Неоправославието и неговите предизвикателства - Част 1

                                                                                                                                      

                                                                                                           Написано от свещ. Павел Гърбов

   Многоликостта и притворството на модернизма засега донякъде препятстват опитите за цялостна систематична критика на това явление. Нещо повече - неговите представители не се разпознават като рушители на църковното съзнание, а дори напротив – като нови велики учители на Църквата. Така наречените съвременни «богослови» вместо да допринасят за изобличаването на това явление правят точно обратното –  (без)съвестно се трудят за неговото утвърждаване.
И в тази душна атмосфера като свеж полъх се появява трудът на о. Павел Гърбов «Неоправославието и неговите предизвикателства». Терминът, който той използува в случая е безспорно сполучлив, още повече, че е плод на самопризнание на един от въпросните "учители". Без значение кой термин ще предпочетем – по-известния, но според някои по-неточен «модернизъм», или по-точния, но по-неизвестен «неоправославие», в крайна сметка важното е да вникнем в същността на явлението и да се научим да различаваме лява ръка от дясна. Този труд безспорно ще ни е от полза, защото тук става въпрос за цялостна и систематична критика, обхващаща всички по-известни аспекти на тази съблазън. С Божия помощ започваме неговото публикуване на части. Приятно и душеспасително четене!

                                                    ПРЕДГОВОР

          ”Ние живеем в сложно време” – писа неотдавна известният апологет на нашето време архимандрит Рафаил (Карелин).     “Сложно, защото светът, който ни заобикаля преживява стремителни промени, ние слушаме за “нов ред” и всеобщо благоденствие, които трябва всеки момент да се възцарят в него, но виждаме вопиюща несправедливост, лееща се кръв и страданието на невинни хора. Сложно, защото в този свят за православния християнин стана много трудно да живее, а и не само за християнина, но и за всеки човек, имащ определени нравствени ценности и желаещ да ги запази. Съблазните около нас са се умножили и се умножават, превръщайки се в общ и, като че ли преобладаващ фон на нашия живот. Те са станали толкова много, че понякога изглежда, че съвременната действителност се състои само от тях. Примерите за благочестие и праведност – напротив, са все по-малко и по-малко; в краен случай те са толкова скрити от хорските очи, че в света, в обществения живот може да се каже, че просто ги няма. Сложно, защото светът с неговата неугасима жажда за изменения и реформи блъска по вратите на Църквата, нахлува в нея, стреми се и тук всичко да преобърне и постави по своему, “по новому”, по светски. И това наистина е страшно. Страшно е не за Църквата, понеже на нея портите адови няма да надделеят (Мат. 16:18), тя ще пребъде каквато си е – стълб и крепило на истината (1 Тим. 3:15), но е страшно за хората, които още не са се утвърдили в тази истина” (архим. Рафаил, “Християнство и модернизм”, М., 1999 г., с. 5-6).

        Още повече, когато и в самата Църква се надигат мъже, които говорят изопачено, за да увличат учениците след себе си, (Деян. 20:30).

Всичко това – пряко или косвено – предизвика написването на тази работа.

      В първата глава се предлага необходимото разяснение на не чак толкова популярния термин “неоправославие” и причините за неговото предпочитане в настоящата работа пред други – по-често употребявани и натоварени със същото съдържание.

         Следва кратък исторически очерк, чиято цел е да запознае с пътя, по който възниква и се развива това ново явление – не е оставено без внимание и присъствието му в Българските църковни и богословски среди, тъй като това показва доколко съществува необходимост от работа като настоящата. Своеобразно допълнение се явява засягането на въпроса за нравствената основа на неоправославието, което неизбежно е свързано с времето и средата на възникване на това явление, както и помага да се разбере изложеното в следващите глави.

   Втората глава търси основите или както са наречени “отправните точки” на “неоортодоксията”. В нея се разглеждат теорията за т. нар. “западен плен”, богословието и богословската наука – както в съвременното неоправославно, така и в изконно Православното светоотеческо разбиране и реализиране; и свързано с последното – въпросът за “светоотеческият авторитет” в Църквата и мястото му в Свещеното Предание.

