол се състои Божият образ и подобие (1 Кор. 11:71 Кол. 3:10), след отпадане на тази телесна грубост, в която тя се намира в сегашния живот, да придобие качества на безчувственост - тя, която съдържа в себе си цялата сила на разума и със своето участие даже нямото и безчувствено вещество на плътта прави чувствително. Оттук следва, а и природата на самия разум го налага, че духът след отпадане на плътската грубост и вещественост, която в този живот непрекъснато слабее, привежда своите разумни сили в по-добро състояние, възстановява ги като по-чисти и не се лишава от тях. .стр. 178-9).
Съвременните "следсмъртни" преживявания направиха хората потресаващо осведомени за факта, че душата след смъртта съхранява изцяло съзнанието на личността, за голямата острота и бързина на умствените й способности. Но сам по себе си тази информираност е недостатъчна да ориентира включително и тези, които изпадат в подобни състояния от действията на "извънтелесната" сфера - необходимо е да се познава цялото християнско учение по този въпрос.
Началото на духовните видения
Често (тези духовни видения) започват в умиращите още преди смъртта, когато все още виждат заобикалящите и дори беседват с тях - те виждат това, което другите не виждат.
Този опит с умиращите е наблюдаван в течение на векове, така че днес подобни случаи с умиращи не са новост. Но тук трябва да повторим: казаното по-горе в гл. 1, 2: само при благодатните посещения на праведници, когато се явяват светии и ангели, може да сме уверени, че действително са се явили същества от другия свят. В обикновените случаи, когато умиращия започва да вижда починали приятели и роднини, това може да бъде само "естествено" запознанство с невидимия свят, в който той трябва да влезе, истинската природа на образите на починалите, които се явяват в този момент, най-вероятно е известна само на единия Бог, а на нас не ни е нужно да се задълбочаваме в такова проучване.
Ясно е, че Бог дава този опит като най-очевиден начин да съобщи на умиращия, че животът там също се характеризира с любов, каквато човек изпитва към близките си. Преосвещени Теофан трогателно излага тази мисъл с думите, които отправя към умиращата си сестра: "там ще те посрещнат татко и майка, братята и сестрите. Поклони им се и им предай нашите привети - и моли да се погрижат за нас. Ще та заобиколят децата ти със своите радостни поздрави. Там ще ти бъде по-добре отколкото тук."
Среща с духовете
След излизане от тялото душата се оказва сред други
духове - добри и лоши. Обикновено та скланя към тези, които
са й близки по дух, и ако през времето, докато е била в тялото,
тя се е намирала под влияние на някои от тях, тя остава зависима
от същите и след излизане от тялото, колкото и отвратителни да
се окажат тези духове при реалната среща след смъртта.
Тук отново сериозно ни се напомня, че задгробният свят, макар че няма да ни е съвсем чужд, но няма и да се окаже просто приятна среда с любимите хора в "курорта" на щастието - той ще бъде духовен сблъсък, който ще изпробва разположенията на нашата душа по време на земния живот - дали тя е скланяла повече към ангелите и светиите чрез добродетелен живот и изпълнение на Божиите заповеди, или по пътя на безгрижието и неверието е направила себе си годна повече за обществото на падналите духове. Преосвещени Теофан Затворник добре е казал (вж. по-горе края на гл. 6), че изпитанията на въздушните митарства могат да се окажат по-скоро изпитания на изкушенията, отколкото обвинения.
Макар самия факт на съда в задгробния живот да е извън всякакво съмнение - както Частния Съд веднага след смъртта, така и Страшния Съд в края на света, външната присъда от Бога ще бъде само ще бъде само отговор но вътрешното разположение, което душата е създала у себе си по отношение та Бога и духовните същества.
Първите два дни след смъртта
През първите два дни душата се наслаждава на относителна
свобода и може да посещава на Земята тези места, които са й
скъпи, но на третия де се премества в други обители.
