петък, 14 февруари 2020 г.

       Новата триадологична ерес на Фенер


1112191403
   За  разлика от католиците, които са построили своята концепция за първенство на основата на мнимите привилегии на ап. Петър, който бил ги предал на римските епископи, Константинополската патриаршия (КП) не разполага с подобни псевдоисторически аргументи. Макар и тя да нарича себе си
„апостолски престол”, повечето историци са убедени, че едва ли някой от апостолите е минавал в І век през малкото градче Византия (Византион). И със сигурност никой от тях не е основал там епископска катедра.
Двадесет и осмо правило на IV Вс. Събор, на което обичат да се позовават представителите на КП, също не дава убедителни аргументи за превъзнасянето на Константинопол над другите поместни църкви в наше време: „Градът, който е удостоен с честта да бъде град на царя и правителството и който се ползва с предимства, равни на древния царствен Рим, и в църковните работи трябва да бъде въздигнат като него и да бъде втори след него”. В каноничната разпоредба статутът на Константинополската патриаршия е изрично свързан с наличието на православен император и органи на неговата власт в Константинопол. Старият Рим падна, а Константинопол отдавна вече е Истанбул, където близо шест века вече няма нито православен цар, нито сенат, а значи и приведените аргументи на Фенер са загубили значимост.

За да обосноват някак папистките претенции за първенство, фенерските богослови започнаха да разработват нов богословски подход в областта на триадологията и еклезиологията – триадологическа концепция, според която Лицето на Бог Отец се отделя като първенствуващо над другите две Божествени Лица и това първенство се проектира и в живота на Църквата. Ако се обоснове главенството на Отца над Сина и Духа, то това би могло да се интерпретира като потвърждение на законността на константинополското главенство над поместните църкви.

За тази цел константинополските богослови използват светоотеческото понятие за единоначалието (монархия) в Бог Троица. В традиционното православно изложение това понятие означава, че Отец се явява предвечен източник на ипостасното битие на Сина Божий и Светия Дух, само че без да е налице каквото и да било превъзходство или първенство по Божество, слава, чест, сила, власт или някое друго божествено свойство. Според православното учение Троицата е равночестна и единосъщна, а единоначалието на Отца не е първенство на Отца, то не образува йерархия на лицата на Пресветата Троица.

Днешните константинополски богослови и най-вече митр. Иоан (Зизюлас), комуто в най-висока степен принадлежат „лаврите” на разработчик на новата триадология и съответстващата й еклесиология, формулираха  разбирането за монархията на Отца така, че с право може да се постави въпросът, тези възгледи не се ли явяват разновидност на субординационизма и монархианската ерес едновременно? Според изложението на митр. Иоан Бог Отец е не просто източник на ипостасното битие за Сина и Духа, но притежава особено първенство в Троицата: „Съществува определен порядък или τάξις в Троицата, защото Отец винаги е на първо място, на второ – Сина, а на трето се явява Духът във всички библейски и светоотечески споменавания на Светата Троица”[1]. Тази мисъл повтаря митр. Елпидифор (Ламбриниадис) в своята статия «Primus sine paribus [Пръв без равни]», съдържаща апология на първенството на Константинополската патриаршия, в която статия също се настоява за особен „богословски порядък” в Троицата: „Църквата винаги и систематично е разбирала личността на Отца като Първенствуваща в общението на лицата на Светата Троица”[2].

В своите разсъждения известните константинополски богослови допускат груба богословска грешка. В библейските триадологически цитати само на едно място (Мат. 28:19) е налице посоченият ред (τάξις). В други свидетелства от Свещеното Писание редът е друг. Например в известното триадологично благословение на ап. Павел, което станало литургичен възглас, на първо място е Синът, на второ Отец, на трето Духа: „Благодатта на Господа нашего Иисуса Христа, и любовта на Бога и Отца, и общуването на Светаго Духа да бъдат с всички вас” (2 Кор. 13:13). При ап. Павел има и цитат, където на първо място се споменава Светият Дух, а на последно – Отец: „Има различни дарби, ала Духът е един и същ; има различни служби, ала Господ е един и същ; има и различни действия, ала Бог е един и същ, Който върши всичко у всички” (1 Кор. 12:4–6). При ап. Петър, когато се изреждат Божествените Лица на второ място е Духът, а на трето Синът: „По предведение на Бога Отца, чрез осветяване от Духа, за послушност и за поръсване с кръвта Иисус Христова: благодат вам и мир да изобилва!” (1 Пет. 1:2). Апостол Павел нарича Христа „първенствуващ във всичко” (ἐν πᾶσιν αὐτὸς πρωτεύων) (Кол 1:17–18), без да смята, че така по някакъв начин се принизява Отец. Вижда се, че така посоченият от митр. Иоан ред съвсем не е узаконен в Свещеното Писание.

