Не бива да лъжем

       авва Доротей

          Братя, искам да ви напомня някои неща за лъжата, защото виждам, че вие не правите усилия да сдържате езика си, от което ние леко се увличаме в много злини. Забележете,братя мои, че във всяка работа, както аз винаги съм ви говорил, може да се придобие навик и в доброто и в злото. Поради това, ние трябва много да внимаваме, да не бъдем окрадени от лъжата, защото лъжецът няма общение с Бога. Лъжата е чужда на Бога. В Писанието е казано, че лъжата е от лукавия и че той е лъжа и баща на лъжата (Иоан 8, 44).
Ето, дяволът е наречен баща на лъжата, а истината е Бог, защото Той сам казва: Аз съм път, истина и живот (Иоан 14, 6). Виждате, от кого се отделяме и с кого се свързваме чрез лъжата: отделяме се от Бога и се свързваме с лукавия. И тъй, ако ние наистина искаме да се спасим, ние сме длъжни със всичката си сила и с цялото си усърдие да обичаме истината и да се предпазваме от всяка лъжа, която може да ни отдели от истината и живота.
       
 Има три вида лъжа:  един лъже с мисъл, друг със слово, а трети - с живота си.
       
 С мисъл лъже онзи, който счита за истина своите предположения, т.е. неоснователни подозрения към ближния. Такъв човек, като види, че някой говори със своя брат, прави свои догадки и си казва: той говори за мене. Ако прекъснат разговора, той мисли, че заради него са престанали да разговарят. Ако някой продума нещо, той с подозрение мисли, че това е казано срещу него. Изобщо, при всички случаи той следи и подозира ближния, казвайки: той направи това заради мене, той каза това за мене, той постъпи така заради еди кого си. Такъв човек лъже с мисълта си, защото това, което той говори, не отговаря на истината, а е само негово подозрение, а от това произлиза: любопитство, злословие, подслушване(1), вражда осъждане. Случва се така, че друг някой предположи нещо и то случайно се окаже истина. А този, след това желаейки, както сам казва, да се поправи, постоянно на всичко обръща внимание, като казва: ако някой говори за мене, аз трябва да зная в какво съм сгрешил и за какво ме осъждат, за да се поправя. Първо самото начало е от дявола, защото той е започнал с лъжа: като не е знаел истината, измислил е това, което не е знаел. А как може лошото дърво да дава добри плодове (Мат. 7, 18)? Ако той наистина желае да се поправи, то когато брат му каже: не прави това, или защо си направил това, той не бива да се смущава, но да се поклони и да благодари и тогава ще се поправи. Защото, ако Бог види, че неговото желание е такова, Той никога не ще го остави в заблуждение, но ще изпрати някого, за да го поправи. А ако каже: аз вярвам на моите догадки за моето поправяне и с тази цел подслушва и любопитства, това е самооправдание, внушено от дявола, който желае да ни съблазни.
       
 Някога, когато бях в общежитието, бях обладан от дяволско изкушение - по движенията и походката на човека да правя заключение за неговата душевна нагласа и веднъж с мене се случи следното: както си стоех, покрай мене мина една жена, носейки ведро с вода. Сам не зная как се увлякох и я погледнах в очите и в миг имах чувството, че тя е блудница. Но, едва що бях помислил това, аз вече силно съжалявах и казах за това на моя старец, авва Иоана. "Владико, какво трябва да правя, когато неволно забелязвам движенията и походката на някого и моята мисъл ми говори за неговата душевна нагласа?" И старецът ми отговори така: "какво, нима не се случва, че някои имат естествен недостатък, но с голямо усилие и труд го премахва? Ето защо не бива от това да правиш заключение за душевната нагласа на когото и да било. И така, никога не вярвай на своите догадки, защото лошото правило и правото прави криво. Мненията(2) (на другите) са лъжливи и вредят на оногова, за когото се отнасят". И тъй, от тогава на сам, когато мисълта ми говори за слънцето, че това е слънце, или за тъмнината, че това е тъмнина, аз не й вярвам, защото няма нищо по-опасно от това - да се доверяваш на своето самомнение(3). Ако това се вкорени в нас, то довежда до там - да мислим, че наистина виждаме неща, които не съществуват и не могат да съществуват. и ще ви разкажа за това един удивителен случай, който произлезе при мене, когато бях още в общежитието.
       
