петък, 9 август 2019 г.

Трябва да укоряваме повече себе си, а не ближния

      авва Доротей

     Братя, нека видим на какво се дължи това, че понякога някой, като чуе оскърбителна дума, не обръща внимание и понася обидата без смущение, като че ли изобщо нищо не е чул а друг път, щом чуе подобна дума, изпада в смущение.  Коя е причината за това различие?  И една ли е причината за това различие, или много?


Аз намирам, че за това има много причини, но една е, която, така да се каже, ражда всички други причини. И аз ще ви кажа как става това.

Първо, случва се, че някой, след молитва или добро упражнение, се намира, така да се каже, в добро разположение на духа и затова снизхожда към своя брат и не се смущава ( от думите му) .  Случва се също, че някой има пристрастие към някого и затова без огорчение понася всичко, което онзи му причинява.

а случва се и така, че някой презира оногова, който желае да го оскърби и затова не обръща внимание на обидите му, не го счита за човек и поради това не му вменява за нищо онова, което онзи говори или върши. И така, ще ви кажа нещо, на което вие ще се зачудите.

     В общежитието, преди моето излизане от там, имаше един брат, когото аз никога не бях видал смутен, скръбен или разгневен срещу когото и да било, макар че мнозина от братята често му досаждаха и го оскърбяваха.  А той така търпеливо понасяше оскърбленията на другите, като че ли никой изобщо не го е засегнал. Аз винаги се удивлявах на неговото необикновено незлобие и исках да узная, как той е придобил тая добродетел.

Веднъж аз го отведох настрана и, като му се поклоних, замолих го да ми каже какво изпълва сърцето му винаги, та отговаря с такова дълготърпение на всички оскърбления и обиди от страна ан братята.  А той, без да се смущава, ми отговори с презрение: "Защо да обръщам внимание на техните недостатъци, или да приемам от тях обиди като от хора? Това са кучета, които лаят".  Като чух това, аз наведох глава и си казах: добър път си е избрал този брат.  Прекръстих се и се отдалечих от него, молейки Бога да закриля и мене и него.

и тъй, случва се, както казах, че някой не се смущава дори от презрението към ближния. А това е явна гибел. А ако някой се смущава от оскърблението на своя брат , то това произлиза или от неразположение на духа, или от неприязън към другия. За това има е други причини, за които сме говорили.

Но, главната причина за всяко смущение е тая, че ние не укоряваме себе си. От това произлиза всяко подобно разстройство на душата, от това ние никога не намираме покой.

И нека не се учедваме, когато слушаме от всички светии, че няма друг път, освен тоя. Ние виждаме, че оня, който е пренебрегнал тоя път, не е намерил покой:  а ние, а ние, като не желаем никога да укорим се ле си, се надяваме да получим спокойствие и смятаме, че вървим по правия път.

Наистина, ако човек извърши дори хиляди добри неща, но не се придържа о този път, то той винаги ще оскърбява себе си и другите и всичките му трудове ще бъдат напразни. И обратно, истинска радост и спокойствие има този, , който укорява себе си! Такъв човек, както е казал авва Пимен, където и да отиде, каквато и загуба, безчестие или скръб да го постигне, той предварително счита сее си достоен за всяка скръб и никога не се смущава. Има ли по-безгрижно състояние от това?

   Но ако някой каже:  ако моят брат ме оскърбява и аз, изпитвайки себе си, намеря, не съм му дал никакъв повод за това, то как мога да укорявам се бе си?  Наистина, ако такъв изпита себе си със страх Божи, той ще открие, че все някак е дал повод, или с някоя своя постъпка, или със слово, или с поглед.

А ако той вижда, както казва, че в момента не е дал на другия никакъв повод, то той сигурно друг път го е оскърбил с каквото и да е, или може би е огорчил друг свой брат и е трябвало да пострада за това, или за друг някакъв свой грях.  Ето защо, ако някой, както казах, със страх Божи разгледа себе си и изпита строго своята съвест, той непременно ще признае себе си за виновен.