В това изложение архиепископ Иоан просто повтаря учението на Църквата от ІV век, когато Ангелът, който придружавал преподобни Макарий Александрийски в пустинята, обяснил църковното поменаване на умрелите на третия ден след смъртта: "когато на третия ден в Църква се извършва приношение, душата на умрелия, както и пазещият я Ангел получават облекчение в скръбта, тъй като душата чувства обичайна скръб при раздялата с тялото, а в Църквата Божия за нея е направено славословие и приношение, от което в душата се ражда надежда за доброто. В продължение на първите два дни на душата е позволено заедно с намиращите се при нея Ангели да ходи по земята където пожелае. Затова душата, която обича тялото, понякога се скита около дома, в който се е разделила с тялото, понякога около гроба, в който е положено тялото, и по този начин прекарва първите два дни като птица, която си търси гнездо. А добродетелната душа ходи на тези места, в които е имала навик да върши правда. На третия ден Този, Който възкръсна от мъртвите, заповядва по подобие на Своето възкресение всяка християнска душа да се възнесе на небесата, за да се поклони на Бога на всичко." ( "Слова на св. Макарий Александрийски за изхода на душите на праведните и грешните", Християнское чтение, авг. 1831).
В православния чин на погребение на починалите преп. Иоан Дамаскин ярко описва състоянието на душата, разделяща се с тялото, но която все още се намира на земята, безсилна да общува с обичаните от нея, които тя може да вижда: "Горко ми, каква трудност изпитва душата, когато се разделя от тялото! Ах, как се тогава тя в сълзи облива и няма кой над нея да се смили! Към ангелите очи издига, но напразно се моли, към човеците ръце простира, но няма кой да й помогне. Затова, мои възлюбени братя, като помислим колко кратък е нашият живот, нека изпросим от Христа за преселелия се (или преселилата се) успокоение, а за душите ни велика милост. (Самогласна стихира на погребение, глас 2.)
В писмо до мъжа на споменатата по-горе умираща своя сестра еп. Теофан пише: "Ето, сестра ми няма да умре, тялото й ще умре, но нейната същност ще остане. Само ще премине в друг порядък на живота. В лежащото й тяло в Църква, което след това ще изнесат навън, няма да я има, и в гроба си не ще е скрита. Тя ще бъде на друго място. Също така жива, както и сега. В първите часове и дни ще бъде около вас с тази само разлика, че няма да проговори, не може да бъде и видяна, а все пак я има... Помислете върху това. Ние, които оставаме, плачем за заминалите, а на тях им е по-леко: това е радостно състояние.
Тези, които веднъж са умирали и след това отново са били връщани в тялото, са го преценявали като много неудобно за живеене. Това ще чувства и сестра ми - на нея там й е по-добре, а ние се вайкаме, сякаш с нея се е случила някаква беда. Тя гледа и сигурно се чуди на това." ("Душеполезное чтение", авг. 1894).
Трябва да се има предвид, че това описание на първите два дни след смъртта дава общо правило, което в никакъв случай не обхваща всички случаи. Действително повечето цитирани в тази книга откъси от православната литература не попадат под това правило, и то по съвсем очевидно съображение: светиите, които изобщо не са се привързвали към светските неща, живели в непрестанно очакване на прехода в другия свят, не биват привличани дори към честата, където са вършели добри дела, но веднага започват своето въздигане на Небето. Други, подобно на К. Икскул, започват своето въздигане, преди първите два дни да са изтекли, което става по особено съизволение На Божието провидение. От друга страна, всички съвременни "следсмъртни" преживявания, колкото и да не са фрагментирани, не подлежат на това правило: "извънтелесното" състояние е само началото на безплътното "странство" на душата към местата на нейните земни привързаности, но никой от тези хора не е прекарал в състояние на смърт достатъчно дълго, дори да срещне ангелите, които следва да го съпровождат.
