Теория за "Западния плен"

свещ. Павел Гърбов

Неоправославието и неговите предизвикателства – част 4

                   ІІ. ОТПРАВНИ ТОЧКИ НА “НЕООРТОДОКСИЯТА”

                   1. Теория за Западния плен

          Може ли Православието да изчезне? Може ли Църквата да се заблуди, след като тъкмо тя е стълб и крепило на истината (1 Тим. 3:15), на която портите адови няма да надделеят (Мат. 16:18)? Подобни твърдения – че основаната на Петдесетница Христова Църква е изчезнала или се е заблудила, могат да поддържат само протестантските общности и секти – нещо повече,
тъкмо тази предпоставка обосновава тяхното съществуване и самомнение, че тъкмо те са “възлюбената” Църква. Такова мислене, игнориращо Църковната история, или в най-добрия случай, представящо я като все по-голямо “потъване” в заблудата, разчиства поле за самостоятелни новобогословски постройки. И тъй като висш авторитет (в лицето на Църквата) няма, то накрая се стига до там, че всеки става сам за себе си авторитет. Така е при протестантите.

          Но това всъщност е и основата, на която почиват повечето (ако не и всички) ереси и лъжеучения в самата Църква. За да избереш (ερέω – гр. избирам), приемеш ново, различно от традиционното виждане по дадени въпроси, трябва най-напред да допуснеш (или да предпоставиш), че старото, наличното в Преданието, не е достатъчно добро и истинно.

          На това “изкушение” не устоява и неоправославието. Неговият поглед е погледът на учения, на човека събрал големи познания и гледащ отвисоко на историята, респ. на развитието на Църквата. При това неоправославието избягва грубите крайности и просто към истината внимателно прибавя полуистината, за да се стигне до съвсем неправославни виждания. Всичко това е “изкристализирало”в теорията за “западния плен” на Православното богословие, което е на практика основата, върху която се развиват неоправославните възгледи във всички направления.

Може би първият, който употребил този израз, бил прот. Георгий Флоровский. Говорейки за Киевската духовна академия – за времето ХVІ-ХVІІ в. – той пише: “От културно-историческа гледна точка, Киевската ученост е несъмнено и значително събитие, (а) не само явление. Това е първата, открита среща със Запада. Би могло да кажем свободна среща, ако тя не беше завършила не само с плен, но именно с предаване в плен. И затова тази среща не могла да бъде творчески използвана. Създала се школната традиция, възникнала школа, но не се създало духовно и творческо движение. Създала се подражателна и провинциална схоластика, именно “школното богословие”, theologia scholastica.”¹

         Едва ли о. Георгий е предполагал какво “дърво” ще израсте от“семенцето”, което той хвърлил с думичката “плен”. Този термин се оказал ключов за създаването на теория, на предпоставка, на отправна точка за всички неоправославни трудове. Тя била“искрата”, която паднала сред изсъхналите от философско богословстване мисловни “полета” на мнозина учени. Затова и едва ли ще се намери неоправославен автор, който преди да започне да прави богословски “открития”, да не използва за изходен пункт и основа постановката, че във времето от ХVІ до ХІХ в. православното богословие – изобщо (!) – се е намирало в “западен плен”, и едва богословските изследвания от 20^-те години на ХХ век могат да ни освободят от него. Искате доказателство? Вижте “Киевската схоластика”! Метафората еволюира и в писанията на М. Ставру вече четем за “период на нов “вавилонски плен”, преживяван от Гръцката Църква (както и на времето си от Руската Църква)...” ²

С течение на времето теорията за “западния плен” се превръща в постулат, никой “модерен” богослов не подлага на съмнение подобна мисъл, защото тя е отличната “хранителна среда” на която се развиват “вирусите” на богословските волности. Така протопрезв. Ал. Шмеман, говорейки за учението на Православната Църква, за св. Тайнства, което изповядваме, мимоходом споменава, че то било“западно по своите източници, но прието през “тъмните векове” и в Православния изток...” ³ Всяко следващо поколение богослови, с все по-голяма настървеност (и бих казал безсрамие), преповтаря и задълбочава тази “теория”. Относно правилата и литургичната практика на Православната Църква, православната (?) богословка Валери Карас заявява, че не трябвало да се“абсолютизират заключения и идеи на старозаветната ритуална нечистота, които са пропълзели през времето и са се осветили в поученията на бабите ни.” ⁴ Всъщност преди да стигне до това заключение, още в началото тя положила“краеъгълния камък” на неоправославието: “Традицията и историята на истинското християнство не се ограничава до практиките от миналите едно или две столетия. Връщането към нашето минало е първата, същностна стъпка за проследяване на нашето бъдеще в Църквата.” ⁵