 При нас имаше един брат, когото тази страст много безпокоеше и той винаги така се ръководеше от своите догадки, че беше уверен във всяко свое предположение. Нему се струвало, че всяко нещо непременно е така, както му го представя неговата мисъл и не е възможно да бъде иначе. С течение на времето злото се усилило и демоните го довели до такова заблуждение, че веднаж, като влизал в градината и се оглеждал - защото той винаги се оглеждал и подслушвал - сторило му се, че вижда едного от братята да краде и яде смокини, а било в петък, рано сутринта. И тъй, уверявайки себе си, че той действително е видял това, той се скрил и излязъл из градината незабелязано. После във време на литургия, той чакал да види какво ще прави при причащаването братът, който току-що е откраднал и ял смокини. И когато видял, че онзи си измил ръцете, за да влезе да се причасти, той изтичал при игумена и му казал: "виж, онзи брат отива да се приобщи с божествените Тайни, заедно с братята, но ти не позволявай да му дават (св. Дарове), защото аз сутринта го видях как крадеше смокини в градината и яде". А между това, другият брат пристъпваше вече към светото причащаване с голямо благоговение и умиление, защото той беше един от най-благоговейните. игуменът видя монаха, преди последният да пристъпи  към светото причастяване, извика го настрана и го запита: "кажи ми братко, какво си правил тази сутрин?" Монахът се зачуди и отговори: "де владико?" Игуменът продължи: "Сутринта, като влезе в градината, какво направи?" Монахът, все още очуден, пак му отговори: "владико, днес аз дори не съм видял градината, аз даже не бях тук в манастира, аз току-що се върнах от път, защото веднага след всенощното бдение икономът ме изпрати другаде". Мястото на послушанието, за което монахът говори, бе доста далече и той едва успял да се завърне за св. литургия.
         
 Игуменът повика иконома и го запита: где си изпращал този брат?" Икономът отговори същото, както и монахът, т.е. че го е изпратил в еди кое си село. Игуменът запита: "защо не го доведе при мене за благословение?" Икономът, покланяйки се, отговори: "прости владико, ти почиваше след бдението, затова не го доведох при тебе за благословение." Игуменът, като се увери по този начин в невинността на монаха, разреши му да се причасти, а на другия, който вярваше на своето подозрение, наложи епитимия и му забрани да се причасти този ден. Нещо повече, като събра след светата литургия всички братя, със сълзи на очи им разказа за случилото се и пред всички изобличи провинилия се монах, с което желаеше да постигне трояка цел:
          първо - да посрами дявола и да изобличи този, който сее подобни подозрения;
          второ - чрез това посрамване да бъде простен греха на монаха и същият да получи за бъдеще Божията помощ;
          трето - да убеди братята, никога да не вярват на своите самомнения.
          И като поучи много и нас и провинилия се, той каза, че няма нищо по-лошо от подозрението и доказваше това с горния пример. Светите отци също са дали такива съвети, предпазвайки ни от увлечението да вярваме на нашите подозрения. И тъй, братя, нека се постараем да се предпазим от това зло. Защото, наистина, нищо не ни отдалечава така много от Бога и от бдителността да се предпазваме от греховете, както тази страст, която винаги ни подбужда да любопитстваме за онова, което не е полезно за нас. от това не произлиза нищо добро, а само смущение за самите нас. Така човек никога не би могъл да придобие страх Божи. Ето защо, ако, поради нашата порочност, в нас се пораждат лукави мисли, ние тутакси трябва да ги обръщаме в добри и те не ще ни вредят. Защото, ако се доверявахме на нашите догадки, те никога не ще имат край и, следов., душата ни никога не ще има мир. Ето, това е лъжа с помисъл.
         