Някои критици на православното учение за задгробния живот намират, че подобни отклонения от общото правило на следсмъртните преживявания са доказателство за "противоречия" в православното учение, но такива критици приемат всичко твърде буквално. Описанието на първите два дни (а също и на следващите) в никакъв случай не са догма, това е просто "модел", който формулира най-общия ред на следсмъртните преживявания на душата. Много случаи както в православната литература, така и в разказите на съвременните преживявания, където мъртвите незабавно се явявали на живите в първите 1-2 дни след смъртта (понякога насън), се явяват примери за истинността на това, че душата действително най-често остава за известно кратко време близо до земята. (Истинските явявания на мъртви след този кратък период на "свобода" на душата са много по-редки и стават винаги по Божие позволение с някаква особена цел, а не по нечия собствена воля. Вж. по-долу Приложение ІІІ.) Но на третия ден, а често и по-рано този период приключва.
Митарствата
В това време ( на третия ден) душата преминава през легиони
от зли духове, които й преграждат пътя и я обвиняват в различни
грехове, в които те самите са я въвлекли.Съгласно различни
откровения има 20 такива препятствия - т. нар."митарства", на
всяко от които се разследва един или друг грях. Като премине едно
митарство, душата идва на следващото и само след успешно
преминаване на всичките може да продължи пътя си, без да бъде
хвърлена незабавно в геената. Колко са ужасни тези бесове и
митарства, може да се види от факта, че Самата Божия Майка,
когато Архангел Гавриил й съобщил за приближаването на
смъртта й, Тя помолила Своя Син да избави душата й от тези
бесове и в отговор на Нейните молитви Сам Господ Иисус
Христос се явил от Небесата да приеме душата на Пречистата
Си Майка и да я отнесе на Небето. (Това видимо е изобразено
на традиционно православната икона "Успение".)
В 6 глава са приведени ред светоотечески агиографски текстове за митарствата - затова тук няма да добавяме нищо повече. Все пак струва си да отбележим, че описанията на "митарствата" образуват модела на изпитанията, на които се подлага душата след смъртта, а индивидуалния опит може да е значително по-различен. Малозначителните подробности от рода на броя на митарствата естествено са второстепенни в сравнение с главния факт, че душата наистина скоро след смъртта се подлага на съд (Частния Съд), където става явна тази "невидима борба", която тя е водила (или не е водила) на земята срещу падналите духове.
Продължавайки писмото към мъжа на своята умираща сестра, Епископ Теофан Затворник пише: "За починалите скоро започва подвигът на преминаване през митарствата. Там на починалата й е нужна помощ! - Застанете с тази мисъл и ще чуете нейните вопли към вас: "Помогнете"! Ето в какво трябва да проявите цялото си внимание и любов към нея. Аз мисля, че най-истинското засвидетелстване на любов ще бъде, ако от минутата на излизане на душата вие, най-близките, като оставите грижите за тялото на други, сами се отстраните в молитва за нея в новото й състояние на неочаквани нужди. Започвайки по този начин, пребъдвайте в непрестанно призоваване на Бога, за да й помагате в продължение на шест седмици, пък и по-нататък. В разказите за Теодора торбичката, от която ангелите вадели да дават, за да се освободят от митарите, са молитвите на нейния старец. Същото ще бъдат и вашите молитви... Не забравяйте да изпълните това! В това се състои любовта!..."
Критиците на православното учение често неправилно разбират тази "торба злато", от която на митарствата ангелите "платили" за дълговете на Теодора. Понякога погрешно правят сравнение с латинското понятие за "свръхдлъжни заслуги" на светиите. И тук такива критици твърде буквално четат православните текстове. Има се предвид не нещо друго, а молитвите на Църквата за умрелите и в частност молитвите на светия й духовен отец. Формата, в която това се описва, едва ли е нужно да се уточнява, че е метафора.