     Като някакво “клеймо” за всичко, което би противоречало на техните възгледи, неоправославните мислители използват думата“схоластика”, правейки връзка с Киевската “школа”, за която говори о. Георгий, но натоварвайки я с негативно отношение, сякаш става дума за римокатолическата схоластика. Така прот. Николай Афанасиев нарича Православното догматическо богословие, което и сега се изучава в нашия ПБФ, “схоластична догматика” ⁶, а учението на Църквата, което ни се преподава “схоластично учение”⁷. На тази порочна “мода” изглежда се е поддал и прочутият митр. Антоний (Храповицки), който определил като “схоластическо”тълкуванието на апостолското учение за първородния грях, направено от еп. Теофан Затворник, за което архиеп. Серафим (Соболев), го критикувал така, както някога ап. Павел изобличил ап. Петър (Гал. 2:11). “За нас – пише владика Серафим – еп. Теофан Затворник е благодатен тълковник, благодарение на светия си живот и по силата на това, че той целият е бил проникнат от учението и духа на св. Отци, и в тълкуванието си на Божественото Писание не говорил нищо от своя собствен разум, а говори с думите на светоотеческото учение. Да се твърди, че еп. Теофан се придържа към схоластическо тълкувание ... означава, да се дава повод да се мисли, че и св. Отци на Църквата, тълкуванието на които се привежда тук от еп. Теофан, са били схоластически тълкуватели, и, по такъв начин, да се унижава светоотеческия авторитет.” ⁸ Дори о. Георгий Флоровский, пишейки за “Теофан Говоров”, не намеква нищо за “плен” или “схоластика” – напротив – нарича го “верен и типичен продължител на отеческата традиция в аскетиката и богословието”, в чийто мироглед има “вселенска смелост, голяма духовна свобода и гъвкавост, свобода от бита.” Що се отнася до“учеността“ му, о. Георгий с уважение пише, че владеел “напълно гръцкия език.” ⁹ Иначе строгият архиеп. Серафим нарича еп. Теофан“велик богослов на Руската Православна Църква, нейна слава и украшение именно за това, че със своя ум и с целия си живот се е слял със светите отци.” ¹⁰ И всъщност станал един от тях. С богопросветения си взор владика Серафим видял отдалече това, което след време Църквата обявила, прославяйки св. Теофан Затворник в лика на светиите.

Но може би най-добър поглед върху проблема дава именитият протопрезвитер Михаил Помазански, който също емигрирал в Америка, също е преподавател (по догматика), но се изразява съвсем различно и много по-отговорно от неоправославното виждане:

“Нашата руска богословска наука в продължение на цялата й история е укорявана, че прекалено много се поддава на влиянието на неправославния Запад. От Киевското богословско училище влиянието на латинската схоластика продължило до началото на ХІХ в. Когато по-късно богословската наука се освободила от него, раздали се други укори: че нашите богослови са несамостоятелни и често пъти се ограничават, по израза на покойния митроп. Антоний (Храповицки – б. м.), “с преписване от немците.” Неприятна характеристика. Но доколкото тази зависимост не нарушаваше общата православна насоченост, тя не причиняваше особена вреда. Какво да се прави, след като тогава историко-богословската наука на Запад отдавна се беше развила, докато нашата все още беше в зародиш? По необходимост се налагаше да се черпи оттам, а при това се получава зависимост, при това съвсем незабележима. Най-важното е, че изучаването на изворите във всички клонове на църковната история, дори и на източните извори, и до днес принадлежи предимно на Запада... Не трябва обаче, да се забравя колко самобитно, самостоятелно и изпълнено със собствен неподражаем дух е истинското православно самосъзнание. Кой човек знае, какво има у човека, освен човешкият дух, който живее в него?, (1 Кор. 2:11). Тези думи на апостола могат да бъдат отнесени и към Църквата. Западният човек, който не принадлежи към Православната Църква, бил той и учен, едва ли е в състояние да проникне в духа на Църквата, в духа на Православието. Да не говорим за онези западни учени – църковни историци, които сами са изгубили християнската вяра. Но дори върху вярващите западни учени лежи печатът на конфесионализма. Учените-протестанти се подчиняват на предвзети възгледи и предпоставки, които отдавна са се вкоренили в протестантския начин на мислене... (например, че първоначалната Църква е изчезнала или се е заблудила; и подобното на това неоправославно разбиране, че от даден век нататък Православието се е изгубило и сега трябва да бъде “възраждано” наново – б. м.). Би било голяма грешка да се признае в сегашно време съществуването на единна за цялото християнство и обективна историческо-богословска наука във всичките й разклонения. Това би значело да се приеме в много случаи такава трактовка на историята на християнството, която е в разрез с историческото предание на Църквата и с православното светоусещане и която води до подриване догматите на Православната вяра.” ¹¹

