За съвършенството и за това, какъв трябва да бъде християнитът

 
    св. Григорий Нисийски


                                                          До монах Олимпий


          Старанието да узнаеш как да постигнеш съвършенството по пътя на добродетелта, така че животът ти да бъде безупречен във всички отношения, напълно съответства на избрания от тебе начин на живот. А пък аз бих постъпил най-добре, ако бих могъл да намеря  в собствения си живот примери за това, към което се стремиш, така че вместо думи да ти представя на дело учението, което търсиш. Защото наставлението в добродетелта би заслужавало доверие единствено тогава, когато животът съответства на думите. Но тъй като, макар понякога да желая да бъда в такова състояние,  но засега все още не мога, че вместо думи да посоча живота си, то, за да не ти се сторя напълно безполезен и непригоден за целта ти, реших да изложа в какво трябва да се състои строгият живот, като с това поставя началото на словото си.

          Нашият благ Владика Иисус Христос ни е дарил да бъдем участници в покланяемото Му име така, че да не се именуваме по нищо друго, което ни принадлежи, независимо от това, дали на някого се случва да бъде богат или благородник, или човек от простолюдието и беден, или е станал известен с някакви умения и достойнства; но при отстраняване на всички тези имена на повярвалите в Него е дадено едно главно название - християнин. Щом като свише ни е дадена такава благодат, то е необходимо, първо, да размислим за величието на дара, та да благодарим по достойнство на Бога, Който ни е дарил съкровището; второ, да се проявим в живота като истински християни. Величието на дара, с който сме удостоени чрез това, че носим едно и също име с Владиката на нашия живот, ще стане ясно за нас, ако узнаем значението на името, което е от Христа, така че да разберем какво понятие възниква в душите ни, когато призоваваме с това име в молитви Господа на всичко; да разбираме какво имаме предвид под това име, когато Го призоваваме, както вярваме, благочестиво. И щом разберем това, тогава, като се ползваме от това име като от учител и ръководител в живота и като извеждаме оттук следствия, ясно ще узнаем какви трябва да бъдем в живота и ние. А като направим свети Павел водач в тези две изследвания, ще имаме най-сигурната ръководство за изясняване на търсеното. Защото апостолът най-точно от всички е разбрал какво е Христос и е посочил с делата си какъв трябва да бъде наричаният с Неговото име. Свети Павел Му подражава толкова живо, че показал в свое лице изображението на своя Владика, като чрез най-точно подражание изменил вида на душата си подобно на Първообраза, така че, изглеждало, че вече не Павел живее и говори, но Христос живее в него. Ето какво казва самият той:  Вие търсите доказателства за Христа, Който говори в мене (2 Кор. 13:3); и:  вече не аз живея, а Христос живее в мене (Гал. 2:20).
          Апостол Павел ни е посочил значението на името "Христос", като казал, че Христос е Божия сила и Божия премъдрост; нарекъл Го е и мир, и непристъпна Светлина, в която обитава Бог, освещение и избавление, Велик Първосвещеник и Пасха, очистване на душите, Сияние на славата, образ на Ипостаста и творец на вековете, духовна храна и питие, камък, вода, основа на вярата, глава на ъгъл, образ на невидимия Бог, велик Бог, глава на тялото на Църквата, първороден от новата твар, начатък на умрелите, първороден от мъртвите, първороден сред много братя, Посредник между Бога и хората, увенчан със слава на Единороден Син, Господ на славата и начатък на Вечносъществуващия (като казва за Него следното: Той е начатък (Кол. 1:18); освен това: Цар на правдата, Цар на мира и Цар на всичко, притежаващ неограничена царска власт, и с много други подобни имена, които, поради големия им брой, е невъзможно да изброим тук. Взаимното съпоставяне на всички тези наименования, всяко от които внася своя мисъл за посочване на обозначаваното с него, ни дава известна представа за значението на името "Христос", посочвайки ни неизказаното величие в такава степен, в каквато душата ни  е в състояние да го проумее. И тъй като царското достойнство превъзхожда всяко достойнство и власт, и властничество, думата "Христос" собствено и първоначално означава царска власт (защото, както знаем от Писанието, помазването предшества възкачването на царския престол), а цялата сила на останалите наименования се съдържа в царската власт, затова този, който е разбрал частните имена, съдържащи се в понятието царска власт, заедно с това, ще разбере и силата на името, обхващащо останалите. А самата дума  "Христос" означава царство. И така, тъй като благият Владика ни е направил съобщници в най-великото, Божествено и първо име (бидейки почетени с името на Христа, ние се наричаме християни), то е необходимо в нас да се забелязват и всички останали имена, изясняващи този израз, така че даденото название да не бъде у нас лъжовно, а да се засвидетелства от живота ни. Едно нещо не получава битие от названието си; каквото е едно естество, за такова и бива считано посредством  обозначаване със съответното му име. Например, ако някой нарече някое дърво или камък "човек", ще стане ли от това название дървото или камъкът човек? Не. Най-напред е нужно да бъдеш човек и едва след това да се наречеш с име, принадлежащо на това естество. Защото и при уподобяванията названията нямат собствено значение, ако, например, някой нарече дадена статуя човек или пък изображение на кон - кон. ако на нещо се дава име от нас в собствения и истински смисъл, то, разбира се, самото естество на предмета трябва да покаже истинността на названието, а служещото да подражателни изображения вещество се нарича това, което е - мед, камък или друго подобно вещество, на което майсторът е придал вид, като е изобразил каквото иска. И така, тези, които се наричат с Христовото име, е необходимо най-напред да бъдат това, което това свято име изисква, и едва след това да си присвояват дадено название. И както, ако някой би пожелал да различи действителния човек от неговото изображение, наричано човек, би извършил разграничаване въз основа на свойствата на единия и другия; защото ще нарече първия живо същество, надарено с разум, а втория - бездушно същество, придобило външен вид на човек с помощта на подражание; така разпознаваме и истинския и привидния християнин по различаващите се във всеки един от тях характерни свойства. Качествата на истинския християнин са тези, които намерихме в Христа; подражаваме на тези от тях, които са достъпни за нас, и се покланяме на тези, чието подражание е недостъпно за нашето естество.
