свещ. Павел Гърбов
I. ГЕНЕЗИС НА НЕОПРАВОСЛАВИЕТО
I. ГЕНЕЗИС НА НЕОПРАВОСЛАВИЕТО
2. Исторически очерк
От казаното дотук мисля, пролича, че „новоправославието” далеч не е чак толкова ново. То по-скоро представлява нови издънки върху един вече отсечен клон на дървото на заблужденията. Клон, развил се в Православната Църква с особена сила в началото на ХХ век, но и срещнал острото разкритикуване от страна на богослови като приснопаметния архиеп. Серафим (Соболев).
В своя труд “Искажение православной истины в русской богословской мысли” (София, 1943 г.) той подлага на строг съд волнодумствата на популярните тогава Вл. Соловьов, П. Светлов, А. Карташев и пр., чието мислене достигнало за времето си своя връх в Софиологическата ерес на прот. Сергий Булгаков. Тази ерес, както е известно, била осъдена от два църковни събора, след като архиеп. Серафим ясно доказал антиправославността й в труда си “Новото учение за София Премъдрост Божия”. О. Сергий обаче не приел отсъдата на църковната власт, и макар разпространението на софиологичната “зараза” да било спряно, никак не могло, (а и не би могло) да бъде спряна дейността както на самия Сергий Булгаков, така и на съмишлениците и последователите му, особено в създадения от него1 в Париж през 1923 г. и финансиран с масонски средства2 богословски институт “Св. Сергий Радонежски”. В т. нар. “Сергиево подворие”, по думите на Л. Перепьолкина “процъфтяват всички „най-безстрашни” богословски мнения, ..., препоръчвани като последна дума на богословските “търсения” и на “догматическото творчество” 3. “В него главна роля играят група емигранти от Русия професори богослови, заразени от разрушителния дух на предреволюционното време (марксистките идеи са оказали влияние върху С. Булгаков, Н. Бердяев, С. Франк, П. Струве и др.)... Водеща фигура в института през първото десетилетие от основаването му е протоиерей Сергий Булгаков – професор по догматика... Като работи по крайно нетрадиционен начин с термини и понятия, взети от православната догматика и Свещ. Писание, о. Булгаков в една привидно църковна форма влага съдържание не само чуждо на Църквата, но направо еретическо. Софийното учение намира отклик сред руската интелигенция, желаеща да види и в Църквата “творчески”, “обновяващи”, революционни промени...” 4Да разберем по-добре времето, за което говорим ни помага много и “Божия угодник архиеп. Иоан Максимович, който за своя богоугоден живот, изключителна молитвеност и себеотрицание” бил “още приживе прославен от Бога с изобилие от дарове на Светия Дух”, 5 и който се постарал да опише “духовното състояние на руската емиграция.”
“Значителна част от отпътувалите за чужбина руснаци (след октомврийската революция от 1917 г. – бел. м.) – пише той – принадлежи към тази интелигентна класа, която в последно време живяла с идеите на Запада. Принадлежейки към числото на чедата на Православната Църква и определяйки себе си като православни, хората от този кръг значително се отклонили от Православието. Главният грях на хората от тази класа бил, че те не се стараели да строят своите убеждения и начин на живот върху учението на Православната вяра, а се стараели да съгласуват правилата и учението на Православната Църква със своите привички и желания... Оттук пренебрежителното отношение към постите, посещението на храмовете само за кратко време, (а) и то за удовлетворение повече на естетическото, отколкото на религиозното чувство, и пълното неразбиране на религията, като главна основа на духовния живот на човека.... Озовавайки се в чужбина руските хора преживяли големи душевни сътресения. В душите на болшинството станал значителен прелом, ознаменуван с масово възвръщане на интелигенцията към Църквата. Много от храмовете в чужбина се изпълнили преимуществено от нея. Интелигенцията се заинтересувала от въпросите на духовния живот и започнала да взема активно участие в църковните дела. Образували се множество кръжоци и общества, поставящи си религиозно-просветни задачи, членовете на които да изучават Свещеното Писание, творенията на Светите Отци и въобще духовния живот и богословските въпроси. Много от тях приели духовен сан.
