Предисловие
Името на стареца Паисий в последните десетилетия е станало скъпо за вярващите по целия свят. И приживе , и след смъртта си той е помощник, покровител и утешител на десетки хиляди хора. Тъй като през земния си живот, отдаден на любовта към Бога и ближния, постоянно е чувствал болка за човешките страдания, Бог му дава дарбата да отнема чуждата болка, да носи радост, мир и просвещение на хората. Освен помощта, която оказва на отделните човешки души, Старецът богопросветения си разум дава своя значителен принос в разрешаването на много съществени трудности, които стоят пред Църквата като цяло.
Един от трудните въпроси на съвремието е стремежът към обединяването на религиите в световен мащаб, към разрушаване на догматическата чистота на Православието, въплътена в живота и преданието на Църквата ни. Част от вярващите приемат това като проява на "универсална любов", "общочовешка солидарност" и работят за утвърждаването на тези процеси. Други за които е скъпа Истината на Православието и Преданието на Църквата, не приемат подобно "единство"и му се противопоставят, но мнозина от тях стигат дотам, че в своя протест се отделят от тялото на Църквата. Трети се отнасят с равнодушие и не желаят да се занимават въобще с подобни въпроси.
Считаме, че старецът Паисий със своя личен живот и словата си (писани и предадени устно) може да помогне на нас, обикновените членове на Църквата, както и на онези, в чиито ръце Бог е поверил управлението й, да намерим вярното отношение към този наболял въпрос. Не се съмняваме, че проблемът е наистина изключително сериозен. От една страна, за това ни убеждават решителните крачки към "единство", предприети в последно време от висши и по-нискостоящи представители на Църквата ни. Ето по-главните от тях:
1) Участието на римския папа в тържественото празнуване паметта на свети апостол Андрей в Цариград през ноември 2006 г. и съвместните богослужебни изяви на Вселенския патриарх;
2) Съвместна молитва на Руския патриарх и придружаващите го клирици с католическия архиепископ на Париж през месец октомври 2007 г.;
3) Заседание на комисията за диалог между православни и католици през октомври 2007 г. в Равена и приетия съвместен документ, в който почти не се обсъждат догматическите различия, а прикрито и открито се прокарва идеята за главенството на папата над бъдещата "обединена" църква. Същото изтъкна и Вселенския патриарх Вартоломей в интервю пред Българската телевизия през месец ноември 2007 г.;
4) Приетото решение на западноевропейски духовници от различни изповедания, включително и православни, за взаимно признаване на тайнствата;
5) Изказвания на висши клирици от Православната Църква, които се стремят да оправдаят гореспоменатите действия и да дадат "ново" тълкуване на църковните канони.
От друга страна, старостилните и зилотски църковни образувания (които сами по себе си непрекъснато се делят и умножават) постоянно се попълват от скандализирани членове на Църквата, подтикнати от гореспоменатите събития да намерят покой за съвестта си, но вместо това се отделят от живото тяло на Църквата.
Как да се предпазим от крайности? Кой е критерият, отправната точка? Старецът го посочва: болката и любовта. Когато вярваме и живеем православно, тогава обичаме Христа и Църквата, обичаме Истината. Ако обичаме, тогава неизменно чувстваме болка за това, което става в Църквата, за опитите тя да бъде отделена от Истината. Тази болка, тази любов, която причинява болка (и която е различна от светската "любов" на радетелите за "единство"), ни позволява да продължаваме да бъдем членове на Църквата, без да оскверняваме вярата си и обичта си към Истината, без да отпадаме от Църквата и от Истината. Любовта и болката вдъхват у нас непоколебима вяра в думите на Стареца: "Господ ще яви нови Марк Ефески и Григорий Палама, които ще съберат всички наши скандализирани братя , ще изповядат Православната вра, ще укрепят Преданието и ще доставят голяма радост на нашата Майка".
От братството
на Зографската света обител
1
Писмо на стареца Паисий Светогорец (1)
23 януари 1969 г.