Православната Църква счита учението за митарствата толкова важно, че споменава за него в много богослужения (вж. някои цитати в главата за митарствата). Особено ясно Църквата излага това учение на всички свои умиращи чеда в "Канона на изход души", който свещеникът чете при одъра на умиращия член на Църквата - там има следните тропари:
"Сподоби ме да премина свободно, като напускам земята, край въздушния княз - насилник и мъчител, който ще ме срещне по страшните пътища на мъката и ще започне внезапно да разследва всяка дума, която съм изрекъл" (песен 4).
"Повери ме на свещените и честни ръце на Светите Ангели, Владичице, та като се покрия от техните криле, да не виждам, безчетния, смраден и мрачен образ на бесовете" (песен 6).
Ти, която си родила Господа Вседержителя, отстрани, далеч от мене, началника на лютите митарства, миродържеца, когато настъпи моята кончина, за да Те славя во веки; Света Богородице" (песен 8).
Така умиращия православен християнин се подготвя чрез думите на Църквата за предстоящите изпитания.
Четиридесетте дни
След като премине успешно през митарствата и се поклони
на Бога, душата в следващите 37 дни посещава небесните обители
и адските бездни, без да знае къде ще остане, и едва на 40 ден й се
определя място до възкресението на мъртвите.
Разбира се няма нищо странно в това, че като минава през митарствата и приключва завинаги със земното, душата трябва да се запознае с истинския задгробен свят, в определена част на който тя ще пребивава вечно. Съгласно откровението на ангела на преподобни Макарий Александрийски, особеното църковно поменаване на починалите на деветия ден след смъртта (освен общия символизъм на деветте ангелски чина) е свързано и с това, че дотогава на душата са показвани красотите на рая и едва след този период в продължение на останалата част от 40-те дни започват да й показват мъченията и ужасите на ада, преди на 40-ия ден да й бъде определено мястото, където тя ще очаква възкресението на мъртвите и Страшния Съд. И тук цифрите дават общо правило или "модела" на следсмъртната реалност и без съмнение не всички, които умират, завършват своя път съгласно това "правило". Знаем, че Теодора действително приключва своето посещение на ада на 40-ия ден по земните мерки за време.
Състояние на душите до Страшния Съд
Някои души след 40-те дни се оказват в състояние на
предвкусване на вечна радост и блаженство, а други в страх от
вечните мъчения, като и двете състояния ще се изявят в своята
пълнота след Страшния Съд. Дотогава все още са възможни
промени в състоянието на душите, особено благодарение на
принасянето за тях на Безкръвна Жертва (поменаване на литур-
гията), както и други молитви.
Учението на Църквата за състоянието на душите на Небето и в ада до Страшния Съд подробно е изложено в думите на св. Марк Ефески (Приложение 1).
Ползата от молитвата както обществена, така и частна, за душите, намиращи се в ада, е описана в житията на светиите и подвижниците и в светоотеческите писания. В житието на мъченица Перпетуа (ІІІ век) има описание как съдбата на брат й Демократ й била открита чрез образа на напълнен с вода водоем, разположен толкова високо, че той не можел да го достигне от мръсното, непоносимо топло място, където бил затворен. Благодарение на нейните усърдни молитви в продължение на целия ден и нощта той успял да достигне водоема и тя го видяла в светло място. От това разбрала, че брат й е избавен от наказанията. (Жития на светиите, 1 фефр.).