          И так, щом като Божият човек, по думите на апостола, трябва да бъде съвършен (2 Тим. 3:17) без каквото и да било изкривяване на съвършенството от страна на злото, то е нужно в християнския живот да просияват всички имена - едни - чрез подражание, а други - чрез поклонение, - изясняващи значението на името "Христос". И както създаващите със словесно или с животинско изкуство митически чудовища, например хора с крака на бик, кон или дракон, или създаващи нещо подобно от различни животни, не подражават на някакъв образец в природата, а като изкривяват природата с тази чудовищна измислица, създават нещо друго, а не човек, изобразявайки по своя произвол нещо несъществуващо. И както никой не ще нарече едно съставено по толкова чудовищен начин изображение на човек, дори част от него да наподобява някаква част от човешкото тяло, така не може да бъде наречен и християнин в точния смисъл на думата нито този, който има глава без разум, тоест нямащия във вярата главата на всичко, която е Словото, нито този, който, имайки главата на вярата, не показва присъщото за нея тяло (начин на живот): при гневливост, присъща за драконите, той се уподобява по зверство на тези влечуги; или присъединява към човешките качества неистовството към другия пол на конете и става някакъв хипокентавър(1), състоящ се от две природи - разумна и неразумна. Могат да се видят мнозина такива хора: едни, имайки глава но теле, тоест признавайки учението на идолопоклонството, водят благовиден живот (изобразяват сякаш минотавър); други, имайки християнско лице, с живота си присъединяват към него звероподобно тяло (представляват кентаври и чудовища с драконови крака). И така, за да разпознаем християнина, както разпознаваме друг човек потялото, е необходимо вярващия да проявява в живота си чертите на всички разбирани в Христа съвършенства. Да бъдем в едно, това което Христовото име изисква, а в друго да клоним към противоположното, не означава нищо друго, освен враждебно да разделяме самите себе си и възбуждайки вътрешна борба между добродетелта и порока, да пораждаме в живота си разделение и несъгласие със самите себе си; защото какво общо има между светлина и тъмнина? (2 Кор. 6:14) - казва апостолът.
          И така, тъй като тъмнината е противоположна на светлината, не се смесва с нея и не допуска посридничество, то придържащият се и към едната, и към другата, неотдалечаващият се от едната от тях, незабележимо и сам се разделя при взаимна борба между тези противоположни начала, ставайки едновременно и светлина, и тъмнина в смесения си живот; вярата привнася озарение, а тъмния живот помрачава сиянието от словото (на вярата). И така, тъй като няма общение, смесване и съгласие между светлината и тъмнината, то придържащият се към едната или другата противоположност става враг на самия себе си, като се разделя на две и противопостави в себе си, подобно на два враждебни строя, добродетелта и порока. И както при борба между двама врагове е невъзможно и двамата да бъдат победители (победата на единия води до смърт на противника(, така и в тази междуособна борба, водеща се в смесения живот, може да победи само по-добрият строй,у и то единствено като унищожи другия. В противен случай как благочестивата войска ще надвие злото, когато против нея излиза лукавия строй на нейния противник? Ако трябва да победи съвършеното, то противоположното, разбира се, ще бъде умъртвено. Добродетелта ще тържествува победата си над злото тогава, когато всичко, което й е враждебно, при съдействието на разума, се превърне в нещо. И тогава ще се изпълни казаното от пророка от името на Бога: Аз моря и съживявам (Втор. 32:39); защото доброто в мен не може да живее по друг начин, освен бидейки оживотворено от смъртта на противника. Невъзможно е да се държим едновременно и за двамата противници , придържайки се с едната ръка за единия, а с другата - за другия; невъзможно е да бъдем на страната и на единия, и на другия: който прегръща злото , изпуска от ръцете си доброто. Нека се върнем към казаното за това, че за любителите на добродетелта има един-единствен път към чист и Божествен живот - знанието какво означава Христос, с Когото трябва да съобразим живота си, стройно насочвайки го към добродетелта. Като предложим в предстоящото изследване събраните от нас изрази и имена, посредством които светите уста на апостол Павел изясняват значението на думата "Христос",  ще дадем надеждно ръководство за добродетелен живот, подражавайки, както бе казано, на едни и покланяйки се на други. Ще говорим за тях в реда, в който са изброени от нас.  Ще започнем с първите.
          Христос - казва апостолът - е Божия сила и Божия премъдрост (вж.: 1 Кор. 1:24). Тези думи посочват, първо, означените с името "Христос" боголепни представи, които правят това име високопочитано за нас. Тъй като цялото творение, както сетивно познаваемото, така и превъзхождащото сетивното разбиране, е произлязло чрез Него и е получило битие в Него, то за определяне явяването на Христа, като сътворил всичко, със силата винаги съединява и премъдрост. Съчетанието между премъдрост и сила ни дава да разберем, че великите и неизказани чудеса на творението не биха могли да се появят, ако премъдростта не бе замислила техния произход, а силата, която осъществява мислите на дело, не бе съпровождала мъдростта за извършване на замисленото от нея. Значението на името "Христос" ни дама две отделни представи - за премъдрост и сила, та като насочим взор към величието на съставя на всичко, да проумеем неизказаната Му сила. Като размислим за това, че в битието се е появило нещо, което преди това не е съществувало, че многообразната природа на съществата се е появила по Божие мановение, бихме повярвали, че Христос е непостижима премъдрост. Каквото призовава молещият се и към каквото насочва окото на душата, това и привлича към себе си чрез молитвата; и по тиз начин обръща взор към силата (а силата е Христос), се утвърждава чрез сила във вътрешния човек (Еф. 3:16),както казва апостолът, а призоваващия премъдростта (под която отново се подразбира Господ) става премъдър, както казва книга "Притчи Соломонови" (вж.: Притч. 2:3, 5). И така, наричаният по името на Христа, Който е сила и премъдрост, е длъжен също в съответствие с това име да показва в себе си сила, надвивайки греха, и премъдрост, избирайки по-доброто. А чрез проявяването в нас на премъдрост и сила (на първата - в избирането на добродетелта, на силата - в утвърждаването в това, което е разумно избрано) се постига съвършенството на живота.
