свещ. Павел Гърбов
Неоправославието и неговите предизвикателства – част 6
ІІ. ОТПРАВНИ ТОЧКИ НА “НЕООРТОДОКСИЯТА”
3. Светоотеческият авторитет на Преданието
Макар че вече немалко казахме за св. Отци, споменахме и за Преданието (във връзка с приемствеността на Православното учение, но сега ще видим чрез множество свидетелства на множество засвидетелствани от Св. Дух богослови, каква тежест има светоотеческият авторитет в Църквата и как го приема и разбира неоправославното богословие.
“Критерий за Църковното Православие, – вярно отбелязва Хр. Янарас – се оказва опитът и вярата на Св. съборна и апостолска Църква, въплътени в личността на светците.”1 И Иоан Майендорф привежда 19-то правило на Трулския събор, което казва, че трябва да се богословства като се събират “от Св. Писание мислите и преценките за истината, но без да се излиза от поставените граници, нито пък отклонявайки се от преданието на богобоязливите отци. Но ако се повдигне някакъв въпрос относно Писанието, той не трябва да се интерпретира другояче, освен както светителите и учителите на Църквата са го изложили в своите писания.” 2 Ясно му е, че “във всеки опит да се извърши преглед на основните догматически теми еневъзможно да се избегне постоянното позоваване на отците от класическия период, защото те били главните традиционни авторитети за византийците.” 3
Откъде тогава идва голямото разминаване във възгледите на тези, които толкова въодушевено говорят за “патристично възраждане” и във възгледите на самите св. Отци по съответните въпроси; което ще проличи особено ярко още от следващата точка и нататък при всички богословски въпроси, които са предмет на тази работа?
За да разберем това, трябва по-внимателно да се вглеждаме в думите, и бих казал, между редовете. “Не е имало и не може да има истинско богословие, което да не изхожда от отците” – казва Ал. Шмеман – и “свещеният фундамент на отеческото богословие е ценен за нас, защото е синтез на правилата на вяра и живот.” 4 На пръв поглед звучи като казаното по-горе. Но зад“което да не изхожда от отците” и “свещен фундамент”, се прокрадва идеята, реализирана навсякъде в неоправославието, а именно че “светоотеческата богословско-етическа мисъл”подлежи на осмисляне от съвременното богословие.” 5 Както го изрази един от колегите-преподаватели, става дума за“богословстване с отците”, т. е. съвременният (неоправославен) богослов се чувства като равен на отците и дори в някои отношения по-добре информиран.
Друг колега, за още по-голямо съжаление, се опитваше да ни убеди, че “светите отци не са имали тия аргументи и фактологии, с които днес науката разполага – например не са знаели за Кумранските ръкописи.” (?!) Какво от това, че “са постигали (познание); ... бидейки в състояние на Божествено съзерцание, което се намира зад пределите на естественото знание.” 6
Всъщност подобни мисли предлага и архиеп. Павел (Финландски):“Въпреки, че отците били учени и чисти по живот хора, това не е достатъчно, за да ни гарантира абсолютния характер на истината, наследена от тяхно време.” 7
“Къде тогава, – пита о. Серафим (Роуз) – да търсим авторитет, към когото да се прилепим, за да избегнем грешките и заблужденията на нашето време. “Новите богослови” учат: ние ще ви покажем кое е истинно, ние ще ви разтълкуваме светите отци, ние ще ви дадем правилните възгледи. При нас са най-добрите преводачи, тълкуватели, по-православни от православните, ... Опасна игра са започнали новите богослови: режат клона, на който седят, ..” 8
Въпреки горните си изказвания архиеп. Павел повтаря “наизуст”формулировката от Православния катехизис, че “Източниците на църковното вероучение, са Свещеното Писание и пазеното от Църквата Свещено Предание.” 9 А нима св. Отци нямат отношение към Свещ. Предание, когато св. Василий Велики го нарича“преданието на отците (което) в непрекъсната памет е запазено до наши дни.” 10
Проф. Д-р Илия Цоневски също констатира, че ”отците” се признават за най-надеждни представители на църковното Предание и истинската вяра.” 11 И пак той посочва, че “никъде другаде Свещ. Предание на е разкрито така ясно, така пълно и достъпно, както в творенията на църковните отци... тук всеки защитник на християнските верови истини ще намери най-убедителни доводи за борба против всяко лъжеучение.” (Както ги намерих и аз.) Нещо повече, проф. Цоневски забелязва, че именно върху учението на Църквата за Свещ. Предание почива авторитетът на св. Отци.12
Тук се наблюдава интересна зависимост. От една страна само Църквата “може да определи кой църковен писател изразява точно нейното учение и осъществява в живота си възможната за човека степен на християнския идеал за нравствено съвършенство...”13 От друга страна “Дух Свети учи Църквата чрез светите отци и учители на Вселенската църква... Ние не само сме убедени, но и несъмнено вярваме, – писали Източните патриарси в посланието си от 1723 г., – че Вселенската Църква не може да погрешава или да се заблуждава и да изрича лъжа наместо истина, защото Дух Свети, Който винаги действа чрез вярно служещите отци и учители на Църквата, я предпазва от всяка заблуда.”14 Тоест за светите отци свидетелстват други свети отци. А те – приживе или посмъртно са засвидетелствани от Самия Бог, Който ги прославя.