Аналогичен разказ има в житието на подвижница, починала в нашия 20 век, монахиня Афанасия (Анастасия Логачьова): "Тя започнала молитвен подвиг за своя роден брат Павел, който се удавил в пияно състояние. В началото отишла при блажената Пелагия Ивановна, живееща в Дивеевския манастир, за съвет какво да прави за облекчаване задгробната участ на своя брат, нещастно и нечестиво завършил своя земен живот. При съветването било решено Анастасия да се затвори в своята килия, да пости и се моли за покойния, като всеки ден прочита по 150 пъти молитвата: Богородице, Дево, радвай се... След изтичането на 40 дни тя видяла дълбока пропаст, на дъното на която лежал като че ли кървав камък, а върху него двама души с железни вериги на врата - единият от тях бил нейният брат. Когато съобщила за това видение на блажена Пелагия, последната я посъветвала да повтори подвига. След изтичането на вторите 40 дни тя видяла същата пропаст, същия камък, на който били двамата души с вериги на вратовете, на с тази разлика, че нейният брат станал, повървял около камъка и отново паднал върху него, като веригата се оказало отново на врата му. След като съобщила на Пелагия Ивановна за новото видение, последната я посъветвала трети път да извърши същия подвиг. След нови 40 дни Анастасия видяла същата пропаст и същия камък, на който се намирал вече само единият неизвестен за нея човек, а брат й се отдалечил от камъка и се скрил от погледа й, останалият на камъка казвал: "Добре ти е на тебе, на земята имаш силни молитвеници". С това блажена Пелагия казала: "Брат ти се освободи от мъченията, но не получи блаженство." ("Душеполезное чтение", юни, 1902 г., стр. 281).
Описани са много подобни случаи в житията на православните светии и на подвижниците. Ако някой е склонен към излишен буквализъм по отношение на тези видения навярно следва да му се обясни, че формите, които приемат тези видения (обикновено насън), не са на всяка цена фотографски образ на състоянието на душите в другия свят, но това е по-скоро образност, която предава духовната правда за подобряване състоянието на душите по молитвите на тези, които са останали на земята.
Молитви за умрелите
Колко е важно поменаването на литургията, може да се види
от следните случаи: още преди прославлението на св. Теодосий
Черниговски (1896) иеромонахът (знаменит старец от Голосеев-
ския скит на Киево-Печерската Лавра, умрял 1916 г.), като
преобличал мощите, се почувствал изморен, седнал до мощите и
задрямал, тогава видял пред себе си Светеца, който ме казвал:
"Благодаря ти за труда, който положи за мене. Моля те също,
когато служиш литургия, да споменеш моите родители" и той
дал имената им (иерей Никита и Мария). (До момента на
видението тези имена били неизвестни. Няколко години след
канонизацията, в манастира, където св. Теодосий бил игумен,
намерили неговия собствен поменик, който потвърдил същите
имена, потвърдил истинността на видението.) "Как можеш, ти,
светителю, да молиш за моите молитви, когато сам ти стоиш
пред Небесния Престол и подаваш на хората Божията благодат?" -
попитал иеромонахът. "Да, това е вярно - отговорил св. Теодосий,
- но приношението на литургията е по-силно от моите молитви."
Затова панахидата и домашните молитви за умрелите са полезни, както и добрите дела, извършвани за техен спомен - милостинята или даровете за църквите. Но особено полезно за тях е поменаването на Божествената Литургия. Ставали са много явявания на умрели и други събития, потвърждаващи колко е полезно поменаването на умрелите. Мнозина, умрели в покаяние, но не успели да го проявят по време на живота си, са били освободени от мъченията и са получили упокоение. В Църквата постоянно се възнасят молитви за упокоение на умрелите, а в коленопреклонната молитва на вечернята в деня на Слизане на Светия Дух има особено решение за "тези, които са държани в ада".
Св. Григорий Велики, като отговаря в своите "Събеседвания" на въпроса "Има ли нещо, което може да бъде полезно на душата след смъртта?", учи: "Светото жертвоприношение на Христа, нашата спасителна Жертва, носи голяма полза за душите дори след смъртта, при условие, че греховете им могат да бъдат простени в бъдещия живот. Затова понякога душите на умрелите молят да им бъде отслужена литургия... Естествено по-надеждно е сами през живота си да направим това, което можем, а не да се надяваме други да го правят за нас след смъртта. По-добре е след смъртта душата да се окаже свободна, отколкото да търси свобода, след като се е оказала във вериги. Затова трябва от цяло сърце да презираме света, като че неговата слава вече е преминала, и ежедневно да принасяме на Бога жертвата на нашите сълзи, когато принасяме в жертва Неговите свещени Плът и Кръв. Само тази жертва има силата да спасява душите от вечна смърт, защото тя тайнствено ни представя смъртта на Единородния Син". (ІV:57, 60).