          Разбирайки, че Христос е мир (Еф. 2:14), нека покажем, че истински се наричаме с Христовото име, когато чрез вътрешния мир покажем с живота си Христа. Той уби враждата, както казва апостолът (вж.: Еф. 2:16). Така нека и ние да не започваме да съживяваме в себе си тази вражда, а да покажем с живота си, че тя е мъртва, така че вече да не я възкресяваме, добре умъртвената от Бога при спасението ни, като за гибел на душите си с гняв и злопаметност извършваме зло възкресение на това, което е напълно умряло. Но щом като имаме Христа, Който е мир, трябва да умъртвяваме в себе си враждата, за да постигнем и в живота си това, което, както вярваме, се намира в Него. Както Той, като преградата, що бе посред (...), създаде в Себе Си... един нов човек, въдворявайки мир (Еф. 2:14, 15), така и ние трябва да помирим със себе си не само външните си врагове, но и тези, които враждуват в самите нас, така че плътта да не желае противното на духа, а духът - противното на плътта, а като подчиним плътския начин на мислене на Божествения закон, да имаме мир сами със себе си, като се преобразим в един нов и мирен човек. Мирът може да бъде определен като съгласие между враждуващи. Когато междуособното бран в естеството ни бъде унищожена, ще станем мир и ще покажем, че наистина и действително носим Христовото име.
          А разбирайки, че Христос е истинската Светлина (Иоан. 1:9), недостъпна за лъжа, се учим на това, че лъчите на истинския Отец трябва да озаряват нашия живот. А лъчите на слънцето на правдата, струящи за наше освещение, са добродетелите, посредством които отхвърляме делата на тъмнината и като в ден (...) се държим благоприлично (Рим. !3:13), и отхвърляме потайните срамни дела, вършим всичко на светло и сами ставаме светлина, така че просветляваме и другите с делата си, както е присъщо на светлината.
          Разбирайки, че Христос е освещение (1 Кор. 1:30), трябва да изповядваме силата на освещението не с думи, а с живот, свободен от всякакво скверно и нечисто дело и мисъл.
          Христос е избавление (1 Кор. 1:30). Той предаде Себе Си за нашето изкупление, дари ни безсмъртие, сякаш определи цена за всяка душа и следователно чрез живота направи всички изкупени от Него от смъртта Свое притежание - придобивка. И така, щом сме станали раби на Изкупилия ни, то, разбира се, трябва да обръщаме погледите си към Господстващия, за да живеем вече не за себе си, а за Придобилия ни с цената на живота, защото вече не ние сме господари на на себе си, а купилият ни Господ (вж.: 1 Кор. 6:20), ние сме Негова собственост; нека волята на Господстващия бъде закон на живота ни. При владичеството на смъртта над нас в живота ни действаше законът на греха; когато станахме собственост на живота, е необходимо да бъдем в съгласие с изискванията на закона на Притежаващия ни, за да не би, като се отвърнем от подчинеността спрямо волята на живота, чрез греха да попаднем отново под властта на злия мъчител на душите ни - смъртта.
          Павел ни дава да разберем същото уподобяване на Христа, когато казва, че Той е Пасха (, Кор. 5:7) и Първосвещеник (Евр. 8:1). Защото Христос наистина биде заклан като пасха за нас; а свещеникът, принасящ жертва на Бога, не е никой друг, освен Същия Христос. Защото принесе Себе Си - казва - пренос и жертва за нас (срв.: Еф. 5:2). Оттук научаваме, че последвалият Онзи, Който се принесе в жертва и стана Пасха, сам трябва да представи себе си на Бога като жертва жива, света, богоугодна като стане духовно служение (вж.: рим. 12:1). А начинът на служението е - да не се съобразява с тоя век, а да се преобразява с обновяване на ума си, та да познава от опит, коя е благата, угодна и съвършена воля Божия (срв.: Рим. 12:2). Благата Божия воля не може да се проявява в плътта, докато последната живее, ако не се освети в съответствие с духовния закон: плътското мъдруване е вражда против Бога: на закона Божий то се не покорява, нито пък може (Рим 8:7), докато плътта е жива; а ако чрез свещенодействие на животворната жертва земните членове (Кол. 3:5), чрез който действат страстите, бъдат умъртвени, то благоугодното и съвършена Божия воля безпрепятствено ще се осъществи в живота на вярващите в Него.
          Разбирайки за Христа, че Той е очистване в собствената кръв (Рим. 3:25), научаваме, че всеки трябва сам да бъде очистване за себе си, очиствайки душата си чрез умъртвяване на членовете си.