        Накрая се завършва с един малко по-особен въпрос, който илюстрира казаното в тази глава, а именно: дали св. Дионисий Ареопагит е “Псевдо-Дионисий”? Отговорът се дава според това, което Църквата преподава на православните християни до днес, а не според “откритията” направени от разноконфесионални учени на конференции и симпозиуми. Изтъква се значението на богослужението като съкровищница, която щедро предлага истинното Църковно учение.

         

        На богослужебна, литургична “вълна” е и следващата – трета главаот дипломната работа. Най-напред в нея се разглежда т. нар. “литургично възраждане” – движение подето и доразвивано от неоправославието. Прави се критика на някои основни пунктове и тези на предлаганото ново литургическо богословие. Не са оставени без внимание и желанията за реформиране на Църковния Устав (Типикона), което налага и разкриването на неговото значение за Православната Христова Църква.

       Накрая се стига и до неоправославните възгледи за светите тайнства, в частност относно техния брой и по-общо – относно разбирането на думата “тайнство”.

     

      Ако до тук са разгледани коренът, стъблото и листата на неоправославието, то четвъртата глава “анатомира” плодовете му, които се фокусират в т. нар. “евхаристийна еклисиология”. Разглеждат се различни аспекти на темата за Светата Евхаристия, посочват се отклоненията на неоправославието от Църковното учение в конкретни пунктове. Теорията е основа на практиката. Затова следват въпроси от практическо естество – относно ритъма на причастяване, “достойното” приемане на Св. Причастие, необходимостта от Покаяние и Изповед и нуждата от пост преди приобщаването със Св. Христови Тайни. Съвсем разбираемо, това е най-голямата по обем глава.

          Петата глава ни пренася от личните аспекти на Църковния живот, към обществено-историческите, доколкото тя се занимава с някои от най-съществените проблеми на Православната Църква през ХХ век и показва мястото и участието на неоправославното богословие в тях. В частност става дума за еклезиологическата ерес на икуменизма и въпросът за подготвянето на т. нар. “Свят и Велик” VІІІ Вселенски събор.

     Разбира се, както е посочено и в заключението, темите, които са свързани с неоправославието са много повече. Но от една страна това би довело до свръх-обем на дипломната работа, (която и без това надхвърли обичайния обем), а от друга – опитах се да проследя “сърцевината” – основната линия, по която се движи неоправославната мисъл и действие, а хващайки нея, при наличие на желание и усърдие всеки би могъл да забележи и другите нейни проявления в днешното богословие и Църковен живот.

                                                            УВОД

         И сега те моля да поръчаш на някои да не проповядват друго учение ... А целта на поръчването е – да се породи любов от чисто сърце, от добра съвест и нелицемерна вяра; някои, като не постигнаха тези неща, отклониха се в празнословие, желаейки да бъдат законоучители, без да разбират ни какво говорят, ни какво утвърждават, (1 Тим. 1:3, 5-7).

        Когато чета тези думи на Апостола, чието име недостойно нося, имам чувството, че той ги е казал за нашето време. Наистина техният звук се носи по цяла земя, и техните думи до краищата на вселената, (Пс. 18:5).

    И така, макар и да нямам необходимата мъдрост, нито имам знанията на светиите, (Прит. Сол. 30:4), но укрепен от отеческото благословение, се реших да опитам, в своето време, според силите си, да изпълня апостолското поръчение. Следвайки максимата, че“няма дим без огън” ще започна тъкмо от едно “огнено” събитие, станало в наши дни – в 1998 г. Не че богословския спор между ревнителите на Православието и неоправославните не пламтеше вече повече от половин век, но той оставаше някак скрит дори за повечето членове на Църквата, докато на 17 юни 1998 г. руският вестник “Независимая газета” не съобщи, че през месец май, същата година в гр. Екатерининбург в Урал, по нареждане на местния епископ Никон от Руската Православна църква, публично са били изгорени книги на Александър Шмеман, Александър Мен и Иоан Майендорф – имена на свещеници станали емблематични за неоправославното движение в чиито богословски трудове най-ярко се отразяват неоправославните идеи и разбирания за Православието – какво е то и какво трябва да бъде днес.