Св. Григорий привежда няколко примера на явяване на умрели на близките им живи с молба да отслужат литургия за техен покой или пък да благодарят за изпълнена литургия. Веднъж един пленник, когото жена му считала за умрял и на когото тя в определени дни поръчвала литургия, се върнал от плен и разказал как в някои от дните го освобождавали от веригите - именно в тези дни, когато за него се отслужвала литургия. (ІV:57, 59).
Протестантите обикновено считат църковните молитви за умрелите за несъвместими с необходимостта за придобиване на спасението преди всичко в този живот: "Ако можеш да бъдеш спасен от Църквата след смъртта, защо ти е тогава да се трудиш в борбата или да търсиш вяра в този живот? Да ядем, да пием и се веселим..." Разбира се, че никой, който се е придържал към такива правила, не е достигнал спасение в резултат на църковните молитви и очевидно такъв аргумент се явява твърде повърхностен дори лицемерен. Молитвата на Църквата не може да спаси този, който не иска спасение или който никога през живота си сам не е извършил за това никакви усилия. В известен смисъл може да се каже, че молитвата на Църквата или на отделни християни за умрелите е още един резултат от живота на този човек: за него нямаше да се молят, ако през живота си той не е направил нищо, което да вдъхнови за такива молитви след смъртта му.
Св. Марк Ефески така разсъждава по въпроса за църковните молитви за умрелите и за облекченията, които те им носят, като привежда за пример молитвата на св. Григорий Двоеслов за римския император Траян - молитва, вдъхновена от добро дело на този езически император. (Вж. по-долу Приложение І).
Какво можем да направим за умрелите
Всеки, който иска да прояви своята любов към умрелите и
да им принесе реална помощ, най-добре може да постигне това
с молитва за тях и особено с поменаване на литургията, когато
частиците, извадени за живи и мъртви, се потапят в Кръвта
Господня с думите: "Умий Господи греховете на тук поменатите
със Своята честна Кръв по молитвите на Твоите светии." Нищо
по-хубаво или по-голямо не можем да направим за умрелите,
освен да се молим за тях, като ги поменаваме на литургията.
Това им е винаги необходимо, особено в тези 40 дни, когато
душата на умрелия ходи по пътищата на вечните селения.
Тогава тялото не чувство нищо: то не вижда събралите се
близки, не усеща мириса на цветята, не слуша надгробните
речи. Но душата чувства молитвите, принасяни за нея, и е
благодарна на тези, които ги възнасят, и се чувства духовно
близка с тях.
О, роднини и близки на покойните! Правете за тях това,
което им е нужно и което е по вашите сили. Използвайте парите
си не за външна украса на гроба, а да помогнете на нуждаещите
се в памет на своите починали близки, за църквите, където за
тях се възнасят молитви. Бъдете милосърдни към умрелите,
погрижете се за техните души. Същият път лежи и пред вас и как
тогава ще ни се иска да ни поменават в молитва! Да бъдем и
самите ние милостиви към умрелите.