          А когато Христос се нарича Сияние на славата и образ на Ипостаста (вж.: Евр. 1:3), то тези изрази ни подсказват мисъл за достопокланяемото Му величие. Защото наистина боговдъхновеният и научен от Бога Павел, изследвайки в бездната от богатство, премъдрост и знание у Бога (Рим. 11:33) недостъпните и съкровени Божествени тайни, получените от Бога озарения относно разбирането на недостъпното за изследване (тъй като езикът му бил по-безсилен от мисълта), представил, доколкото словото могло да изрази, служещото на мисълта, в съответствие със степента, в която слухът на приемащите побирал тайнственото му разбиране. Защото, след като разбрал за Бога всичко, което човешката сила може да побере, казва, че представата за свръхестествената Същност е недостъпна и непостижима за човешката мисъл. Затова, макар да говори за забелязаните в нея свойства, мир, сила, живот, светлина, истина, счита представата за самата нея за напълно непостижима, твърдейки, че никой никога не е виждал Бога и не може да Го види: Когото никой от човеците не е видял, нито може да види (1 Тим. 6:16). Търсейки как да нарече това, което не може да бъде разбрано с мисъл, не намерил съответстващо име за изясняване на непостижимото. Нарекъл Превъзхождащия всяко благо, Който не може да бъде нито мислен, нито изразен достойно, слава и Ипостас. Оставил без наименование превъзхождащата всичко съществуваща същност. Изяснявайки родствеността и неразделността на Сина с Отца и това, че Той бива безпределно и вечно съзерцаван заедно с безпределния и вечен Отец, Го нарича Сияние на славата и образ на Ипостаста, като с думата сияние посочва родствеността, а с думата образ - равенството. Мисълта не допуска нищо междинно  между сияещото и сиянието, никакво намаляване в образа в сравнение с изобразяваната то него ипостас. Но който разбира сияещото естество, разбира и сиянието му. Представящият си в ума си величието на ипостаста, разбира се, съизмерва ипостаста с образа, който я представя. Нарича Господ Божи образ не чрез понятието образ да принизи Господ, а за да покаже величието на Сина, тъй като забелязваното величие на Отца никъде не излиза извън пределите на собствения образ и не се намира извън своя образ. Защото в Отца няма нищо грозно и непрекрасно, което да не се отразява в красотата на Сина. Господ казва: Който е видял Мене, видял е Отца (Иоан. 14:9), като с това отбелязва, че не съществува нито някакво принизяване, нито превъзходство.
          А като казва, че Той държи всичко с мощното Си слово (Евр. 1:3), с това решава недоумението на онези прекалено загрижени изследователи на непостижимото, които, опитвайки се да разрешат въпроса за веществото, не поставят никъде предел на любопитството си. "Как така - казват те - в невещественото се явява вещественост? Как от неколичественото се появява количество, от неописуемото - образ, от невидимото - цвят, от безпределното - ограничавано от своите мерки? И ако в простото и несложното няма никакво качество, то откъде нахлува веществото с неговото качество?" Апостолът разрешава всички тези и подобни на тях въпроси, като казва, че Словото държи всичко с мощното Си слово, привеждайки от небитие в битие. Тези думи ни учат да обръщаме взор  към Този, от Когото произлиза всичко съществуващо. Защото, щом всичко е приведено в битие от Него и съществува в Него, е необходимо да вярваме, че нищо не е скрито от знанието на Този, в Когото съществуваме, от Когото сме произлезли и при Когото отиваме след смъртта си. А тази мисъл, естествено, налага животът ни да бъде безгрешен. Защото кой, вярвайки, че живее от Него, чрез Него и у Него (вж.: Рим. 11:36), ще се осмели да направи Този, Който съдържа в Себе Си живота но всеки, свидетел на непристоен живот?
          Като нарича Господ духовна храна и питие (вж.: 1 Кор. 10:16-21), божествения апостол дава да се разбере, че човешкото естество не е еднородно, а тъй като в нас са съчетани разумност и сетивност, то за всяка от наблюдаваните в нас страни има отделна храна: с осезаемата храна се поддържа тялото, а духовната храна ни дава душевно здраве. Но както в тялото твърдата и течната храна, взаимно смесени, запазват и едната, и другата природа ни, като се смесят помежду си, се смесват с всяка съставена от стихии част на тялото, по същия начин Павел разделя и разумната храна, наричайки храна и питие същия този предмет, изменящ се според нуждата на приемащите. Защото за немощните и слабите Той е хляб, който укрепява сърцето на човека; а за уморените от бедствията на този живот и поради това станали жадни, е вино, веселящо сърцето (вж.: Пс. 103:15). Под посоченото трябва да разбираме силата на словото, с което душата се храни според потребността си, приемайки произтичащата от Него благодат, според иносказателния израз на пророка, който с думите злачно място и тиха вода (вж.: Пс. 22:2 - според превода на седемдесетте) отбелязва утешението, подавано от словото на трудещите се. А ако някой, насочвайки вниманието си към Тайнството, каже че с думите храна и питие всъщност се нарича Господ, то и това не е чуждо на истинското значение: плътта Му е наистина храна и кръвта Му е наистина питие (Иоан. 6:55). Но при горепосоченото разбиране, причастяването със Словото, Което, бидейки приемано от търсещите Го, е храна и питие, предлагани на всички, без да се прави разлика между тях, е достъпно за всички. а според друго разбиране причастяването с тази храна и питие не става без изпитване и различаване; апостолът е определил: Нека всеки да изпитва себе си, и тогава да яде от хляба и да пие от чашата. А който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане (1 Кор. 11:28, 29). Струва ми се, че евангелистът има предвид точно тава, когато специално посочва факта, че по време на тайнственото страдание онзи благообразен съветник, като обвил тялото на Господа в нескверна и чиста плащаница, го положил в нов и чист гроб (вж.: Лук. 23:53). По този начин и заповедта на апостола, и бележката на евангелиста служат за всички нас като закон да приемаме светото Тяло с чиста съвест; а ако по нас има някакво петно от грях, трябва да го умие с вода и сълзи.
          Христос се нарича и камък (вж.: 1 Кор. 10:4); това име изисква от нас твърдост и неотклонност в добродетелния живот, така че да понасяме твърдо страданията и да показваме крепък дух, недостъпен за каквото и да било нападение на греха. Чрез това и подобното и ние ще станем камък, подражавайки, доколкото е възможно в изменчивото естество, на неизменяемостта и неизменността на Владиката.