    

    Българското “списание за Православна беседа” – “Мирна”, което по своята насоченост нескрито се изявява като “трибуна” на неоправославието, оцени това изгаряне на книги като “жест” (кой знае защо) “антисемитски по характер” и предложи едно“коректно и оригинално мнение “по този въпрос, получено по Интернет".¹ За съжаление, както е обичайно в “Мрежата”, и авторът на това мнение е анонимен – единственото, което се разбира от неговите думи е, че той е православен, и е станал такъв,“прочитайки произведенията на богослови като отец Александър Шмеман”. Затова и реагира остро, като заявява: “Ако епископът на Екатерининбург твърди, че Православието, което е достигнало до нас, е лъжа, тогава той трябва поне да обясни каква е истината, която според него е изкривена или съвсем липсва в тези книги”.²

         Така че, необходимостта от настоящата работа е очевидна. Още повече, тя е израз на надеждата, че с подобно отсяване на “зърното” и изгарянето на “плявата” в огъня на истината (преподавана от Православната Църква вече ХХ века), ще се обезсмисли и предотврати някое ново изгаряне на книги, като това в Екатерининбург. Наистина, в древната Църква унищожаването и в частност изгарянето на книги, излагащи неправославно учение по богословските въпроси, не само не било необичайно, но даже одобрявано дело; което може да се види от житието на св. Ефрем Сирин (28 януари), който с хитрост успял да унищожи две книги на Аполинарий, (отнемайки му по такъв начин “оръжието”, което използвал при диспути с православните;) а св. император Константин Велики в своето послание “към всички епископи и народи”, изпратено след края на Първия Вселенски събор, повелява: “всяко съчинение, написано от Арий, което се намери у някого, заповядваме да се предаде на огъня, за да изчезне по такъв начин не само неговото учение, но и да не остане никакъв спомен за него".³

         Както изглежда, царската заповед, в голяма степен е постигнала целта си – днес за Арий, произведенията и учението му може да се съди само по това, което ни разказват св. Отци и църковните историци. Но очевидно е, че 16 века по-късно същите мерки едва ли биха могли да бъдат приложени по същия начин, а и едва ли биха имали същия добър резултат. Още повече, че в повечето случаи неоправославието не поддържа позиции чак толкова явно и категорично противостоящи на богооткровените истини, както е било с арианството например. Ето защо, като цяло, аз ще се въздържа да го определя като ерес, още повече че подобно определение подхожда повече на Църковен събор или, в краен случай, поне на св. отец. Затова и се надявам, независимо от някои много скандални и дразнещи мнения, изказвани от неоправославните богослови, да поставя спокойно тези мнения в светлината на скъпоценното наследство на Свещеното Писание, богослужението на Православната църква и нейната история, творенията на св. Отци, а също и на онези православни богослови от нашето време, които са в съгласие с тях. В някои случаи материал ще черпя от самите неоправославни, което показва както вътрешното противоречие на идеите заложени в техните произведения, а също и че не всичко писано от тях е “ерес”.

    Методът, очевидно ще е сравнителен, но всъщност той е и основният за апологетиката, на чиято територия ще се намираме.⁴Неизбежно ще е, обаче и “спирането” за изясняване и уточняване на основоположни богословски понятия, заради което Апологетиката е наричана още и Основно богословие.⁵

Самите “предизвикателства”, т. е. (меко казано) спорните мнения на учени-богослови, изразяващи основните тенденции в неоправославното движение, ще почерпя от техните трудове, с които съм могъл да разполагам, а също и в трудовете на православните богослови, които вече са критикували тези или подобни на тях мнения. За щастие не се налага да започвам нещо съвършено ново, а само да продължа и разкрия делото на отци като архиеп. Серафим (Соболев), иером. Серафим (Роуз), преп. Иустин Челийски (Попович) и архим. Серафим (Алексиев), понеже те, в свое време, в нашия ХХ век, се сблъскаха с проблемите, които и неоправославието поставя, достойно отговориха на неговите предизвикателства и предадоха онова Православие, което самите те бяха наследили от своите отци. Така че не ми остава нищо друго освен да прегърна завета на св. ап. Павел: пази онова, що ти е предадено, и се отвръщай от скверното празнодумство и от възраженията на лъжовната наука, (1 Тим. 6:20).