Още щом някой умре, веднага повикайте свещеника или
му съобщете, за да може да прочете "Молитвите на изход души",
които трябва да се четат над всички православни християни
след смъртта им. Погрижете се по възможност опелото да бъде
в църква, а дотогава над умрелия, да се чете Псалтирът. Не е
нужно опелото да е грижлива подредено, но е съвършено необ-
ходимо да бъде пълно, без съкращения, тогава мислете не за
своето удобство, а за умрелия, с когото вие завинаги се
разделяте. Ако в църква има едновременно няколко покойници
и ви предложат опелото да бъде общо за всички - не се
отказвайте. По-добре е, ако опелото бъде отслужено едновре-
менно за двама и повече покойници и молитвата на събралите
се близки стане от това по-гореща, отколкото да бъдат
отслужени последователно няколко опела и поради липса на
време и сили да бъдат съкратени, защото всяка дума от молит-
вите е за умрелите като капка вода за жадния. Веднага се
погрижете за четиридесятницата - ежедневното поменаване
на литургията в продължение на 40 дни. Обикновено в църк-
вите, в които има ежедневна служба, поменават умрелите,
които там са опети, четиридесет и повече дни. Но ако опелото
е било в храм, където няма ежедневни служби, тогава самите
роднини трябва да се погрижат и да поръчат четиридесятница
там, където има ежедневна служба. Добре е също да се изпрати
дар в памет на умрелия в манастир, а също и в Иерусалим,
където в светите места се възнася непрестанна молитва.
Но 40-дневното поменаване трябва да започне веднага след
смъртта, когато на душата особено много й е нужна молитвена
помощ, и затова поменаването трябва да започне в най- близ-
кото място, където има ежедневни служби.
Да се погрижим за преминалите в отвъдния свят преди
нас, да направим за тях всичко, каквото можем, като помним,
че "блажени са милостивите, защото те ще бъдат
помилвани." (Мат. 5:7).
Възкресението на телата
В един момент целият този телесен свят ще достигне своя край и ще настъпи вечното Небесно Царство, където душите на изкупените ще се съединят със своите възкръснали тела и безсмъртни и нетленни ще пребивават навеки с Христа. Тогава частичната радост и слава, които още сега изпитват душите на Небето, ще бъдат заменени с пална радост от Новото Творение, за което е бил създаден човек, но тези, които не са приели спасението, донесено на земята от Христос, ще се мъчат вечно заедно с възкръсналите си тела в ада. В заключителната глава на "Точно изложение на православната вяра" преп. иоан Дамаскин добре описва окончателното състояние на душата след смъртта:
"Вярваме и във възкресението на мъртвите. На като говорим за възкресение, ние си представяме възкресение на телата. Защото възкресението е повторно въздигане на падналия, а след като душите са безсмъртни, по какъв начин ще възкръснат? Защото, като определят смъртта като отделяне на душата от тялото, то възкресението е повторно съединяване на душата и тялото и вторично въздигане на умрялото живо същество. И така - само тялото, което изтлява и се разпада, ще възкръсне в нетление. Защото Този, Който в началото го направи от земна пръст, може отново да го възкреси, след като то по волята на Твореца се е разложило и върнало обратно в земята, от което е било взето...
Разбира се, ако единствено душата се е упражнявала в подвизите на добродетелта, то и само тя следва да бъде увенчана. И ако само тя постоянно е пребивавала в удоволствия, то справедливо е само тя да бъде наказана. Но тъй като нито добродетелта, нито в порока душата не е действала отделно от тялото, то по справедливост и двете заедно ще получат въздаяние.
И така, ние ще възкръснем, защото душите отново ще се съединят с телата, които ще станат безсмъртни, и свличайки от себе си тлението, ще се явим пред страшното Христово съдилище, дявола и неговите демони и неговия човек, т.е. антихриста, като нечестивите хора и грешниците , ще бъдат предадени на вечен огън, не този веществен огън, който познаваме, а онзи, за който знае само Бог. А тези, които са правили добро, ще възсияят като слънце заедно с Ангелите във вечен живот, заедно с нашия Господ Иисус Христос, като ще Го съзерцават непрестанно и ще бъдат виждани от Него и ще се наслаждават на произтичащото от Него непрекъснато веселие, като Го прославят с Отца и Светия Дух в безкрайни векове. Амин. (стр. 267, 272).
Няма коментари:
Публикуване на коментар