          И ако същия Христос е наричан от мъдрия първостроител (вж.: 1 Кор. 3:10) основа на вярата и глава на ъгъла (вж.: Еф. 2:20; Лук. 20:17:), то и това не ще се окаже безцелно за съдействие на добродетелния живот. Оттук научаваме, че Господ е началото и краят на всеки добър начин на живот, на всяка добра наука и занимание. Защото Той е и, както и Павел Го нарича, надежда (вж.: 2 Кор. 1:9, 10), която разбираме като връх, към който се насочват всички усилия на добродетелния живот. И вярата в Него става начало на високото стълпотворение на този живот; върху нея както върху някаква основа, поставяме началата на живота си и с ежедневни упражнения в доброто правим чистите мисли и действия закон за нас. По този начин главата на всичко става и наша глава, стройно, сякаш с ъгли, съединяваща в себе си благообразно и в чистота издигнатите две стени на живота ни - телесна и духовна. а ако в някоя част от сградата се появи недостатък, ако например благообразието на външните дела не се съчетава с чистотата на душата или душевната добродетел не съвпада с външната, то Христос не ще бъде глава на такъв нецялостен живот, тъй като Той става глава само на сграда, имаща две стени и два ъгъла: невъзможно е да има ъгъл без съединение на две стени - и сградата ни ще се украси с красотата на ъгловия свод тогава, когато двусъставния ни живот, следвайки по едната и другата страна образеца на правилния живот, се издига стройно по права линия, правилно и неотклонно, нямайки в себе си нищо косо или изкривено.
          Павел нарича Христа и Образ на невидимия Бог (Кол. 1:15), Бог над всички и велик Бог, защото възвестява и с тези названия величието на истинския Владика, като казва: на великия Бог и Спасител наш Иисус Христос (Тит. 2:13), и:  от тях е и Христос по плът, Който е над всички Бог, благословен вовеки (Рим. 9:5). С казаното ни научава, че Вечносъществуващия с това, което е (а е това, което само Вечносъществуващия знае), макар мислещия за горното вечно да се приближава до Него чрез преуспяване, завинаги остава в същата степен по-високо от човешкото разбиране. И така, Този по-висок от всяко познание и разбиране, неизречен, неизказан и неизразим, за да те направи отново Божи образ, и Сам поради човеколюбие става образ на невидимия Бог. С образа Си, който прие, Той се изобразява в теб, та чрез Себе Си да облече отново и теб с красотата, присъща на Първообраза, така че да бъдеш това, което беше в началото. Така и ние, ако желаем да бъдем образ на невидимия Бог, трябва да съобразим начина си на живот с намиращия се пред нас образец на живот. Какво означава това? Като живеем в плът, да бъдем сякаш, че не живеем  по плът (вж.: Рим. 8:12). Защото и този първообразен Образ на невидимия Бог, Който ни стана близък чрез раждане от Девица, макар, по подобие на човешкото естество, да бе изкушен във всичко, не прие само едно изкушение - греха (вж.: Евр. 4:15); Той - казва Свещеното Писание - не стори грях, нито се намери лъст в устата Му ( 1 Петр. 2:22). Така, ако бяхме се учили на изкуство на живописта и учителят ни предложи на картина някакъв прекрасно нарисуван образ, то, разбира се, всеки от нас би трябвало да подражава на своята живопис на това прекрасно изображение, така че картините на всички да се украсят по предложения образец на красота. Точно по същия начин, тъй като всеки е живописец на собствения си живот, художник на делото на живота е свободната воля, а боите за възпроизвеждане на образа са добродетелите, то съществува не малка опасност вместо подражание на първообразната красота, да нарисуваме някакво гнусно и безобразно лице... като вместо лика на Владиката изобразим с мръсни бои образа на порока. Но за изображение на красотата трябва да вземем, доколкото е възможно, чистите бои на добродетелите, смесени помежду си по правилата на изкуството, така, че да бъдем образ на Образа, отпечатвайки първообразната красота чрез деятелно, доколкото е възможно, подражание, както правеше Павел, като бе подражател на Христа в добродетелния живот (вж.: 1 Кор 11:1). А ако е нужно точно да различим в словото си с какво трябва да подражаваме на образа, то първата боя е смиреномъдрието; защото поучете се - казва - от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце (Мат. 11:29). Втората боя е дълготърпението; какво изобразява то в образа на невидимия Бог? Меча и дървото на кръста; веригите и бичуването; плесниците и заплюването на лицето; раменете, предавани на рани; нечестивото съдилище; жестоката присъда; войниците, поруганието, подигравките и ударите с тръстикови пръчки, изразяващи радост по повод на безчовечната присъда; гвоздеите, жлъчката и ицета и всички тежки мъчения, причинявани Му без вина, или по-точно, въздавани за най-различните благодеяния. А какво е отмъщението към сторилите това? Отче! Прости им, понеже не знаят, що правят (Лук. 23:34). Нима за Него бе невъзможно да срине върху тях самото небе или да унищожи оскърбителите чрез разтваряне на земята, или да изгони морето от пределите му и да потопи сушата в бездна, или да им изпрати содомски огнен дъжд, или със Своя заповед да направи нещо друго жестоко? Но узаконилият дълготърпението за живота ти понесе всичко това кротко и дълготърпеливо. Така в първообразния образ на Бога може да се види и всичко останало; гледащия към него и явно украсяващият своя образ по него и сам става образ на невидимия Бог, рисуван с търпение.