Обаче всички тези радостни явления имали и отрицателна страна. Далеч не всички, обърнали се във вярата, (я) възприели в цялата пълнота (на) Православното учение. Горделивият ум не могъл да се съгласи с това, че той досега е стоял на лъжлив път. Започнали стремежи да се съгласува християнското учение с предишните идеи и възгледи на обърналите се. Оттук и появата на редица нови религиозно-философски течения, често съвършено чужди на Църковното учение. Сред тях особено разпространение получило софианството, което е основано на признаването на самоценността на човека и изразява психологията на интелигенцията.” 6
Криворазбраното свободомислие, което се развило в богословието на тази част от руската емиграция, и чийто център станал Парижкият институт (“Св. Сергий”), не могло да остане незабелязано. Още повече, че още в края на ХІХ в. отци като св. Теофан Затворник вече съзирали кълновете на това движение, чувствали с тънкия си духовен усет, че наближава буря... “След поколение, най-много след две – пророкувал Вишенският светител – нашето Православие ще пресекне... Би следвало да се създаде цяло общество от апологети и да се пише, пише...” 7
Трудно е днес да гадаем дали някой би се вслушал в боговдъхновения глас на св. Теофан – така или иначе революцията категорично попречила на създаването на подобно “общество”. Апологетите могли да вършат апостолското си дело само зад граница (като архиеп. Серафим Соболев), само зад граница църковната власт можела да действа самостоятелно, а не под давлението на болшевишкия режим, който се установил в Русия. И тя се опитвала да действа адекватно, доколкото това било възможно в изгнанието, в което се намирала. За да спре “откритото проповядване на неправославни учения” в Парижкия богословски институт (на о. Сергий) Задграничният Архиерейски събор се опитал да го “вземе под контрол”, обаче парижките богослови повече от всичко желаели да защитят своята “свобода при научно-богословските изследвания” (тема обширно развита от А. В. Карташев). Така, през 1924 г. под “въздействието на враждебни на Църквата сили, митрополит Евлогий, заедно с епархията си (и института “Св. Сергий”) се отделил от Руската Православна Задгранична Църква и преминал в юрисдикцията на “Цариградската патриаршия, тръгнала вече открито по пътя на икуменизма и модернизма” 8 (особено пък след “Всеправославния” конгрес от 1923 г. свикан от Мелетий Метаксакис, когото преп. Иустин Челийски нарича не без основание “известен модернист и реформатор” 9)
Каква е обаче връзката между “Парижкото богословие” на руската емиграция и “новоправославието” показва иеромонах Дамаскин (Кристенсен) – ученик и жизнеописател на знаменития о. Серафим (Роуз). Макар откъса от книгата му (“Не от мира сего”) да повтаря някои от вече споменатите факти, ще го приведа в цялост, за по-лесно проследяване хода на мисълта му, а и защото прибавя още данни по въпроса.