                               

                              І. ГЕНЕЗИС НА НЕОПРАВОСЛАВИЕТО

      1.  Що е неоправославие

      Без съмнение заглавието на настоящата работа задава най-напред този въпрос. Уводът като че ли започна да “повдига завесата”, но все пак не е ясно откъде се появи този термин – “неоправославие” – и какво точно се разбира под него. Предполагам, че на мнозина той ще прозвучи непознато, което основателно може да хвърли сянка на съмнение, че съм го измислил аз, като някаква “дамга” с която да “жигосам” инакомислещите в Православната Църква. За щастие това не е така. Наименованието е измислено от самите радетели за “ново православие” през ХХ век (или поне част от тях).   Срещнах го в предговора на книгата на Христос Янарас “AΛΦABITAΡI THΣ ПIΣTHΣ” (излязла на руски език под заглавието “Вера Церкви”), написан от М. Ставру: “... т. нар. “неоортодоксия” или“неоправославие” (е) неформално движение на православни интелектуалци, чиито позиции и начин на мислене съществено се отличават от приетите в средите на традиционалистки настроените християни. Тях ги движи желанието да намерят дълбоките и живи корени на истинското, автентично християнско Предание, т. е. в пълния смисъл на думата Църковното  Православие.”⁶ Тази формулировка определено има нужда от анализ, но на първо време от нея прозира това, което малко по-долу направо се заявява, че“неоправославното” движение е “движение на обновление”.⁷Затова и неслучайно иеромонах Серафим (Роуз) го нарича“Обновленчество”, по аналогия, а може би и поради духовната връзка между неоправославното движение с обновленческото движение в Руската Православна Църква от началото на ХХ век. В творенията на архимандрит Рафаил (Карелин) неоправославните уклони се вписват в по-обширното, използвано от него, понятие “модернизъм”. Обобщавайки идеите, вложени в книгата му“Християнство и модернизм”, (а и от цялостното му творчество), издателите от Свято-Троице Сергиевата лавра в предисловието към нея отбелязват: “Времената на социални и политически сътресения, световни катаклизми и катастрофи винаги са били време на въставане на света, (а в негово лице – на врага на човешкия род – дявола) срещу  Църквата. Неговите признаци са такива: засилват се “либералните” течения, повдига се въпросът за необходимостта от изменяне (облекчаване) на Църковния устав, преминаване към новия календар, превеждане на службите от богослужебния на съвременните езици. Следващият етап е отричането института на монашеството в Църквата, опити за въвеждане на женен епископат. Всичко това накуп е именно (това), което днес в Православието е прието да се нарича с думата “модернизъм” – в нейното най-негативно значение. В такова време става трудно за човека, не вкоренил се здраво в православната църковна традиция, не отхранил в себе си духа на църковния живот от младенческите години. Разнообразните “мнения” и “течения” колебаят неукрепналата душа, посяват съмнения – плевелите на лукавия – ту в една, ту в друга спасителна истина, объркват, отклоняват от спасителния път на покаянието.”⁸

       

       При все наличието на вече употребявани понятия, при това от авторитетни богослови, аз предпочетох тъкмо “неоправославие”; от една страна за да наричам тези, които го поддържат така, както самите те са пожелали; от друга – защото този термин също добре показва, че това е някакво “ново”, “новоизмислено” православие, различно от  Православието, изповядвано до негово време; от трета страна – новата дума, обозначаваща явление сходно с явления в Църковния живот познати от миналото, показва, че към познатото се добавя ново – най-малкото подходът е нов, по-изтънчен, личностите също са нови. А иначе и от самото изложение православният читател би се убедил, че по същество неоправославните опити за “обновление” се явяват отклонение от това Православие, което векове наред (и до днес) се е предавало от духовни “бащи на синове”, отговор на търсенията на “модерното” богословие в един “модерен” свят.”

   budiveren.com

¹ Изгарянето на книги в Екатерининбург. – сп. Мирна, бр. 6, 1998, с. 52.

² Пак там, с. 53.

³ Деяния вселенскихъ соборовъ. – т. І, СПб, 1996, с.80. 

⁴ Никодим, Еп. и Христов, прот. Ив. П. Учебник по апологетика. – С., 1992 (репринт от 1943 г.), с. 3. 

⁵ Пак там.

⁶ Яннарас, Хр. Вера Церкви. – М., 1992, с. 7. 

⁷ Пак там. 

8 Карелин, архим. Р. Християнство и модернизм. – М., 1999, с. 6.