    Случва се също чу някой, както нему се струва, пребивава в мир и безмълвие;  но когато неговият брат му каже оскърбителна дума, той се смущава и счита, че трябва да се сърди на другия, казвайки:  ако той не беше дошел и не бе ме смутил с думите си, аз не бих съгрешил.

Това е смешно мнение и дяволско прелъстяване! Нима другият, който му е казал думата, е вложил в него страстта? Той само му е показал тая страст, която вече е била в него, та ако иска, да се разкае за нея. Такъв човек прилича на развален хляб, който отвън изглежда хубав, а вътре е плесенясал и щом го разчупиш, вижда се гнилотата му

И този човек е смятал че има мир в душата си, но страстта е била в него и той не е знаел за това;  другият му казал една дума и открил гнилотата, скрита в него.

и тъй, ако той желае да бъде помилван, нека се разкае и очисти и тогава ще преуспее;  и нека се убеди, че е длъжен дори да благодари на своя брат, който му е причинил толкова добро. Защото изкушенията вече не ще го побеждават, както по-рано.

И колкото повече той преуспява духовно,толкова повече изкушенията ще му изглеждат по-леки. Защото, според това,  как душата преуспява, тя става по-силна и придобива способност да се бори с изкушенията. Както по-силното животно спокойно носи и по-голям товар и когато се препъне, то веднага става и дори не чувствува, че се е спънало.Напротив, ако животното е слабо, то и лекият товар го измъчва и когато падне, необходима му е голяма помощ, за да се вдигне.

Същото става и с душата:  според това, доколко тя а склонна да греши, тя изнемогва от греха. Защото грехът разслабва и лишава от сили оногова, който му се отдава. И затова, всяко нещо, което има отношение към него, го отегчава. 

А ако човек преуспява ( в доброто), то, заедно с преуспяването, нему става по-леко всичко, което по-рано му е изглеждало тежко. Ето защо, ако ние във всичко, което се случва с нас, считаме себе си виновни, а не другите, то това ни причинява само добро и ни доставя голямо спокойствие и преуспяване. Така трябва да постъпваме още повече и затова, че с нас нищо не се случва без Божия промисъл.

   А ако някой говори:  "как мога да не скърбя, ако се нуждая от нещо, което ми е много необходимо, а не мога да го имам?" Дори и в такъв случай той няма право да укорява никого, или да се сърди някому. Защото, ако той наистина се нуждае, както казва, от нящо и не го получава, той е длъжен да каже: "Христос знае по-добре от мене, трябва ли аз да получа (желаното) и Той ще замести за мене този предмет, или тази храна".

Израилевите синове ядяха манна в пустинята четиридесет години. И макар външния вид на манната да е бил един и същ за всички, за отделния човек тя е била това, от което той е имал нужда:  Който е желаел солено, за него тя е била солена, който е желаел сладко, за него тя е била сладка, с една дума, тя е била това, което е отговаряло на неговата нужда.

Така, ако някой желае яйце, а той получавма само плодове, такъв нека си каже: "ако за мене би било полезно да получа яйце, то Бог непременно би ми го дал; но той може да направи така, че тези плодове да заменят за мене яйцето".  И аз вярвам, че това ще му се вмени като мъченичество.  Защото, ако някой наистина е достоен за мир, то и на сарацинското (варварско) сърце Бог ще даде милост, според нуждата му.

А ако някой не е достоен за мир, или той не му е полезен, то макар той да би направил и ново небе и нова земя, не ще намери покоя. Между това, понякога човек намира покой е свръх своите потребности, а понякога не получа и необходимото.  В случая Бог, като милостив, дава всекиму това, което му е нужно. С това Той проявява изобилието на Своето човеколюбие и го учи на благодарност.