Света Гора
Тъй като виждам силното вълнение, обхванало Църквата ни, поради различните усилия за обединение и контактите между патриарха (т.е. Вселенския патриарх - б.пр.) и папата, почувствах и аз болка като чедо на тази Църква и счетох за добре освен молитвите си, да изпратя едно малко парченце конец (тъй като съм беден монах), за да бъде използвано, макар и за един бод, при съшиването на разкъсаната дреха на нашата Майка (т.е. Църквата - б.пр.). Надявам се да окажете любов и да вложите това парченце конец в употреба чрез религиозното си издание.
Първо, бих желал да поискам прошка от всички, че се одързостявам да напиша нещо, въпреки че не съм нито светец, нито богослов. Предполагам, че всички ще разберат, че писанията ми не са нищо друг освен една дълбока болка за линията на поведение и светската любов, за съжаление, на нашия отец г-н Атинагор. Както се вижда той е обикнал друга жена, съвременна, която се нарича "папска църква", а нашата православна Майка вече не го интересува, защото е много скромна. Тази негова любов, изявявана от Константинопол, намери отзвук в много негови деца от други градове. Въобще това е и духът на времето ни: семейството губи своя свещен смисъл поради проявите на такъв вид любов, чиято цел не е единството, но разединението.
С подобна светска любов и нашия патриарх отива в Рим. Макар че първо би трябвало да прояви любов към нас, неговите деца, и към Майката Църква, той за съжаление насочи любовта си много надалече. В резултата на това бяха задоволени всички светски деца, които обичат света и притежават такава светска любов. Обаче бе причинена съблазън сред всички нас, чедата на Православието - малки и големи, които имат страх Божий.
Със скръб отбелязвам, че у всички радетели за обединение, които познавам, не съм видял да имат нито духовна ядка, нито дори черупка. Обаче са се научили да говорят за любов и единство, макар че самите те не са в единение с Бога, защото не са Го обикнали.
Бих искал горещо да помоля всички наши братя, които се стремят към обединение: Тъй като въпросът за обединението на Църквите е нещо духовно и при решаването му имаме нужда от духовна любов, нека го оставим на тези, които много са обикнали Бога и са станали богослови, подобно на Отците на Църквата, а не законослови; които са отдали и отдават изцяло себе си в служба на Църквата, вместо да палят големи свещи; които са били запалени от огъня на Божията любов, а не от запалката на клисаря. Нека знаем, че съществуват не само природни закони, но и духовни. Следователно предстоящият Божий гняв не може да бъде посрещнат от сдружения на грешници (защото тогава гневът ще бъде двойно по-голям), но с покаяние и спазване на Господните заповеди.
Също така нека знаем добре, че Православната ни Църква няма никакъв недостатък. Единствения недостатък, който се проявява, е липсата на сериозни архиереи и пастири със светоотечески принципи. Малцина са избраните, но това не ни безпокои. Църквата е Църква на Христа и Той я управлява. Не е храм, който се строи с камъни, пясък и вар от благочестиви хора и бива разрушен от варварски огън, но тя е Самият Хистос, "и който падне върху камък, ще се разбие; а върху когото падне, ще го смаже"(Мат. 21:44). Когато бъде необходимо, Господ ще яви нови Марк Ефески и Григорий Палама, които ще съберат всички наши скандализирани братя , ще изповядат Православната вра, ще укрепят Преданието и ще доставят голяма радост на нашата Майка".
В наше време виждаме, че мнозина верни чеда на Църквата ни, монаси и цивилни, за съжаление, са се отцепили от нея по вина на борците за обединение.. На мнение съм, че въобще не е добре да се отделяме от Църквата след всяко едно падение на патриарха. Но всеки от нас има дълг да се бори според възможностите си отвътре и в близост до Майката Църква. Ако някой преустанови поменаването на патриарха, отдели се и състави своя Църква, като продължава да говори хули за патриарха, това мисля, че е неразумно.
Ако за едно или друго отклонение на патриарсите се делим и създаваме свои Църкви - пази Боже!, - тогава ще надминем дори протестантите. Разделението става лесно, но връщането е трудно. За съжаление, в наше време имаме вече много "Църкви". Те се състоят както от по-големи групи, така и от по един човек. Мислят, че след като имат в килията си храм (говоря за Света Гора), могат да създадат и своя независима Църква. Ако борците за обединение нанасят първата рана на Църквата, то тези по-горе нанасят втората рана. Нека се молим Бог да просвещава всички нас и патриарх Атинагор, за да се осъществи първо обединението на всички тези "църкви"(2), де се възцари покой сред скандализираното православно изпълнение, мир и любов между източните Православни Църкви и след това да се разсъждава за обединението с другите "изповедания", ако те искрено желаят да прегърнат православните догмати.