          А който знае, че Христос е глава на Църквата (вж.: Еф. 5:23), нека размисли преди всичко за това, че всяка глава има едно естество и същност с подчиненото й тяло и че сякаш някакво сродство съединява отделните членове в едно цяло, пораждайки съчувствие и съгласие на тялото с частите. Защото, ако нещо се намира извън тялото, то, разбира се, е чуждо на главата. И така, с тези думи Свещеното Писание ни учи: каквото е по естество Главата, това трябва да бъдат и отделните членове, за да бъдат родствени на Главата. А ние сме членове, съставляващи Тялото Христово; и така, ако някой, като отнеме член от Христа, го направи член на блудница (вж.: (1 Кор. 6:15), той, като вземе необузданата похот, сякаш с някакъв меч, посредством тази зла страст ще отдели напълно члена от Главата. Така и другите оръдия на злото са мечове, с които членовете биват отсичани от тялото, към което принадлежат, и всички се отделят от Главата, при което страстите сякаш извършват отсичане. И така, за да пребивава тялото цяло по естеството си, е необходимо и отделните членове да бъдат съединени с Главата, бидейки по същество съвсем същото, каквото е и Главата. Ако считаме Главата за безсмъртна и нетленна, то, разбира се, и членовете трябва да се запазят в нетление. Така и другите понятия, които употребяваме за Главата - мир, освещение, истина и всички подобни, както и следва, трябва да бъдат налице и в членовете. Защото чрез Сина всичко това и подобното на него се появява в членовете. Апостолът свидетелства, че те имат естествена връзка с Главата: Той е глава (...) от Когото цялото тяло, стройно сглобено и свързано чрез всички дарувани свръзки, при действието на всяка част според силите й, нараства, за да се съзижда (Еф. 4:15, 16). Наименованието глава трябва да ни учи още и на това, че както при живите същества главата подбужда тялото към деятелност, като чрез очите и слуха придава насоченост на отделните движения - на движението на краката и на действието на ръцете (защото, ако окото не наблюдава действията или слухът не ръководи, то никоя належаща работа не може да бъде свършена както трябва), така и в нас - тялото, всяко устремяване и действие трябва да бъдат насочвани, в съответствие с указанието на истинската Глава, натам, накъдето посочи Създалият окото и Насадилият ухото (вж.: Пс. 93:9). И така, тъй като главата гледа нагоре, то и членовете, съединени с нея, трябва да следват ръководството й и да се устремяват към горното.
          А когато чуваме, Христос е роден преди всяка твар (слав: първороден от цялата твар) (Кол. 1:15), първороден измежду мъртвите (Кол. 1:18) и първороден между многото братя Рим. 8:29), трябва да опровергаем еретическите мнения, тъй като в посочените изрези няма нищо, което да говори в полза на превратното им учение. След това нека обърнем внимание и на това, че тези думи ни дават необходимото за нравствения живот. Богоборците казват, че Единородният Бог, Създателят на всичко, от Когото, чрез Когото и у Когото е всичко (вж.: Рим. 11:36), е Божие дело, твар и създание и затова, считат те, Той и се нарича първороден от цялата твар, сякаш е събрат на тварта, имащ първенство пред нея само по време, както например Рувим се ползва с предпочитание пред братята си не по естество, а първенствува пред тях по старшинство по време. На това трябва да им кажем, че е невъзможно да считаме един и същ за единороден, и за първороден, тъй като нито единородния е възможно да си представяме с братя, нито първородния - без братя; първородният, разбира се, не е единороден и не се нарича такъв. Тези понятия са несъединими и несъвместими в едно и също лице; невъзможно е един и същ да се нарича и единороден, и първороден. Но Свещеното Писание казва за съществуващото в началото слово, че Единородният Бог е първороден от цялата твар ( Кол. 1:15 - слав.). И тъй, за да разграничим благочестиво в тайнството на истината всяко от тези имена, е необходимо да направим следното разграничение: предвечното Слово е Единородният, а Словото, Което стана плът, е Първородният в произлязлата след това в Христа твар. И ако разберем каква мисъл се свързва с наричането Му първороден измежду мъртвите и първороден между многото братя, то по свързаността между понятията ще разберем и защо Той се нарича първороден от тварта. Господ става първороден измежду мъртвите, като стана начатък за умрелите (вж.: 1 Кор. 15:20), за да отвори пред плътта пътя към възкресението (вж.: 1 Сол. 4:14). И възнамерявайки да ни направи - нас, които по-рано бяхме по естество чеда на гнева - чрез раждане свише от вода и Дух синове на деня и синове на светлината, Сам върви пред нас в това раждане, привличайки в река Иордан благодатта на Духа върху начатъка на нашето естество, така че да направи всички родили се за живот чрез духовно възраждане братя на Първородния от вода и Дух. Като разбираме точно по същия начин Христа като Първороден от произлязлата в Него твар, не ще бъдем далече от благочестивото разбиране. Древната твар премина, като стана непотребна чрез греха, а след преминаването на това, което е унищожено, по необходимост се появи нова жива твар, чийто Основоположник, като постави началото на живота, става и се нарича Първороден в живота. Внимателните ще намерят в немногото казано от нас всичко необходимо за опровергаване мненията на противниците и за защита на истината. А сега ще разсъдим накратко за това, доколко тези изрази за пригодни за добродетелен живот.
          Рувим бил първороден между родилите се след него; за родството им с него свидетелствали външните черти и сходството с първородния, така че братството им, за което подобието им по плът свидетелствало, не е могло да не бъде признато. И така, ако и еднородното възраждане от вода и Дух ни е направило братя на Господа, Който заради нас стана Първороден между много братя, то и ние трябва в чертите на живота си да изразяваме родството с Него, доколкото Първородният сред тварите възприе начина ни на живот. А кои черти в образа Му посочва Свещеното Писание? Те се състоят, както многократно казахме, в това, че Той не стори грях, нито се намери лъст в устата Му (1 Петр. 2:22).
          И така ако сме решили да приемем званието братя на нашия Предшественик в раждането, трябва да удостоверим родството си с Него с безгрешността на живота си, така че никакво сквернота да не ни отделя от единение с чистотата. Но Първородният е и правда, и освещение, и любов, и избавление; ако всички тези черти се изразяват в живота ни, ще представим ясни признаци на високия си род, така че всеки, като види тези черти в живота ни, ще засвидетелства братството ни с Христа. Защото Той ни отвори вратата на възкресението и с това стана начатък, за умрелите (вж.: 1 Кор. 15:20); а Той доказа, че всички ние ще възкръснем изведнъж, в един миг, при последната тръба (1 Кор. 15:52); с това, което направи както със Самия Себе Си, така и с останалите, над които смъртта властваше.