А когато не изпраща на човека дори необходимото, то със Своите думи:  "Не само с хляб ще живее човек, а със всяко слово, което излиза от Божии уста" (Маг. 4,4) Той заменя значението на този предмет, от който човек има нужда и го учи на търпение.

И тъй, във всички случаи, ние сме длъжни да гледаме нагоре. Добро ли някой ни прави, или търпим зло от някого, ние сме длъжни да гледаме нагоре и да благодарим на Бога за всичко, което става с нас, като укоряваме себе си и като помним думите на св. отци, че ако ни се случи нещо добро, то е резултат от Божия промисъл, а ако ни сполети зло, то е заради греховете ни.
Защото, наистина, ние всичко търпим заради нашите грехове.

Когато светиите страдат, те страдат за Божието име, или за да се явят техните добродетели за полза на мнозина, или да се умножат венците и наградата им от Бога.  Но можем ли да кажем същото за себе си ние, окаяните, които грешим всеки ден и, удовлетворявайки своите страсти, сме оставили правия път, начертан ни от отците, път на самоукоряване и вървим по кривия път на укоряване ближния?  Всеки от нас се старае за всичко да хвърли вината върху брата си. Всеки се отнася с пренебрежение към заповедите, а от ближния изисква изпълнението на тези заповед.

    Веднъж дойдоха при мене двама монаси, които се оплакваха един от друг. По-старият казваше за по-младия:  "когато аз му поръчвам да извърши нещо, той скърби. Аз също скръб, като мисля, че, ако той би имал към мене доверие и любов, той би приел думите ми с увереност". 
По-младият каза:  "прости, авва, той ми говори винаги не със страх Божи, а заповядва като господар и аз мисля, че именно поради това моето сърце не е изпълнено с доверие към него,  както говорят отците".

Забележете, как двамата взаимно се укоряват и никой не укори себе си. Така и други двама се оплакваха един от друг и като се поклониха взаимно, не се примириха.  Единият говореше: "той не ми се поклони от сърце и затова аз не съм спокоен, защото така са казали отците".  Другият пък говореше:  "тъй като той не прояви никаква любов към мене, когато го молих за прошка, затова и аз не съм спокоен".

Виждаш ли, колко смешно е това! Виждаш ли, какво изопачаване на понятията става!  Бог знае, как се ужасявам от това, че и думите на св. отци ние употребяваме съобразно нашата лукава воля и за погубване на душите ни.

Всеки от тях трябваше да поеме вината върху себе си и единият трябваше да каже:  "аз не се поклоних на моя брат от сърце, затова и Бог не го предразположи към мене".  Другият пък трябваше да каже: "понеже аз не бях изпълнен с любов към моя брат от по-рано, преди той да моли за прошка, затова Бог не го предразположи към мене". 

Така трябваше да постъпят и другите двама. Единият трябваше да каже: аз говоря заповеднически, затова Бог не предразполага моя брат за доверие към мене. Другият пък трябваше да помисли:  моят брат ми заповядва със смирение и любов, но аз съм непослушен и нямам страх Божи.

Нито един от тях не укори себе си, а обвини другия.  Ето затова ние не преуспяваме и нямаме полза от нищо.  Всичкото си време прекарваме в противене един на друг и измъчваме себе си.  Доколкото всеки се старае да оправдае себе си, всеки, както казах по-рано, изключва с това себе си от задължението да изпълнява заповедите, а изисква само от другите това – ето, затова не можем да се утвърдим в доброто.  Защото, ако се научим да изпълним макар и малко нещо, то веднага изискваме същото и от ближния, укорявайки го и казвайки:  той беше длъжен да направи това, защо не го направи?  Азащо не изискваме от себе си да изпълняваме заповедите и защо не се укоряваме за тяхното неизпълнение?