А със слово лъже онзи, който, напр., като се е предал на леност и не е станал за бдение, не казва: "простете ми, че от леност не станах", но казва: "имах температура, бях много уморен от работа, нямах сили да стана, болен бях", т.е. казва десет лъжливи думи, вместо да направи един поклон и да се смири. И ако той (в такъв случай) не укори себе си(4), той непрекъснато променя думите си и спори, за да не понесе упрек. Също, когато му се случи да спори с някого от братята, той непрекъснато се оправдава и казва: "но ти си казал, но ти си направил, но аз не съм говорил, но иди кой си е казал" и пр., само и само да не се смири. Или пък, ако такъв пожелае нещо, той не казва: "аз искам това", но изопачава думите си и казва: "нещо съм болен, това ми е нужно, това ми е предписано" и лъже до тогава, докато задоволи желанието си. И както всеки грях произлиза или от сладострастие, или от сребролюбие, или от славолюбие, така също и лъжата произлиза от  от тези три причини. Човек лъже или затова, за да не укори себе си и да се смири, или затова, за да изпълни желанието си, или за някаква придобивка и не престава да заобикаля и хитрува в думите си дотогава, докато не изпълни желанието си. На такъв човек никога не вярват, дори ако той каже истината, никой не му доверява и самата негова истина са оказва невероятна. Понякога се случва така, че се налага да се скрие нещо малко и който не скрие малкото, причинява голямо смущение и скръб. Когато се появи такава необходимост и някой се види принуден, той може да промени думите си, за да не произлезе, както казах, голямо смущение, скръб или обида.
         
Но и когато се яви такава голяма необходимост - да се отклони някой от истината, и тогава той не бива да бъде безгрижен, но трябва да се разкайва, да плаче пред Бога и да счита такъв случай за временно изкушение. И на такова отклонение човек не бива да се решава често, но само веднаж при много случаи. Защото, както става с разслабителното средство, ако човек го взема често, то вреди, а ако го вземе веднаж в годината, при нужда, то е полезно, така трябва да постъпваме и ние: който иска да промени думата си, по необходимост, той не бива да върши това често, , а само в изключителен случай, веднаж в много години, когато види, както казах, че е крайно необходимо. Това нещо, допускано твърде рядко, той трябва да го прави със страх и трепет, показвайки пред Бога и своето желание и необходимостта и тогава той ще бъде простен, макар все пак да получава известна вреда. ето, казах ви, какво значи да лъжем с помисъл и какво - да лъжем със слово. Сега ще ви кажа, какво значи да лъжем със самия наш живот.
         
С живота си лъже онзи, който, бидейки блудник, се преструва на въздържан човек; или, бидейки користолюбив, говори за милостиня и хвали милосърдието; или, бидейки надменен, удивлява се от смиреномъдрието. Такъв се удивлява от добродетелта, не защото желае да я похвали. Ако той би говорил с такава мисъл, той най-напред със смирение би осъзнал своята немощ, казвайки: "горко ми,окаяният, аз станах чужд на всяко добро" и тогава, съзнавайки своята немощ, той би започнал да хвали добродетелта и да се удивлява от нея. И още, той хвали добродетелта не с цел да предпази другите от съблазън, защото той би бил длъжен в този случай) да мисли така: "наистина, аз съм окаян и порочен, но защо да съблазнявам другите? Защо да увреждам на душата на другия и да се обременявам с нова тежест?" И тогава, макар той да е сгрешил (в гореказаното), той би се докоснал и да доброто. Защото, да осъждаш себе си е плод на смирение, а да щадиш ближния е плод на милосърдие. Но, както казах, лъжецът се удивлява от добродетелта не поради някоя от горните причини. Той си присвоява името на дадена добродетел, или за да прикрие своя срам и говори за нея така, като че ли самия той е такъв, или често пъти затова, за да увреди някому и да го излъже.
         
Защото, нито една злоба, нито една ерес, нито сам дяволът не може никого да излъже (иначе), освен под маската на добродетелта. Апостолът говори, че дяволът се преобразява в светъл ангел, ето защо не е чудно, че и неговите слуги се преобразяват в служители на правдата (2 Кор. 11, 14, 15). Така и лъжливият човек, или от страх пред срама, ако би се смирил, или, както казах, желаейки да съблазни някого и да му навреди, говори за добродетелите и ги хвали и им се удивлява, като че ли сам той е постъпвал така и ги знае от опит. Такъв човек лъже със своя живот. Това не е естествен човек, а двойствен: единият отвътре, другият отвън.  Животът му е също двойнствен и лукав. Ето, аз ви говорих за лъжата, че е от лукавия, а истината е Бог. е тъй, братя, нека усвоим истината, за да имаме общение с Бога, Който е казал: Аз съм истина (Иоан. 14, 6). Господ Бог ни даде Своята истина, защото Нему подобава слава, чест и поклонение во веки веков. Амин.


1.  В слав.: преслушания, т.е. непослушание.
2.  В слав. превод на тази книга, печатана в Киев, в 1628г.: зазори (подозрение)
3.  В слав.: самосмишлению, т.е. самозаблуда.
4.  В гръц. текст: ако някой го укори в нящо.