При неоправославието “уравнението” е друго: за св. Отци могат да свидетелствуват само учените хора, които са засвидетелствани от броя на дипломите и трудовете си. Както и по-горе стана видно VІІ Вселенски събор идентифицира учението на св. Отци с “преданието на Съборната Църква”. В това отношение той само следва ІV Вселенски събор, който излага своето вероопределение и правила“следвайки напълно определенията на светите отци”.15 А Съборът против богомилите свикан от цар Борил повтаря почти дословно утвърденото на VІІ Вселенски събор: “Това е вярата на апостолите, това е вярата на отците, това е вярата на православните. Тази вяра утвърди вселената.”16
Такова отношение към св. Отци, намираме преди всичко именно в светоотеческите творения и наставления:
Св. Василий Велики: “Ние не приемаме никаква нова вяра, която от други отново ни е написана, също не смеем и сами да преподаваме изобретения на своя ум, за да не би думите на благочестието да станат човешки, но на което сме научени от светите отци, това и възвестяваме на онези, които ни питат.”17
Св. Атанасий Велики: “в каквато мярка животът на светиите е по-добър от на другите, в същата и за употребяваните от тях изрази справедливо можем да кажем, че те са по-добри и по-силни от съчиняваните от нас.”18 (Нещо което, струва ми се, добре трябва да чуят всички съвременни богослови.)
Св. Иоан Златоуст: “аз не ви предавам по този въпрос мои думи, но думи на нашите отци, чудни и знаменити мъже.”19
“Преп. Нил Сорски никога не говорел от себе си, а само излагал мнението на светите отци. Ако не намирал веднага решение при тях, той не давал отговор дотогава, докато не открие мнението им по дадения въпрос.” 20
“Да не въвеждаме нищо ново!” – ни призовава св. Игнатий Брянчанинов – „Да последваме с точност учението, предадено от Светата Църква, учението, предадено от светите Апостоли и светите отци.” 21
И да завършим това единодушно свидетелство с думите на нашия велик съвременник и св. отец на ХХ в. преп. Иустин Челийски: “Аз се старая, – пише той – постоянно да проверявам мислите и писанията си със светите отци. Моля и всички вас, всичко, което идва от мен, строго да сверявате със светите отци. Това (е), за да не съгреши душата ми чрез ума, чрез ума да не би се подхлъзнала в някакъв грях...” “Светите отци са светите безсмъртни вождове и учители на вечния живот... само следвайки тях и с тях, ние, днешните християни, можем да победим и да запазим вярата си. Ние, християните сме истински християни дотогава, докато държим вярата на светите отци. Без тази вяра за нас няма нито спасение нито вечен живот.” 22
“Ние няма да престанем да подчертаваме, – завършва св. Иустин – че в Църквата най-добре от всички мислят светите отци...”Но защо? “...понеже те мислят чрез Светия Дух.” 23 „Или, - както определя архиеп. Теофан Полтавски, - значението на светите отци се съдържа в това, че те са най-правоспособните пазители и тълкуватели на тази истина (на Християнството – б. м.) поради: светостта на своя живот, дълбокото познаване на Словото Божие и изобилието на обитаващата в тях благодат на Светия Дух.” 24
Прибягвам към толкова много цитати, за да избегна положението, в което попадат неоправославните богослови – непрестанно да уверяват, че такава и такава е “вярата на Църквата” (Хр. Яннарас),“повечето гръцки Отци приемат”, „болшинството от източните отци (И. Майендорф)25 мислят така и така” – и без да се казва кои впрочем, (трябва да се доверим по-скоро на професорския, отколкото на светоотеческия авторитет), се заявява някоя неоправославна нелепица. Затова предпочитам подобен“схоластически” метод, от който да е видно кой какво и къде е казал.