Бих искал да кажа още и това, че съществува и трета категория в Църквата ни. Това са онези братя, които, от една страна, остават нейни верни чеда, но от друга - нямат помежду си духовно съгласие. Занимават се с това да се критикуват едни други, а не с това, което е от обща полза. Всеки от тях следи зорко другия ( повече от себе си) - какво ще каже или ще напише, за да го разкритикува след това безжалостно. Докато, ако сам той изказваше или напишеше това, щеше да го защитава с множество цитати от Свещеното Писание и от Светите Отци. Злото, което произлиза от това, е голямо, защото, от една страна постъпва несправедливо с ближния си, а от друга, го компрометира в очите но вярващите. Често посява и неверие в душите на немощните, защото биват скандализирани. За съжаление, някои от нас имаме неразумни претенции към другите. Искаме другите да имат същото духовно устроение като нашето. Когато някой не е съгласен с духовното ни устроение, т.е. или е малко по-снизходителен, или малко по-остър, веднага си вадим заключението, че не е духовен човек. Всички са нужни в Църквата. Всички Отци са били в служба на Църквата. И тези с по-меко устроение, и по-строгите. Както за тялото на човека е необходимо и сладкото, и киселото, а също и горчивото (всяко от тях има своите хранителни свойства и витамини), така е и с тялото на Църквата. Всички са необходими. Единия допълва духовното устроение на другия и всички сме длъжни да приемаме не само духовното устроение, но и човешките слабости на другия.
Отново бих желал искрено да поискам прошка, че се осмелих да пиша. Аз съм един прост монах и работата ми е да се старая, доколкото мога, да се освобождавам от вехтия човек и да помагам на другите и на Църквата чрез молитвите си към Бога. Но тъй като до постницата ми стигнаха тъжни известия за светото ни Православие, стана ми много болно и счетох за добре да напиша това, което чувствам.
Нека всички се молим Бог да дава Своята благодат и всеки от нас да допринесе според възможностите си за славата на нашата Църква.
С много уважение към всички
Един монах пустинножител
1. Писмото е написано от Стареца през 1969 г. и е изпратено до главния редактор на гръцкия православен вестник "Ортодоксос Типос" архим. Харалампий Василопулос.
2. Т.е. на православните - б. пр
2
Писмо на светата обител "Ставроникита"
Света обител "Ставроникита"
21. 11. 68 г.
Уважаеми господин редактор,
Вестник "Неа политика" публикува в неделя (10.11. 68 г.) статия на г-н Г. Кацарис за Света Гора със заглавие: "Динамичен опит за спасение предприе Вселенската патриаршия".
Поради това, че като първа крачка в тази дейност е посочена Светата обител "Ставроникита" и изграждането на ново общежително братство в нея, бихме искали да направим някои пояснения с оглед на истината.
В Ставроникитската обител се намираме от месец август, оказвайки послушание на настоятелните молби на Свещения Кинотис(1). Чувстваме като наш дълг да работим според силите си за възстановяване на нормалния живот в един светогорски общежителен манастир. Но има огромна разлика между този факт и представянето на манастира ни (от момента на нашето заселване в него) като бастион на развитието и осъществяване на патриаршеските планове. Бързаме с това уточнение, защото, макар че приносът на патриарха към Църквата е толкова значителен със свикването на всеправославни съвещания и други негови инициативи, в същото време будят сериозни опасения и резервираност други негови действия и изказвания. Ето някои от тях:
"Заблуждаваме се и вършим грях, ако мислим , че православната вяра е слязла от небето и че другите вероизповедания нямат стойност.... Цел на всяка религия е да направи човека по-добър". (В. "Хронос", Цариград, 20.3. 1949 г.)