Де е онзи старец, който на въпроса: "отче, кое е според тебе най-главното по тоя път", отговорил: "най-главното е – за всичко човек да укорява себе си". Питащият го похвали и казал: "няма друг път, освен тоя". 

Така и авва Пимен е казал с въздишка: "в тоя дом са влезли всички добродетели, освен една, без която човек трудно устоява"; и когато го запитали: "коя е тази добродетел?", той отговорил: "тая – за всичко човек да укорява себе си".

И св. Антоний е казал: "големият подвиг на човек се състои в това, щото той пред лицето на Бога да признава себе си за виновен във всичко и да очаква съблазни до последното си издихание".

И ние виждаме, че отците, които са спазили това и са възложили на Бога всичко, дори и най-малкото, са намерили покой. Такъв е бил онзи свет старец, комуто, във време на боледуването му, брат му сипал в храната, вместо мед, ленено масло, което е много вредно. Обаче старецът нищо не казал, но ял мълчаливо и първият и вторият път и с нищо не укорил своя брат, който му прислужвал, не му казал, че е небрежен, и не само че това не му казал но дори с дума не го огорчил.
Когато другият разбрал какво е направил и започнал да скърби, казвайки: "аз те убих, авва, и ти възложи този грях на мене, като премълча", старецът му отговорил с голяма кротост: "не скърби, чедо, ако на Бога бе угодно да ям мед, то би ми сипал мед".

Така той възложил това на Бога. Какво общо има Бог с това, монаше? Брат ти греши, а ти казваш: "ако на Бога бе угодно". Какво участие има Бог в тази работа? Обаче той говори наистина, ако на Бога е угодно аз да ям мед, то брат ми би ми сипал мед. Ето, макар старецът да бил болен и дълго време не приемал никаква храна, въпреки това, не се оплаква против брата си, но възложил работата на Бога и се успокоил.

И добре е казал старецът, защото той знаел, че ако на Бога е било угодно той да яде мед, то Бог и зловонното (ленено) масло би превърнал в мед.

За всяко нещо ние се насочваме към нашия ближен, като укоряваме и порицаваме, че е нехаен и недобросъвестен. Когато чуем макар само една дума, веднага я претълкуваме, казвайки: ако той не искаше да ме смути, той не би казал това. Де е пророк Давид, който е казал на Семея:  "Оставете го, нека злослови, защото Господ му е заповядал да злослови Давида" (2 Цар. 16).  На мъжа-убийца ли е говорил Бог, да проклина пророка? Как, нима Бог му е казал това? Но пророкът, който има разум (духовен) и знае, че нищо друго не привлича Божията милост към душата така силно, както съблазните, особено във време на скръб и нужда казал:  Оставете го да злослови Давида, защото Господ му е заповядал. Защо? Може би Господ ще погледне милостиво на унижението ми и ще ми въздаде Господ добро, за днешното му злословие. 

Виждаш ли колко разумно е постъпил пророкът? Затова той и спрял ония, които са искали да отмъстят на оногова, който проклиня, казвайки: "Какво ни е, мене и вам, Саруеви синове? (оставете го), нека ме злослови, защото Господ му е заповядал" (2 Цар. 16).   Ние не искаме да кажем за нашия брат, какво му е казал Бог, но ако чуем (оскърбителна) дума, ние постъпваме като куче, което, като хвърлят камък върху него, оставя оногова, който е хвърлил камъка и тича да хапе камъка.

Така постъпваме ние: оставяме Бога, който допуска върху нас беди, за очистване на греховете ни се наостряме срещу ближния, с думите: защо той ми каза това? Защо той ми причини това? И става така, че вместо да извлечем полза от подобни случаи, ние вършим противното и увреждаме себе си, не разбирайки, че всичко се урежда от Божия промисъл за полза на всекиго.

Господ Бог да вразуми всички ни, с молитвите на светиите, защото Нему подобава всяка слава, чест и поклонение во веки. Амин.



Няма коментари:

Публикуване на коментар