И все пак не съм сигурен, доколко стана ясен главният проблем на неоправославието по отношение на “светите отци”. А той е, че“нашите съвременни “патролози” подхождат към светите отци не като към живи извори на преданието, но само като мъртви “академични източници... академичният рационализъм противопоставя един отец на друг, проследява “влиянието им един на друг, дели ги на “школи” и “фракции” и намира противоречия помежду им. Всичко това е чуждо на православното християнско разбиране за светите отци. За нас православното учение за светите отци е едно цяло, а тъй като цялото православно учение, очевидно не се съдържа нито у един отец, понеже всички свети отци по своето човечество са ограничени, то ние намираме (една) негова част у един отец, (друга) – у друг, и един отец обяснява това, което е непонятно у друг.” 26
“Въобще много от това, което днес се счита за “патристично възраждане” на дело представлява само развлечение за разните инославни учени и “православните” им подражатели, нито един от които не е открил за себе си истината на светоотеческото предание, на което да е готов да посвети живота си. Такава “патрология” е само рационалистична наука, предмет на която е учението на отците, но в която отсъства разбирането, че учението на отците съдържа в себе си истини, от които зависи нашия духовен живот или смърт. ... Колкото и да е печално, за последствията на подобна лъженаука често могат да се срещнат в реалния живот – в съзнанието на доверчивите хора, които приемат на вяра” неправилните изводи. “Към светите отци, подобно на болшинството съвременни учени, те подхождат без почтителност и страх, като към равни и тогава светоотеческото предание започва да се приема не като път към истинския живот и спасение, а като упражнение по езотеризъм или своего рода интелектуална игра.” 27
“Ние трябва да подхождаме към отците не просто, “за да узнаем за тях”. Ако е така, то ние с нищо не сме по-добри от празните бърборковци, от мъртвите Академии на този загиващ съвременен свят, дори ако това са “Православни” Академии, където учените богослови ловко определят и обясняват всичко, свързано със “светостта”, “духовността” и “теозиса”, но никога не са изпитали чувството, което би им позволило да се обърнат към сърцата, към жадуващите души и би им помогнало да стъпят на пътя на аскетичния подвиг... Ние трябва така да изучаваме светите отци, че да станем техни ученици, да получим от тях учението за истинския живот, за спасението на душата, дори да знаем, че ще загубим благосклонността на света към нас и ще станем изгнаници в него.” 28 „Та нали с наименованието “отец” се изразява мисълта, че както синът дължи на достойния учител раждането за достоен за човека живот.” ... “това бил гласът на искрена и любеща душа.” 29 И самият о. Серафим (Роуз) подчертава, че говори “не като експерт по светите отци, а като “обичащ” светите отци.” 30 От своя страна “ние ще намерим в тях истински бащи, които толкова рядко се срещат в наши дни, когато “у мнозина е охладняла любовта” (Мат. 24:12) – бащи, единствената цел на които е да насочат нас, своите деца, към Бога, към Неговото небесно царство, в което ни очакват разходки и беседи с тези ангелски хора и неизразима радост завинаги." 31
* * *
Трябва да се признае, че днешното неоправославие в някои отношения е надраснало (в положителен смисъл) концепциите на своите учители – богословите от “старата” Парижка школа. Така ако А. Карташев (един от учителите на Ал. Шмеман32) твърди, че “св. Отци и Вселенските събори нямат значение на абсолютен, непогрешим критерий за истината”33 (и с това обосновава“свободата на научно-богословските изследвания” – б. м.), то архиеп. Павел (твърде хвален от Шмеман) вече приема, че “когато всички или повечето от Църковните отци, известни със своя свят живот са били на едно мнение... (то) се приема от членовете на Църквата.”34 Тази мисъл ще бъде за нас ръководна и в изясняването на следващия въпрос, който се явява “препъни камък” за множество съвременни богослови, сред които начело стоят неоправославните.
budiveren.com
10 Творения иже во святых отца нашего Василиiя Великаго архiепископа Кесарии Каппадокiйския. – т. 3, М., 1993, с. 356.
14 Православен катехизис и послание на източните патриарси за Православната вяра. – С., 1991, с. 220.
19 Св. Иоанъ Златоустъ Цариградски архиепископъ. Тълкувание на Евангелието от Матея. – беседи 1-15, С., 1934, с. 23.
Няма коментари:
Публикуване на коментар