         За съжаление често именно до това води стремежът за избягване на“западния плен” и влияние в богословието и от “схоластиката”.

Впрочем, аз не пиша апология на схоластиката. Но не се боя тази работа да бъде квалифицирана като схоластика, доколкото гръцкия глагол sχolάzw, (от който произлиза думата “схоластика”) означава:имам свободно време, не съм зает, ... занимавам се с наука. С него се превежда еврейската дума, която означава още успокоя (се), спирам (се). Производното от него σχολάσατε, намерило място в песнопенията на Рождество Христово, според св. Атанасий Велики, св. Василий Велики и св. Максим Изповедник, “съдържа указание да се освободим от житейски грижи.” ¹² “В древност пък “схоластици” се наричали ораторите, законоучителите и изобщо учените хора”. (Щом ще се връщаме към древността!) С това прозвище е бил наричан например прочутият св. Иоан Лествичник¹³.

     Гореказаното от о. Михаил, иером. Серафим, събрал в едно изречение така: “западното влияние” се е докоснало до богословските книги от последния период на руската и гръцката история, но това “влияние” било само външно, не засягащо същността на Православното учение. Иначе би се наложило да се признае, че Православието е загубено и едва сега, благодарение на старанията на новите богослови, се (пре)открива Православието на светите отци.” ¹⁴ “Не падайте в този капан – на друго място писал той – немалко изявени богослови от последните векове са (се) ползвали (от) термини, които днес на никой не са му по сърце. Но от това съвсем не следва, че светите отци са били в “католически плен” и че трябва да ги очерним. В тези термини те влагали различен смисъл, от този на католиците, затова и да се спори всъщност няма за какво..."¹⁵

Когато мнозина днешни богослови са готови с лека ръка да зачеркнат последните 3-4 века, в които сякаш не е имало истинско Православно богословие, (някои отиват и много по-назад във времето), мисля, че е добре да чуят о. Георгий Флорофский, който, може би за тях ще е по-голям авторитет. Същият, който пръв заговори за “плен”, но в един много по-тесен контекст, а не налагайки го върху цялата Православна Църква за съответния период, пише за творенията на св. Тихон Задонски (+1782 г.) като за “апостолски отклик на безумието на свободомислещия век”. “Светител Тихон – признал той – бил голям писател... Особено книгата му “За истинското християнство” имала историческо значение... Това бил ... опит на новото богословие – в отличие и противовес на школната ерудиция без истински опит.” ¹⁶ “Дори свръхкритичният Ал. Шмеман признава, че св. Тихон е успял да устои на западните влияния,... благодарение на пламенността на неговото присъщо на “вътрешно-православния човек сърце.” ¹⁷ Но наличието на такива “сърца” никога не се е прекъсвало в Църквата. Св. Паисий Величковски напуснал Киевската духовна академия и духовните му търсения го отвеждат в свещените хранилища на Православното богословие – монастирите. Затова о. Флоровски правилно забелязал, че “това било възвръщане към изворите на (свето)отеческото богословие и богомислие.” Св. Паисий бил не просто монах, а“устроител на монастири – и на Атон и в Молдавия. И в тях той възстановява най-добрите завети на Византийското монашество.” ¹⁸ За разлика от Шмеман, о. Георгий дава много добри отзиви и за св. Филарет Московски, “който се стремял и искал да направи богословието общодостъпно.” ¹⁹ Воден от този стремеж той написал и Православния катехизис, който и до днес е “Азбука на вярата” за православния християнин, но чието съдържание и учение,“учени” като прот. Николай Афанасиев охарактеризират като“схоластическо”, може би заради систематичното изложение на Православното вероучение, напомнящо по форма за римокатолическите катехизиси.