          А в бъдещия живот възкръсналите от земния прах не ги очаква еднакво състояние. Свещеното Писание казва, че които са правили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане ( Иоан. 5:29). Така че, ако нечий живот води към такова страшно осъждане, такъв, дори да му се случи да бъде причислен чрез раждане свише към братята на Господа, носи лъжливо това име, като чрез изобразяване в себе си на злото се отрича от родство с Първородния. Защото Посредникът между Бога и човеците (вж.: 1 Тим. 2:5), Който съедини чрез Себе Си човешката природа с Бога, Съединява само това, което е достойно за съединение с Бога. Защото, както със силата на Божеството Той съедини със Себе Си човека, макар и принадлежащ като част към общото за всички естество, но неподвластен на страстите , които влекат към греха ( защото Той не стори грях - казва Свещеното Писание - нито се намери лъст в устата Му ( 1 Петр. 2:22), така ще доведе до единение с Божеството всеки, който не внесе допълнително нищо недостойно в съединението с Божеството. Но ако някой бъде истински Божи храм, несъдържащ в себе си никакъв идол и изваяние на злото, ще бъде приет от Посредника в общение с Божеството, бидейки чист за възприемане на чистотата Му.Защото нито в лукава душа ще влезе премъдрост (Прем. 1:4), както казва Божието Слово, нито чистия по сърце ще види в себе си нещо друго, освен Бога; като се е прилепил към Бога чрез нетление, той е приел вътре в себе си цялото благо царство. Думите ни ще бъдат по-ясни, ако за обяснение на казаното имаме имаме предвид словата на Господа, отправени към апостолите чрез Мария: Възлизам - казва Той - при Моя Отец и при вашия Отец, и при Моя Бог и вашия Бог (Иоан. 20:17). Така казва Посредникът между Отца и отхвърлените от Него, Който помири Божиите врагове с истинското и единствено Божество. Според пророческото слово хората чрез греха отстъпиха (...) от майчината си утроба, в която са се образували, заблудиха се, и вместо истина говореха лъжа (Пс. 57:4 - според превода на седемдесетте), затова Господ, като възприе начатъка на общото за нас естество, по душа и тяло, Го направи свято, като Го запази в Себе Си чисто и недостъпно за никакво зло, та чрез нетление да Го възнесе при Отца на нетлението, да привлече чрез Него и всичко сродно и родствено на Него по естество, да осинови отхвърлените и да приеме Божиите врагове в общение с Неговото Божество. Затова, както начатъкът на тестото (вж.7 Рим. 11:16) се съедини чрез чистота и безстрастие с истинския Отец и Бог, така и ние, тестото, нека се привържем по подобни начини към Отца на нетлението, като подражаваме, доколкото е възможно, на безстрастието и неизменяемостта на Посредника. По този начин ще бъдем за Единородния Бог венец от скъпоценни камъни, като станем посредством живота си Негова чест и слава. Защото свети апостол Павел казва поради смъртното страдание: Понизил си го малко нещо спроти Ангелите (Евр. 2:7). От тези, които в древност чрез греха измениха естеството си в тръни, поради домостроителството на смъртта, Той си направи, като чрез страданието превърна тръните в чест и слава. И така, тъй като Господ веднъж завинаги взе греха на света и прие на главата си венец от тръни, за да го направи венец, сретен от чест и слава, то има не малка опасност за този, който с лошия си живот се окаже трън и бодил, поставен, поради общността с Него по тяло, по средата на Владиковия венец. Такъв разбира се, ще чуе справедливия глас: "Как влезе тук, като не си в сватбена премяна? (Мат. 22:12), Как, бидейки трън, си се вплел сред тези, които сплитат венеца Ми със слава и чест? Какво съгласие може да има между Христа и Велиара? Или какво общо има верния с неверния? Или какво общо има между светлина и тъмнина? ( 2 Кор. 6:15, 14)".
          И така, за да не призове един ден животът ни тези думи върху нас, трябва през целия си живот да се стараем да отхвърляме всяко подобно на тръни дело, дума и мисъл, та като станем поради чистотата и безстрастността на живота си чест и слава, да увенчаем със себе си Главата на всичко, бидейки за Владиката своеобразна скъпоценност и съкровище. Защото Господ на славата ( 1 Кор. 2:8) не може да се нарича Господ на нещо безславно. И така, чуждият на всичко отвратително и скверно както по скрития, така и по външния човек, ще направи свой Владика Този, Който е и се нарича Господ на славата.
          Христос е и начатък (Кол. 1:18). Началото на всеки предмет не е чуждо на онова, което следва след него. Ако някой би започнал да твърди, че началото е живот, то и онова, което се разбира като следващо след началото, ще бъде живот. И ако началото е светлина, то и онова, което е след нея, ще бъде счетено за светлина. И така, на какво полезно ни учи вярата, че Той е начатък? Да бъдем такива, какъвто, както вярваме, е нашият Начатък. Защото светлината не се нарича начатък на тъмнината и когато в началото стои живот, не може да си представяме продължението на живота като смърт. Ето защо, ако някой няма родство с онова, което е в началото, не съединявайки се с Начатъка чрез безстрастие и добродетел, за него Начатъкът на съществуващото не е начало. За тъмния живот началото  е светоуправникът на тъмнината; за смъртоносния грях началото е притежаващия властта на смъртта. И така, този, който чрез порочен живот се е подчинил на началото на тъмнината, не може да нарече Началото на всяко благо свой начатък.
          Изследващите Божествените изрази за собствено благо ще намерят същата мисъл и в наричането на Христа Цар на правдата и мира (вж.: Евр. 7:2). Защото молещият се в съответствие с учението на молитвата "Да дойде Божието Царство" върху него (вж.: Мат. 6:10), като знае, че истинския цар е Цар на правда и мир, разбира се, ще проявява в собствения си живот правда и мир, та Царят на правдата и на мира да се възцари, както проси той. Трябва да считаме всички добродетели за войнство на този Цар, защото мисля, че под думите правда и мир трябва да разбираме всички добродетели. и така, ако някой, като избяга от войнството на царя, застане в строя на другоплеменниците, като стане войник на изобретателя на злото, като свали от себе си бронята на правдата и цялото въоръжение на мира, то как такъв ще бъде считан за принадлежащ към редиците на Царя на мира, след като е станал беглец от истината? Очевидно белегът върху въоръжението му ще покаже кой царува над него; водачът ще се изобрази в свойствата на живота му сякаш в изображение, нарисувано върху оръжието му. Блажен е, който стои в редиците на Божественото войнство и се намира сред изброяваните хиляди (вж.: Откр. 7:4-9) и се е въоръжил против злото с добродетели, които отпечатват образа на Царя върху този, който се е облякъл с тях.