Нека всяка църква заключи догматите си в своята каса и с това банково покритие да издадем обща валута на любовта". (в. "Етнос", 15.11.1966 г.)
"Нямаме предвид подчиняването на една Църква пред друга, но заедно да създадем повторно една света съборна и апостолска Църква!" (Сп. "Пимин", Митилин, февр. 1968 г.)
"Валутата на любовта", която ще бъде пусната в обръщение след " затварянето на догматите", "повторното създаване" на едната.... Църква и толкова други изказвания са непонятни и в буквални смисъл хулни спрямо православната Църква.
Това, че днес в обителта "Ставроникита" се поменава името на патриарха - нещо рядко за общежитиен светогорски манастир, - се дължи на търпимостта ни и уважението към Църквата, а не съгласието ни с тази линия. Длъжни сме да кажем това, за да не бъдат създавани лъжливи впечатления у онези, които гледат Църквата външно, както и да не причиняваме опасения сред вярващите братя. Би било наистина неразумно, ако не и жалко, начинанието на онзи, който би се опитал да прокара подобни идеи на Света Гора.
Вярваме, че позицията на мнозинството светогорци и на съзнателните вярващи от цлата Църква не е отрицателно. Отрицателното отношение към патриарха не е отрицание на любовта, нито на единството. То е "не" на лъжата и "да" на Истината, която се съдържа в Църквата.
Когато вярващите обръщат внимание на разликите между православни и инославни, това не значи, че желаят разделението и неговото продължаване, но търсят истинското единство, единствено спасително за всички. Тоест за тх това е един кръст(2), от който страдат поради любовта към братята си.
Самият Господ не желае вярващите просто да бъдат в единство. Но желае настойчиво "да бъдат всички едно: както Ти Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в нас едно"( Иоан. 17:21). В това тайнствено троично единство на Църквата се състои нейната сила и мисия. Само когато съществува по този начин, тя може не просто чрез проповедта, но с начина си на съществуване да свидетелства за любовта: "за да познае светът, че Ти си Ме пратил и си ги възлюбил, както Мене възлюби" (Иоан. 17:23).
Троичната истина определя устройството на Църквата. Не само уважението къ догмата, но неговото въплъщение в църковния живот, го определя като движеща сила и закон за нейното съществуване. Православната Църква не е просто световен фактор, но божествено тайнство, което преобразява и преосмисля историята. Центърът на църквата не е едно географско "къде" (Рим), но е едно троично "как" (Православие). Това - като онтологична действителност - не величае Изтока, нито оскърбява Запада, но спасява всички.
Така Православието винаги е виждало Истината - като велико и страшно тайнство, което е невъобразимо по-висше от нас и ни се дава от Бога непрестанно. Тази Истина не можем да узурпираме и да ни принадлежи, но ние й принадлежим; нямаме право да я продадем, нито да кокетничим с нея, а можем, умирайки от любов към нея, да я проповядваме като единствено спасителната Истина.
Отците на Църквата, които са се проявили като "строги" защитници на догматите, са обичали човека повече от всичко други. Защото са познавали бездънната му дълбочина и никога не са пожелали да го мамят със сантименталностите на преходната и нищожна любов, но с уважение са му предлагали Евангелието на Истината, която бива дарявана чрез блаженството на живота в Светия Дух.
Следователно верността към догматите не е тесногръдие, нито борбата за Православието е омраза към иноверците, но това е единствения начин за изява на истинската любов.
Когато Православието бива живяно, дава на света единственото ,което е потребно (вж. Лук. 10:42) и което истински утолява жаждата.
+ Архим. Василий,
игумен на светата обител Ставроникита
Иером. Григорий
Монах Паисий
( Публикувано във в. "Ортодоксос Типос", бр. 98/1. 3. 1969 г.)
(1). Върховното управително тяло на Света Гора, съставено от по един представител на 20-те главенствуващи манастира - б. пр.
(2). Има се предвид разделението и болката от него - б.пр.