Когато стига до св. Серафим Саровски, о. Георгий видимо се затруднява да намери в научния изказ думи, за да изрази въодушевлението си: “Той бил по-скоро именно свидетел, отколкото учител. Нещо повече: неговият образ и целият му живот е вече явление на Духа." ²⁰ Както е всъщност при всеки един от светците, без значение, в кое време са живяли или с какъв подвиг са прославили Бога. Прот. Флоровски продължава светозарната редица със св. Игнатий Брянчанинов, св. Теофан Затворник и св. Иоан Кронщадски, като по този начин стига до началото на ХХ век. И какво се оказва? Че “тъмните векове”, за които говори о. Ал. Шмеман са огряни от сонм православни светци. Всъщност “време не ще ми стигне” (както казва Апостолът в Евр. 11:32) да изброявам имената и подвизите им – техните жития заемат повече страници, отколкото прочутите жития на светиите, събрани от св. Димитрий Ростовски. (Последните, за наша радост, бяха съвсем наскоро издадени и на български език от боголюбивото братство на Зографския монастир.) Колкото и да е странно обаче, св. Димитрий също е набеден, че е “изпитал влиянието на западното богословие” ²¹, респективно – хвърля се сянка и върху “неговите”Жития – и в тях се съзира “западното влияние” заради западните източници, които бил използвал. Жития, чрез които се възпитавали в Православие и на които отдавали голямо значение такива светила като св. Иоан Кронщадски, св. Теофан Затворник и св. Серафим Саровски, който ги знаел почти наизуст.²² Св. Серафим, който просто и ясно казал, че “истинската цел на нашия християнски живот се състои в придобиването на Светия Божи Дух.” ²³ “Това – пише о. Флоровски – са почти същите думи на преп. Симеон (Нови Богослов), понеже опитът е същият и не трябва да се предполага литературно влияние.” ²⁴

       Малко по-просто и ясно, но несъмнено много по-силно от всичко казано дотук, о. Серафим (Роуз) прави следните изключително важни изводи: “Православното учение на Светите Отци не принадлежи на някакъв определен период от време, на “древноста” или “съвременността”. То се е предавало чрез непрекъсната верига на приемствеността от времената апостолски до ден днешен и никога не се е случвало отново да се преоткрива “забравено” Православно учение. Дори когато много православни християни са го пренебрегвали, (колко е присъщо това за нашето време), истинските негови пазители продължавали да го препредават на онези, които очаквали да го получат. ... От времето на основаването на Църквата Христова на земята не е имало и един миг, когато Светоотеческото предание не е ръководело Църквата. Не е имало епоха, която да не е имала своя Свят Отец. Преп. Никита Стифат, ученик и съставител на житието на преп. Симеон Нови Богослов, пише: “По милост Божия не ще се прекрати от поколение на поколение подготвянето от Светия Дух на пророци и приятели Божии за Неговата Църква.” ²⁵“Истинското Православно учение..., истинското Православно светоотеческо предание, чрез което до нас е достигнало същинското непроменено учение за истинското Християнство, (е) преминало по веригата от духовни бащи към духовни чеда и от учител към ученик устно и запечатано в слово.” ²⁶ Нашият съвременник – благодатният светогорски старец Паисий – пише като очевидец: “Човек се радва, като гледа това свято светоотеческо приемство и божествено предаване на монашеството от древните преподобни към преподобния о. Хаджи Георги и от него към децата и внуците!” ²⁷ Ясно е, че ако – както е очевидно – всяко време, включително и “тъмните векове”, е имало своите св. Отци, то във всяко време го е имало и самото Православно богословие. Защото кой е действителният и най-надежден негов изразител? – “истинските богослови на Църквата, св. Отци, (които) са произлезли от средата на подвижниците, от подвижничеството, при това от неговата организирана форма – монашеството, което е естествено продължение на жизнените традиции на Църквата.” ²⁸ А “някои, - заключава о. Серафим – които претендират за освобождаване от “западния плен”, в който, както те в своето невежество и непознаване на истинското Православно предание от последните векове, (което може по-скоро да се намери в монастирите, отколкото в академиите) считат, че се намира Православното богословие от последните три века, сами попадат в мрежата на протестантския рационализъм.” ²⁹ И, ако отричат, че Православното богословие и (предание) е съществувало във времето и творенията на св. Отци от последните векове, тогава къде ще го намерят? Възможно ли е да се определи граница или век, до който св. Отци вярно са преподавали Православното учение, а после незнайно как, са го загубили?! Или св. Отци е имало само в древност (до VІІІ век)? Но това са тъкмо римокатолическите възгледи ³⁰, от които уж бягаме. В противовес на тях архиеп. Филарет (Черниговски) казва: “Ако може да бъде определен някакъв предел (на светоотеческата епоха – б. м.), той е само този, с който се завършва съществуването на войнстващата Църква Христова, друг предел няма и не може да има. Дух Свети винаги пребъдва в Църквата, винаги просвещава умовете и сърцата на вярващите, винаги действа в избрани мъже според нуждите на времето. Както Църквата Христова ще съществува до края на света, така до края на света ще се явяват в нея за нуждите й избрани оръдия на Духа Божи. По такъв начин във всички векове ще има мъже с качествата, необходими за отци на Църквата.” ³¹“Защото благодатта е по приемство; понеже от Извора на благодатта - нашият Господ и Спасител тя преминала върху Неговите Апостоли; от Апостолите на Отците, а от нашите Отци – върху нас.” ³² Като казал “върху нас” св. Симеон Солунски никак не е сбъркал. Защото ако и за Н. Афанасиев литургичните му изяснения да са “съвършено неприемливи” ³³, то св. Серафим Саровски казва за него, че св. Симеон архиепископ Солунски е имал“Духа и дара” на Дух Свети.³⁴ Очевидно не само по силата на свещения си сан. 