Що се касае до светите отци, те се стараели да предпазят християните от йерархичен или онтологически прочит при реда на употребяване на Божествените имена. Св. Атанасий Александрийски например казва за Сина Божий: „Както Отец е първи, така и Той е първи”[3]Свети Григорий Богослов отхвърля каквото и да било превъзнасяне на лицата в Светата Троица: „Готов съм да нарека най-голям Отца, от Когото Равните имат и равенство и битие,… но се боя да не би Началото да не направя начало на по-малките и да не нанеса оскърбление чрез предпочитание. Защото няма Начало на славата при унижаване на Онези, Които са от Него”[4]. Преподобни Симеон Нови Богослов специално посветил на тази тема своето Първо богословско слово, където ясно се казва: „Да назовем Отец първи, не можем, за да не умножим числото, разделяйки единното и неделимото Божество на три Бога. Защото за неразделната и неслитна Троица не е възможно да се казва нито „първи”, нито „втори”, нито „трети”, нито „по-голям”, нито „по-малък”… Отец не се явява първи, макар Той да е причина на Сина, нито Синът подобава да се нарича втори, макар Той да е от Отца, нито Дух Свети – трети, макар Той да изхожда от Отца”[5].
Размерът на тази неголяма статия не позволява да се даде изчерпателен обзор на светоотеческите разсъждения по въпроса[6], но изводът е очевиден: твърдението, че Отец има особено първенство в Троицата, не само не се потвърждава, но влиза в пряко противоречие със Свещеното Писание и светоотеческото учение на Църквата.

По същността си идеята за първенството на Отца пред Сина и Духа противоречи на православното учение за равночестността на Божествените ипостаси, закрепено в Символа на вярата, където Църквата изповядва Светия Дух като Такъв, „Комуто се покланяме заедно с Отца и Сина”, тоест Комуто се покланяме също както на Отца и Сина, не по-малко. Ако Отец първенствува над Сина и Духа, това се явява субординационизъм, който отдавна е отхвърлен от Църквата. Ако авторите на новото учение са съгласни с равночестието на Лицата на Пресветата Троица, те са длъжни да се откажат от своите спекулации и проектирайки троичното равночестие върху църковния живот, да изповядат и съответното равночестие на православния епископат. В такъв случай няма да може и дума да става не само за първенство по власт, но дори и за първенство по чест в Църквата, а за йерархичен прочит на диптисите трябва да се забрави завинаги.

Новото константинополско богословие още очаква своя подробен анализ[7], но отсега може да се констатира, че то формулира редица идеи, които са фундаментално несъвместими с вероучението на Православната Църква. Известният френски православен богослов Жан-Клод Ларше е написал специален труд, съдържащ критичен анализ на персонализма на митр. Иоан (Зизюлас) и Хр. Янарас[8], в който се отбелязва, че „оригиналността” на техните разсъждения има далекобойни последствия в множество сфери на богословието.

Той смята, че „персонализмът на Зизюлас, както и този на Янарас[9]се представя като учение основано на преданието на светите отци, в частност на светите отци кападокийци”. Всъщност обаче това е илюзия, очевидна за всички сериозни патролози. Тази теория се опира на съвременната пероналистка руска (Бердяев), еврейска (Бубер и Левинас) и римокатолическа (Недонсел) философия, а също и на философския екзистенциализъм на Бердяев и атеизма на Хайдегер и Сартр. Основната идея на тази теория е, че личността онтологически предшества същността или природата, както е по думите на Сартр: „Съществуването предшества същността”.

Първо Янарас, а след това и вдъхновеният от него Зизюлас представят своята теория като православен отговор на западната теология, която според тях поддържала разбирането за доминация на природата в ущърб на личността. Но скоро тяхната концепция се превърнала в затворена система, в схоластика, в учение, в което личността е превъзнесена и украсена с всички положителни качества, докато същността (природата) е напълно лишена от значимост. Освен това Янарас и Зизюлас превръщат личността в синоним на свободата, а природата при тях се свързва с необходимостта (това важи и за Бога!).