3
Пояснение
Както(1) се вижда от датите на горните писма - края на 1968 г., те са написани, когато манастирът "Ставроникита" все още не е спрял да поменава патриарха. По-късно манастирът спрял поменаването по инициатива и настояване отново на стареца Паисий. И за да стане явно колко той бе чувствителен и внимателен по отношение на общението и съвместните молитви с еретици, поместваме тук и следния характерен случай(2):
Старецът разказва: "Веднъж дойдоха при мен двама католици... Единият ми казва:
- Хайде да кажем заедно "Отче наш".
- За да го кажем заедно, трябва да имаме съгласие относно догматите. Обаче между вас и нас има голяма пропаст.
След това ми казва:
- Да не би само православните да са близо до Бога? Нима само те ще се спасят? Бог е близо до всички хора.
- Да, обаче ти можеш ли да ми кажеш колко хора са близо до Бога? Имаме разлики с вас. Макар и по природа да сме деца на единия Бог, някои от тях живеят в дома, а други обикалят отвън.
- Нека покажем любов - казват ми те.
- И грехът стана мода - отговарям им.
- Е, и това е част от любовта - казват ми.
Накрая им казах:
- Всички говорят за любов, мир и единство, но всички те са раздвоени и в самите себе си, помежду си. За това и произвеждат все по-големи бомби. Много от онези, които говорят за любов и единство, сами не са в единство с Бога, защото не са Го обикнали, нито пък имат истинска любов. Истинска любов има онзи, който има правилна вяра и живее близо до Бога. Тогава Бог се изобразява върху лицето му и другите виждат върху лицето му Бога.
Моля се Бог да просвети всички човеци, с които сме братя по плът - от Адам и Ева, да дойдат до "познание на истината" (1 Тим. 2:4), за да станат и наши братя по дух. Амин!".
За да бъде разбрано правилно съдържанието на писмото на стареца Паисий, както и на другото, написано то името на обителта "Ставроникита", което Старецът също е подписал, трябва да се разкаже за обстоятелствата, при които са били написани. Както може би е известно от излезлите биографични книги за Стареца, през 1968 г. манастирът "Ставроникита" беше дошъл до "затваряне" поради липсата на монаси. Затова Светият Кинотис търсеше някакво решение за попълване на братството. Тогава Кинотисът се обърна към двама млади иеромонаси и богослови, които се подвизаваха в Иверския скит "Свети Йоан Предтеча", с молба да отидат в "Ставроникита". Двамата иеромонаси - о. Василий (Гондикакис) и о. Григорий (Хаджиемануил) живееха тогава в Иверския скит, защото там се подвизаваше и старецът Паисий, с когото бяха влезли в духовна връзка. Като духовни чеда на Стареца, иеромонасите в отговор на молбата на Светия Кинотис казаха, че биха приели, ако и старецът Паисий приеме да отиде с тях в манастира. Накрая блаженопочившият Старец, въпреки първоначалното си несъгласие, прие да остави любимото си безмълвие, движен от свойственото му любочестие, за да не остане затворен един от главенствуващите светогорски манастири. Макар че това беше противопоказно за телесното му здраве ( тъй като поради отстраняването на единия му бял дроб се нуждаеше от сух климат), той се посели в манастира "Ставроникита" заедно с иеромонасите Василий (който стана игумен) и Григорий.
Това събитие стана известно и беше коментирано със задоволство и вътре, и извън Света Гора, защото се откриваше перспектива и за привличането на други млади монаси и послушници. И точно тогава някой си журналист Г. Кацарис от атинския вестник "Неа политика", неизвестно от къде и как осведомен, представи това събитие като 4динамичен опит за спасяването на Света Гора от страна на Вселенската Патриаршия". В това време се ширеше крайния икуменизъм на необикновено дръзкия патриарх икуменист Атинагор.
Тогава един от сътрудниците на в. "Ортодоксос Типос", който имаше духовна връзка със стареца Паисий, изпрати в манастира 4Ставроникита" публикацията от "Неа политика", за която отците не знаеха, както и набор от дръзки и неправославни изказвания на патриарх Атинагор, поместени във вестник "Еклесиастикос агон". Естествено Старецът и двамата иеромонаси се огорчиха от неоснователната публикация, която ги представяше като оръдия на Вселенската Патриаршия За прокарването на икуменизма на Света Гора! За това старецът Паисий пръв пожела манастирът да отговори и обясни истинското положение на нещата и да разсее неверните слухове. Тогава дръзките и антиправославни изявления на патриарх Атинагор буквално бяха разбунили Света Гора, чиито общежителни обители, начело с игумените Гавриил Дионисиатски, Висарион Григориатски, Андрей Агиопавлитски и др., бяха протестирали решително със съответни изявления, както и с прекъсване поменаването на патриарха в богослужението.