Може би най-кратко, но най-силно тази мисъл, или по-скоро тази вяра – за приемствеността във вероизповеданието, дават св. Отци на VІІ Вселенски събор. Като най-силен довод на своето вероопределение те поставят: “Такова учение има у нашите свети отци, т. е. в Преданието на съборната Църква, в която благовестието е преминавало от един отец към друг.” ³⁵ Не може да се твърди и че по-ранните свети отци били по-“свети” от по-новите, защото Духът диша, където си иска, (Иоан 3:8 – слав. прев.). Бог е Този, Който раздава даровете и ако количеството на способните да ги получат е намаляло, от това не следва непременно, че е намаляло и качеството. Например “истина е, че учението за тялото на Адам и материалната природа се излага най-ясно и разгънато в късните отци с висок духовен живот, такива като св. Симеон Нови Богослов и св. Григорий Синаит...” ³⁶ Затова като печат на казаното дотук и като “противоотрова” срещу изкушението да отхвърляме по-“новите” св. Отци за сметка на по-древните, (уж от ревност по истината), нека чуем св. Симеон, когото именно Църквата е украсила с прозвището “Нови Богослов”: “Който не иска с цялата си любов и желание да се съедини в смиреномъдрие с най-последния (по време) от всички Светии, имайки към него голямо не(до)верие, такъв никога няма да се съедини и с предишните и няма да бъде причислен към реда на предшестващите светии, макар да би му се струвало, че (той) има пълна вяра и любов към Бога и към всички светии. Той ще бъде изхвърлен от средата им, като не пожелал в смирение да застане на тяхното място, определено му от Бога преди вековете, и да се съедини с тези последни (по време) Светии, както това му е предопределено от Бога.” ³⁷

      В заключение, (а и за разведряване) ще приведа следния показателен случай. “Когато о. Герман (Подмошенски – б. м.) и о. Серафим напечатали първия си църковен календар, следвайки традициите на православните календари в Русия, един от новите богослови в писмо изискал “да се махне този еретик”(последният император на Византия – Константин ХІІ – б. м.),очевидно вменявайки на св. Константин за вина присъствието на “западна” литургия. Отец Герман едва не отстъпил пред искането, но о. Серафим твърдо казал: “Нека най-напред да се посъветваме с архиепископ Аверкий (Таушев – б. м.).” Скоро от него пристигнал отговор, потвърждаващ, че император Константин ХІІ е “забележителен” светец, а тези, които не го признават – “са палета в богословието”. И о. Серафим решил – този светец ще бъде в календара!