Може да се направи констатацията, че за всички ереси свързани със Светата Троица и Христос е характерно нарушаване на равновесието между личността (ипостаста) и природата (същност, есенция). Православната Църква обаче с цената на сериозни богословски борби и мъченичество от векове съхранява в своето учение за Божеството тънко равновесие. Нарушавайки този баланс и давайки на личността пълен приоритет, Янарас и Зизюлас създадоха нова ерес „усиофобия” (противници на природата
/същността)Но църковната история свидетелства, че повреждането на един или друг догмат води до изопачаване и на други постановки във вероучението. Тоест всяка ерес съдържа в себе си множество други ереси (понякога противоречащи си една на друга). Затова не е странно, че много православни богослови забелязват в концепцията на Зизюлас следи от монархианството, тритеизма, несторианството, докетизма, моноенергизма и монотелитството.

Освен това Зизюлас отхвърля православното богословие за Божествените енергии и споделя възгледите на редица католически „теолози”, намиращи се под влияние на учението на Тома Аквински, смесено с персонализма, които отхвърлят православното разбиране за обожението[10]Това той сам призна на неотдавнашна среща в Белград посветена на св. Максим Изповедник. Теорията на Зизюлас бива критикувана от повечето днешни православни богослови и патролози, но намира поддръжници в лицето на някои сръбски владици и американски „теолози”. Един от тях неотдавна използва зизюлския персонализъм, за да „отвори вратите” пред хомосексуализма, твърдейки, че всяка личност има право на свой избор по отношение на природния детерминизъм. От това става ясно докъде може да доведе една такава теория”[11].
Православие.ру

Превод: прот. Божидар Главев

[1] Иоанн (Зизиулас), митр. Общение и инаковость. Новые очерки о личности и Церкви. М., 2012. С. 176.
[2] Элпидофор (Ламбриниадис), митр. Primus sine paribus [Первый без равных].
[3] Афанасий Александрийский, свт. Слово третье против ариан, 9. Oratio III contra arianos, 9. PG 26, 340 стр.
[4] Григорий Богослов, свт. Слово 40 на Святое Крещение, 43. Oratio XL in Sanctum Baptisma, 43. PG 39, 420 B.
[5]  Симеон Новый Богослов, преп. Слова богословские и нравственные. Слово богословское первое // Пер. сгреч. свящ. М. Михайлова. М., 2017. С. 9,11. (SC 122. P. 102, 106).
[6] Критически анализ на тези идеи, изразени в статията на митр. Елпидифор е представен от свещ. Павел Ермилов в Secundus sine paribus: Cоображения по поводу критики «Позиции Московского Патриархата по вопросу о первенстве во Вселенской Церкви» // Вестник ПСТГУ. Серия «Богословие, философия, религиоведение». 2016. № 64. С. 145–158.
[7] Анализ на възгледите на митр. Иоан за първенството в Църквата е налице в статията на Шишков А.В. Первенство в Церкви в богословии митрополита Пергамского Иоанна (Зизиуласа) // Вестник Русской христианской гуманитарной академии. 2014. Т. 15. Вып. 1. С. 32–41.
[8] J.-C. Larchet. Personne et nature. La Trinité – Le Christ – L’homme. Contributions aux dialogues inter orthodoxe et inter chrétien contemporains. Paris: Cerf, 2011.
[9] Христос Янарас - известен гръцки религиозен философ-екзистенциалист с доста спорни богословски възгледи. Виж повече за него тук – бел. прев.
[10] Всъщност не е известно дали Тома Аквински е отхвърлял православното разбиране за обожението. В трудовете на Тома Аквински обожението, тоест причастността на човека към Бога се изразява с термините deifico, deiformis, deiformitas и никъде няма критика на православното учение за обожението.

2 коментара:

  1. Добра статия, прочетох я с интерес. В итнерес на истината кумениесата ерес на Вартоломей преминава всякакви граници. Вселенската патриаршия, няма моралното право да използва православието, като политически интрумент за осъществяване на амбциите си и доминаци

    ОтговорИзтриване
  2. ... доминация над поместните православни църкви.

    ОтговорИзтриване