Впоследствие поради влошеното си здраве (кървави храчки и др.) старецът Паисий се оттегли в една безмълвна килия в Капсала в близост до манастира "Ставроникита". Това беше килията на Честния Кръст, принадлежаща на неговия старец иеромонах Тихон от Русия, който малко преди това беше починал. Безмълствайки там, той счете за необходимо да напише гореизложеното писмо(3), което бе подписал "Един монах пустинник", без да постави името си, което е обичайна практика за Света Гора. И това бе причината тогава (1969) писмото му да не бъде публикувано в "Ортодоксосо Типос", тъй като един светогорец "зилот" бе съобщил в редакцията, че о. Паисий е .... "икуменист", защото в "Ставроникита" патриарх Атинагор все още се поменаваше. А и старецът Паисий тогава познат извън Света Гора.
Интересно е и каква е по-нататъшната история на позицията на стареца Паисий към икуменизма и особено към папизма и протестантизма. Нови и нечувани изявления на патриарх Атинагор предизвикаха общо прекъсване на поменаването му през 1970 г. в Света Гора, както и от страна на трима митрополити на Еладската Църква, известни с борческия си дух - Флоринския митрополит Августин, Елевтеруполския Амвросий и Парамитийския Павел. Тогава старецът Паисий наложи прекъсването но повенаването и в "Ставроникита", въпреки че в горното писмо от 1968 г. не одобряваше тази мярка, но препоръчваше православна борба вътре в Църквата, за да не се увеличават вече съществуващите зилотски схизми. Но никога Старецът не поддържаше еретическите и богохулни твърдения, че уж светите Тайнства са "невалидни" без поменаването на епископа, особено когато този епископ открито проповядва ерес. Напротив, познаваше букватна, и духа свещените канони, каквито са 31-ия от Правилата на светите апостоли, 15-ия от Първо - втория събор при св. Фотий. Също така познаваше и позицията и отношението към еретиците на великите свети Отци. И точно за това не приемаше да казва "Отче наш" заедно с еретици паписти, както също и никога не приемаше съвместни молитви и съслужения с еретици.
След оттеглянето си от манастира "Ставроникита" постепенно Старецът придобиваше все по-голяма известност и тя привличаше към него стотици и хиляди посетители и поклонници. Погрешно се счита, че този период до кончината му през 1994 г. се характерезира с мълчание и търпимост от страна на Стареца към икуменизма и папизма. Такива обвинения се чуват от страна на зилоти в и извън Света Гора. А също и от някои монаси, които искат така да оправдаят собственото си мълчание и търпимост.
Отговорът, който даваме, познавайки добре истината, е категорично не! Открай време и винаги старецът Паисий беше против икуменизма, както и срещу всеки модернизъм и новаторство (по отношение на вярата и православните традиций), които са "изобретение на дявола" според Всеправославния събор в Константинопол през 1948 г. при вселенския патриарх Антим VI. Този събор потвърждава: "При нас (т.е. православните) нито патриарси, нито събори успяха някога да въведат нещо ново. Защото защитник на вярата е самото това Тяло на Църквата, т.е. самият народ, който желае вярата му да остане навеки непроменена и една с вярата на Отците".... (пар. 17 и 20). Тази позиция на стареца Паисий към икуменистите и радетелите за единство я знаеха и я знаят добре както светогорците, така и хилядите посетители и духовно свързаните със Стареца клирици, монаси и миряни от цяла Гърция и в чужбина.