- Ето и ти попадна в “западен плен”, – пошегувал се о. Герман.
- И добре, че е така, – отговорил о. Серафим. – Значи, аз съм заедно със светите отци, които обвиняват в същото.” ³⁸

*   *   *

Желаем ли и ние да бъдем “със светите Отци”? Ако е така, добре е да се вслушаме в гласа на о. Серафим: “Днес всички ние, православните християни, независимо дали източни или западни, живеем в едно “западно пленничество”, (стига да сме достатъчно честни и искрени да си го признаем) – по-тежко от всичко, познато на св. Отци от миналото. В предишните векове западното влияние може да е произвеждало някакви теоретични постановки, на които да е липсвала прецизност, но днес “западното пленничество” обгръща и дори управлява самата атмосфера и самия дух на нашето Православие, което често е теоретично правилно, но бедно на истински християнски дух. Нека тогава бъдем по-смирени, по-любящи и по-снизходителни в подхода си съм св. Отци. Нека проверка на нашата приемственост, по отношение на непрекъснатото християнско Предание от миналото, да бъде не само старанието да сме точни в учението, но и в любовта ни към хората, които са ни го завещали”. ³⁹

                  budiveren. com

¹ Флоровский, прот. Г. Пос. съч., с. 56.
² Яннарас, Хр. Пос. съч., с. 11.
³ Шмеман, о. Ал. Светата Евхаристия. – сп. Мирна, бр. 9, 1999, с. 22.
⁴ Карас, Валери. Жените в Източната Църква. – сп. Мирна, бр. 8, 1999, с. 63.
⁵ Пак там, с. 55.
⁶ Афанасиев, прот. Н. Трапеза Господня. – ВТ, 1999, с. 90.
⁷ Пак там.
⁸ Соболев, архиеп. С. Пос. съч., с. 10-11.
⁹ Флоровский, прот. Г. Пос. съч., с. 395-396.
¹⁰ Архиеп. Серафим..., Пос. съч., с. 11.
¹¹ Помазански, протопрезв. М. Литургическото богословие на о. Александър Шмеман. – Цит. по: сп. Православно слово, бр. 3-4, VІ-ІХ, 1999, с. 22-23.
¹² Скабалланович, М. Рождество Христово. – , 1995, с. 69.
¹³ Лествичник, преп. И. Лествица. – С., 1996, с. 15.
¹⁴ Дамаскин, иером. Пос. съч., с. 500.  
¹⁵ Пак там, с. 501.
¹⁶ Флоровский, прот. Г. Пос. съч., с. 124-125.
¹⁷ Протопрезв. Ал. Шмеман. Въведение в богословието. – ВТ, 1998, с. 41.
¹⁸ Флоровский, прот. Г. Пос. съч., с. 126-127.
¹⁹ Пак там, с. 173.
²⁰ Пак там, с. 391.
²¹ Шмеман, прот. Ал. Въведение..., с. 41.
²² Серафим, архим. Достоверни ли са житията на светиите? – С., 1992, с. 26.
²³ Поучения и беседы преподобного Серафима Саровского. – М., 1997, с. 211.
²⁴ Флоровский, прот. Г. Пос. съч., с. 392
²⁵ Роуз, о. С. Светите Отци – истинският път към християнството. – Пловдив, 1995, с. 21
²⁶ Пак там, с. 23.
²⁷ Старецът Паисий Светогорски. Светогорски отци и светогорски живот. – Света Гора, Атон, 2001, с. 40.
²⁸ Металинос, прот. Г. В молитва и пост. – сп. Православно слово, бр. 6, 1998.
²⁹ Роуз, о. С. Светите Отци..., с. 22.
³⁰ Цоневски, проф. д-р Ил. К. Патрология. – С., 1986, с. 12.
³¹ Пак там.
³² Писания святых отцев и учителей Церкви, относящыяся к изтолкованию православного богослужения. – т. 2, Творения блаженного Симеона, архиепископа Фесалоникийскаго. СПб, 1856, с. 323.
³³ Афанасиев, прот. Н. Пос. съч., с. 114.
³⁴ Поучения и беседы преподобного Серафима..., с. 75.
³⁵ Деяния вселенскихъ соборовъ. – т. 4, СПб, 1996, с. 590-591.
³⁶ Роуз, иером. С. Православный взгляд на еволюцию. – М., 1997, с. 88.
³⁷ Добротолюбiе. – т. 5, М., 1900, с. 51-52. – Цит. по: Кристенсен, иером. Д. Пос. съч., с. 61.
³⁸ Дамаскин, иером. Пос. съч., с. 503.
³⁹ Роуз, иером. С. Мястото на блажени Августин..., с. 61.