          Но нужно ли е да удължаваме още словото си, като предлагаме поред, за изследване всички изрази, с които се изяснява името "Христос" и които могат да ни ръководят към добродетелен живот (всяко име с присъщото си значение, разбира се, съдейства за усъвършенстването на живота)? Мисля, че ще бъде добре да припомним и да съберем в паметта всичко казано от нас, за да ни стане известно ръководство към целта, която си поставихме в началото, като попитахме как може да се постигне съвършенство. Мисля, че този, който винаги има в мисълта си, че е съобщник на достойно за поклонение име, носейки, според учението на апостолите, името "християнин", той по необходимост ще изрази в себе си силата и на всички имена, под които се разбира Христос, като стане с живота си съобщник на всяко наименование.
          Ще кажа така. Характерните принадлежности на живота на християнина са три: действие, слово, начин на мислене. За начало на всяко слово служи мисълта; второ място след начина на мислене заема словото, изразяващо чрез звук отпечатаната в душата мисъл; а третото място след ума и словото принадлежи на деятелността, която привежда замисленото в дело. и така, тъй като животът ни се изразява последователно в нещо от посоченото, то е добре, ако във всичко - и в слово, и в дело, и в мисъл - усърдно взимаме под внимание Божествените понятия, под които се разбира и с които се нарича Господ. Нищо в нас - нито едно дело, нито словото, нито нагласата - не бива да бъде чуждо на тези високи имена. Свети апостол Павел казва, че всичко, що не е от вяра, а грях (Рим. 14:23); като изведем оттук следствието, можем направо да кажем, че всяко дело, слово, всяка мисъл, ненасочени към Христа, неизбежно са насочени към онова, което е противоположно на Христа. Защото, който е извън светлината и живота, той, разбира се, е в тъмнината и смъртта. Всичко, което се върши, говори и разбира не според Христа, има близост с онова, което е противоположно на благото. Какво се разкрива оттук, е очевидно за всеки - оставя Христа този, който е извън Него с това, което мисли или върши, или говори. и тъй, божественото слово на пророка: Ти отхвърляш нечестивците като сгурия (Пс. 118:119) е истинно. И както отреклият се по време на гонение от Христа е престъпник спрямо достойното за поклонение име, така и този, който би се отрекъл от истината, или от правдата, или от освещението, или от нещо друго, разбирано като добродетел, и по време на надмощие на страсти би отхвърлили живота, по думите на пророка се нарича престъпник, като с всяко от престъпленията си изменя на Този, Който съдържа в Себе Си всички тези съвършенства. И така, какво трябва да направи този, който е удостоен да се нарича с великото Христово име? Какво друго, ако не това, старателно да различава мислите, думите и делата си и да преценява дали всяко от тях се отнася към Христа, или е чуждо на Христа? А това различаване е доста лесно. Защото това, което се върши или се мисли, или се говори под влияние на някаква страст, е напълно чуждо на Христа и носи на себе си чертите на противника, който омърсявайки бисера на душата със страсти като кал, разваля блясъка на скъпоценния камък. А чистото от всякакво страстно разположение има отношение към Основоположника на безстрастието, Който е Христос. У този, който черпи от Него мисли като от чист и открит извор, ще се окаже такова сходство с Първообраза, каквото има водата, струяща от извора, с тази, която е налята от там в съд. Защото чистотата е еднаква по естество, независима от това, дали се съзира в Христа или в този, който се приобщава към Него. От Христа извира, а приобщаващият се черпи, пренасяйки в живота съдържащата се в мислите красота; щом благовидността на живота съвпадне с насочеността на мислите според Христа, настъпва съгласие на вътрешния човек с външния.
          Според мен, съвършенството на християнския живот се състои в това - да имаме общение с душа, със слово и с начина си на живот с всички имена, изразяващи значението на името "Христос, та по благопожеланието на свети апостол Павел, освещението в цялата ни тяло, душа, и дух да се запазва постоянно в цялата си пълнота, без никакъв примес на зло (вж.: 1 Сол. 5:23). Възможно е някой да каже, че това е трудноизпълнимо, тъй като единствено Господ на творението е неизменяем, а човешкото естество е изменчиво и склонно към промени; в изменчиво естество едва ли е възможно постигане на твърдост и неизменност в доброто. На тези думи ще отговорим, че никой не може да бъде удостоен с венец, ако се подвизава незаконно (вж.: 2 Тим. 2:5); не може да има законен подвиг, ако няма противоборстващ. Ако не би имало противник, не би имало и венец; не съществува победа сама по себе си, ако няма победен. И така, ние се подвизаваме против самата изменчивост на естеството ни, борейки се мислено с нея като с противник, като печелим победата не като я поваляваме, а като не й позволяваме да падне. Защото изменяемостта на човека не е насочена единствено към злото (за него би било невъзможна да пребивава в доброто, ако той по природа би имал склонност единствено към това, което е противоположно на доброто); изменчивостта поражда и изключително прекрасно дело - израстване в доброто, когато изменчивостта на добре изменящия се към доброто го приближава постоянно към Божеството. Думите ни показват, че изглеждащото страшно  (говоря за изменчивостта на естеството ни) е своеобразно крило за летене  към все по-големи висини, така че за нас дори би било вредно, ако природата ни не би допускала изменчивост към по-доброто.
          И така, не скърби, когато виждаш в природа та си склонност към изменение; а непременно, изменяйки се към по-добро и преобразявайки се от слава в слава, се променяй така, че посредством постоянен растеж постоянно да ставаш по-добър, винаги да се усъвършенстваш и никога да не достигаш предел в съвършенството. Защото истинското съвършенство се състои в това - никога да не спираш в растежа към по-добро и да не ограничаваш съвършенството с някакъв предел.