По принцип трябва да знаем, че старецът Паисий като малограмотен (завършил начално училище) и като исихаст до 1975 г. не е писал, нито е правил писмени изявления. Това важи и за повечето светогорски и гръцки благодатни старци, просветени и умъдрени от Бога. Такива Йосив Исихаст и ученицте му Ефрем Катунакски и Харалампий Буразерски (после игумен на Дионисиу). Също и извън Света Гора Старците Порфирий и Яков Цаликис. Още повече, че първите тримапървоначално и в продължение на години бха строги "зилоти", които не поменаваха патриарха. Но макар и малограмотни, те бяха учили в Университета на п(Православието, т.е. богослужебните книги на Църквата, житията на светиите и светите Отци от "Добротолюбието". Но по принцип те не пишеха нищо, освен някои бележки за ръководство на духовните си чеда. Затова смеем за твърдим, че примерът на стареца Паисий след 1975 г. е нещо уникално и рядко.
След написването на житието на свети Арсений Кападокийски. Старецът пише и други книги: "Светогорски отци и светогорски живот", "Старецът Хаджи Георги", "Писма". Те вече са преведени на много европейски и азиатски езици, което е рядкост за книгите на един "малограмотен" съвременен монах. След смъртта му излизат и неговите поучения към сестринството на манастира "Свети Йоан Богослов", Суроти (досега са излезли 5 тома). Във всички тях съществува ясно изразена позиция на Стареца по отношение на икуменизма. Тук привеждаме малка част от казаното от него.
В "Писма", с. 133 (от българското издание), Старецът пише: "В наше време, обаче за съжаление, мнозина от нас под влияние на светската любов, която няма духовно покритие, тръгваме да вършим уж добро, да станем кръводарители, но кръвта ни е пълна с духовни микроби и така нанасяме още по-голяма вреда.
Ако живеехме по светоотечески, всички щяхме да имаме духовно здраве, за което щяха да ни завиждат всички инославни, щяха да оставят болните си заблуди и да се спасят без проповед. защото сега не се трогват от светоотеческите традиции, тъй като искат да видят и продължението им в наши дни, да видят действителното ни родство с нашите светии".
Също и по-надолу: "Дълг на всеки православен християнин е да предизвика у инославните добро безпокойство, т.е. да разберат, че са в прелест, за да не успокояват себе си лъжливо и да не се лишат в този живот от изобилните благословения на Православието, а в другия живот - от по-големи и вечни Божии благословения".(с. 164)
Оставяме всички други изказвания на Стареца (особено много има в "Светогорски отци и светогорски живат") и ще цитираме само някои негови думи от първи том на "Слова", издание на манастира в Суроти:
"За съжаление днес е навлязла европейската вежливост и хората гледат да се правят на добри. Искат да се покажат по-висши и накрая стигат дотам де се поклонят на рогатия дявол. Казват: "Нека религията бъде една", и всичко приравняват и уеднаквяват. Дойдоха и при мен някои и ме казаха: "Нека всички, които вярваме в Христа, да направим една религия". Казах им: "Сега все едно че ми казвате да смесим злато и бакър - след толкова труд да се отдели злато от еди-колко си карата, пак да го смесим и да ги направим едно. Правилно ли е отново да ги направим една сплав? Питайте някой златар: "Добре ли е да смесим шлаката със златото?" Толкова борби са се водили, за да блесне догматът на вярата.
Светите Отци са имали нещо предвид, за да забранят ощението с еретиците. Днес казват: "Не само с еретици, но да се молим съвместно и с будисти, огнепоклонници, и с бесопоклонници. На техните съвместни молитви и събрания трябва да присъстват и православните. Това е едно присъствие". Какво ти присъствие? Всичко се опитват да разрешат с логиката и да оправдаят онова, което не може да се оправдае. Европейският дух мисли, че и с духовните въпроси може да се търгува на общия пазар" ("С болка и любов за съвременния човек",( с. 310)(4)
1. Коментарът на писмата е написан от един от учените светогорски монаси, който се е подписал само с инициалите си - монах Н.Б. - б. пр.
2. Взето е от пети том на "Слова" на стареца Паисий (все още не издадена на български език), с. 285 - 286 - б. пр.
3. Т.е. първото от двете - б. пр.
4. Писмата на стареца Паисий, както и коментарът към тях (който използваме с известна преработка) са публикувани във в."Ортодоксос Типос", бр. 1680/9.3.07, 1681/16.3.07.
Няма коментари:
Публикуване на коментар