“Това ново поколение учени – пише той – излязло първоначално от т. нар. “парижка школа” на православната мисъл, (а) нейните представители били основно руските интелигенти. Още в Русия много от тях (напр. Пьотр Струве, превел на руски език “Капитал”-а на Маркс) немалко се потрудили в полза на революцията. Виждайки (обаче) всичките й ужаси, тези хора се покаяли за увлечението си по марксизма, но (твърде) късно – злото било извършено, и на тези господа (им) се наложило да напуснат Русия. В Париж те основали емигрантско землячество, замисляйки да се върнат към културното и духовно наследство на Русия. С Православието станало иначе: те по-скоро го доизмислили, отколкото да се върнат към старите традиции. Те отвисоко гледали на “простото благочестие на простолюдието” и смятали за свое задължение, като хора високо образовани, да “извисят” и “облагородят” Православието. Най-видните представители на “парижката школа” били руските философи Николай Бердяев и о. Сергий Булгаков. Те защитавали цяла система от възгледи, по-късно осъдени от Църквата, както в Съветския Съюз, така и в свободния свят. Следващото поколение религиозни философи се придържало към по-умерени възгледи и внимавало, не приемайки вече учения, противни на Църквата, и все пак насочеността на тяхната работа си оставала предишната. Някои от тях се преселили в Америка заедно с багажа от свои възгледи. Най-видният техен представител бил о. Александър Шмеман. Той пристигнал в Ню-Йорк от Париж през 1951 г....” 10
Приблизително по същото време (1949 г.) своето богословско образование в института “Св. Сергий”, завършва и о. Иоан (Джон) Майендорф – друг виден изразител на неоправославното богословие. Десетина години по-късно и той (подобно на Шмеман) отива в Америка, където се изявява в Харвардския, Фордъмския и Колумбийския университети, а също и във „Православната богословска семинария “Св. Владимир” в Ню Йорк”, на която през 1984 г. става декан.11 Интересно е, че тъкмо Е. Димитров, който го поставя “сред няколкото най-значими и забележителни православни богослови от края на второто хилядолетие след Христа” 12 също признава, че о. Иоан Майендорф „далеч не е оригинален”, а по-скоро като че ли, макар и в емиграция, а може би тъкмо поради това, безсъзнателно повтаря “фигурите”, “схемите” на жизненото поведение на крупните религиозни мислители от първата половина на века: достатъчно е само да припомним имената на о. Павел Флоренски и о. Сергей Булгаков.” 13
За „крупните религиозни мислители” мисля вече казахме достатъчно, също и за отците Булгаков и Флоренски – главните идеолози на осъденото от Църквата учение за четвъртата испостас на Бога – София, Премъдрост Божия.
Възпитаник на Парижкия богословски институт е и архиепископ Павел (Финландски), чиято книга “Вярата, която изповядваме” излезе и на български (през 1998 г.), заедно с ласкавия предговор, написан от ... Ал. Шмеман. По неговите думи архиеп. Павел извършил преустройство „на национално, духовно и канонично ниво... надхвърляйки всички очаквания.” 14 Но за делото и идеите на архиеп. Павел, както и за Финландската автономна църква ще говорим повече по-нататък. Във времето, когато финландският архиерей прилага наученото в Париж на практика (във Финландия) – 60-те години на ХХ в. – “възниква безпрецедентно в историята на съвременна Гърция движение за радикално интелектуално и духовно обновление. ... Решаващ фактор станала появата на първите преводи на гръцки език на богословските трудове на руските емигранти, установили се основно в Париж – текстовете на които най-напред изразявали на достъпен за съвременния човек език, основните части на светоотеческата мисъл и литургическия опит на Православието. Работите на Г. Флоровски, Вл. Лосски, Ал. Шмеман, И. Майендорф, оказали незабавно въздействие и “отворили очите” на много млади интелектуалци, съсредоточили своите усилия да върнат на богословието неговия екзистенциален дух и да възродят живото богословстване в противовес на господстващия академизъм. ... евхаристийната еклисиология, екзистенциалната, а не юридическата интерпретация на греха, реализма на обожението на човека като цел на участието в Евхаристията и Църковната аскеза – такива били първите открития на младите богослови. ... (Неоправославното движение) като цяло рязко се разграничава както от “морализаторската линия” на братствата, така и от “академизма” на богословските факултети.” 15 Последното изказване на аспиранта на Свято-Сергиевия богословски институт М. Ставру, предизвиква немалко недоумение. Та нали именно в богословските висши учебни заведения се зароди и се развива неоправославието. Именно в академичната среда се родиха трудовете на гореспоменатите богослови, в нея и до днес продължават делото им техните ученици и последователи. О. Александър Шмеман, “смеейки се казвал, че е загубил списъка с присъдените му от университетите в Америка почетни докторски степени.” 16 Който желае, би могъл да преброи и академичните титли, на другия голям борец против “академизма” – о. Иоан Майендорф, на цитираното по-горе място. Но дори и без тези факти, показателно е, че неоправославието процъфтява и се развива преди всичко в богословските факултети и академии – това е очевидно и от дори съвсем бегъл поглед и в нашата Българска Православна Църква. Най-напред се появиха (преведоха) книгите “От вода и Дух”, “Въведение в богословието” (Ал. Шмеман), “Византийско богословие” (И. Майендорф, “Вярата, която изповядваме” (П. Финландски), “Трапеза Господня” (Н. Афанасиев), а списание “Мирна” се погрижи да публикува и части от творенията на Хр. Янарас, П. Евдокимов, В. Карас и пр. неоправославни мислители. Проводници на техните идеи в нашите богословски факултети са някои асистенти, очаровани от “богословските открития” на гореспоменатите учени и горящи от желание да ги предадат на своите студенти с цел да обновят БПЦ. Често те са и преводачите на неоправославната литература. Благодарение на завидното им усърдие в пропагандирането на “новото православие”, се стигна и до немалки конфликти между преподаватели и студенти – като например през миналата 2001 г. в нашия факултет (на Великотърновския университет – бел. ред.). Не по-малко скандализирани от неоправославните идеи са и повечето свещеници, (поне от тези, които разбират за какво става въпрос); най-малкото в нашата епархия (Великотърновската – бел. ред.) вече [(през т. г.) – когато е писан този труд – 2002 г. – бел. ред.] се разгоря първия спор, породен от тези идеи и желанието на някои за провеждането им в църковния живот. Но това като че ли тепърва предстои. Тъй като по традиция в България всичко “ново” пробива трудно и със закъснение, то и в това отношение наблюдаваме същото – което, по мое мнение, е само за добро.
Но кое доведе до появата на неоправославието и защо неговите “добри намерения” са толкова скандализиращи? Трябва да го разгледаме вече не в исторически, а в духовно нравствен аспект.
budiveren.com
1 Перепьолкина, Л. Икуменизмът – път, водещ към погибел. – С., 1993, с. 19.
2 Архиепископ Серафим – виден православен богослов, следовник и носител на светоотеческото учение в Църквата. – сп. Православно слово, бр. 1-2, І-ІV, 2000, с. 6.
3 Перепьолкина, Л. Икуменизмът – път, водещ към погибел. – С., 1993, с. 19.
4 Арихеп. Серафим – виден православен богослов... – пак там, с. 6-7.
5 Попович, преп. И. На Богочововеческом пути. – Спасо-Преображенский Валаамский Монастырь, 1999, с. 50.
6 Слова иже во святых отца нашего Иоанна, Архиепископа Шанхайскаго и Сан-Францисского Чудотворца. – М., 1998, с. 252-254.
7 Флоровский, прот. Г. Пути русского богословия. – PARIS, 1983, с. 56.
8 Архиепископ Серафим – виден православен богослов... – сп. Православно слово, бр. 1-2, І-ІV, 2000, с. 6.
9 Попович, архим. И. Вселенски събор или нечестиво сборище. – Цит. По: сп. Православно слово, бр. 5, ІХ-ХІ, 1998, с. 13.
10 Христиенсен, иером. Д. Не от мира сего (Жизнь и учение о. Серафима Роуза). – М., 1995, с. 462-463
11 Майендорф, Й. Византийско богословие. – С., 1995, с. 296.
12 Пак там, с. 298.
13 Пак там, с. 297.
14 Павел, архиеп. Вярата, която изповядваме. – С., 1998, с. 7.
15 Яннарас, Хр. Пос. съч., с. 13, 14, 16.
16 Шмеман, прот. Ал. Въведение в богословието. – ВТ, 1998, с. 57.
Няма коментари:
Публикуване на коментар