За съвестта - Авва Доротей

   Авва Доротей

          Когато Бог създал човека, Той вложил у него нещо божествено нещо подобно на мисъл, която ката искрата съдържа и светлина и топлина. Тази мисъл, която просвещава ума и му посочва, кое е добро и кое - зло, се нарича съвест: тя е естествения закон. Както тълкуват св. Отци, това са ония кладенци, които изкопал Исаак, а филистимците ги засипали (Бит. 26). Следвайки този закон, т.е. съвестта, ветхозаветните патриарси и всички светии преди писания закон угождавали Богу.
Но когато хората чрез греховете затрупали и потъпкали съвестта, тогава станало нужда от писан закон, станало нужда от св. пророци, станало нужда от идването на Самия наш Владика Иисуса Христа, Който да разкрие и издигне съвестта, като разпали отново онази затрупана искра чрез спазване на светите Негови заповеди.

          Сега вече от нас зависи, дали пак ще я затрупаме или, като й се покоряваме, ще й дадем възможност да свети в нас и да ни просвещава. Защото, когато съвестта ни казва да сторим нещо, а ние го пренебрегваме, и когато отново ни казва, но ние пак не го правим и продължаваме да я потъпкваме, - с това ние я затрепваме, тъй че тя, поради лежащата върху й тяжест, вече не може открито да ни говори, но, като светилник зад завеса, почва да ни показва нещата затъмнени. Както във вода, размътена от много тиня, никой не може да гледа и познае лицето си, - така и ние, след престъплението, не разбираме, какво ни говори съвестта, и ни се струва, като че ли изобщо я няма. Обаче, не съществува човек, който да няма съвест, понеже тя е, както казваме, нещо божествено и никога не загива, но винаги ни напомня полезното. Ако ние не усещаме това, то е защото, както казахме, я, пренебрегваме и потъпкваме.

          Затова именно пророкът оплаква Ефрема с думите: "Надви Ефрем противника си и е поразен чрез съд" (Ос. 5, 11). А противник е наречена съвестта. Затова и в Евангелието е казано: "Помирявай се с противника си скоро, докле си още на път с него към съдилището, за да не би някак противникът ти да те предаде на съдията, а съдията да те предаде на слугата и да бъдеш хвърлен в тъмница; истина ти казвам: няма да излезеш оттам, докле не върнеш и последния кодрент" (Мат. 5, 25-26). Но защо съвестта е наречена противник? Затова, защото тя винаги се противопоставя на нашата зла воля и ни напомня, кое трябва да правим, а не го правим, и кое не трябва да вършим, а го вършим, - за всичко това тя ни осъжда. Ето за(що Господ я нарича противник и ни заповядва: Помирявай се с противника си скоро, докле си още на път с него". Пътят, според думите на св. Василий Велики, това е светът.

          Прочее, нека, братя, се постараем да пазим съвестта си, докато сме още на този свят, нека не допущаме да ни изобличава тя за нищо, нека не я потъпкваме в нищо, дори в най-малкото. Знаете, че от пренебрегване на това малко и наистина нищожно нещо ние преминаваме към пренебрегване и на по-големи неща. Затова ако някой почне да казва: "Какво от туй, че ще кажа тази дума?, какво от туй, че ще изям тази дребулия?, какво от туй, че ще погледна тук или там?, - именно от това: "какво от туй, какво от онуй" той изпада в лош навик и почва да пренебрегва и голямото и важното и да потъпква съвестта си, а по този начин, като затъва в злото, той се намира в опасност да стигне до пълно безчувствие. Затова, братя, пазете се да не пренебрегвате малкото, пазете се, не го презирайте като малко и нищожно: то не е малко, понеже чрез него се създава лош навик. И тъй, нека бдим над себе си и да се грижим за лесното, докато е лесно, та да не би да стане трудно; защото и добродетелите и греховете започват с малко, а стигат до голямо добро или зло. Затова Господ ни заповядва да пазим съвестта си и сякаш увещава поотделно всекиго едного от нас като казва: "Виж какво правиш нещастнико! Опомни се, примири се с противника си, докато си на път с него". А по-нататък посочва бедствените последици от неспазването на тази заповед:  "Да не би някак той да те предаде на съдията, а съдията - на слугите и да те хвърлят в тъмница". А след това какво? - "Истина ти казвам: няма да излезеш оттам, докле не върнеш и последния кодрант". Както вече казах, съвестта ни изобличава и за доброто и за злото, посочва ни кое да вършим и кое не и тя е, която ще ни осъди в бъдещия живот; затова е казано: "Да не би някак да те предаде на съдията" и т. н.

          А опазването на съвестта бива най-различно, тъй като човек трябва да я опазва по отношение Към Бога, към ближния, към нещата. По отношение към Бога опазва съвестта си онзи, който не пренебрегва заповедите Му дори в онова, което не се вижда от хората и не се изисква от нас; такъв човек тайно опазва съвестта си към Бога.  Например, някой бил ленив за молитва, или пък страстен помисъл влязъл в сърцето му, а той не му се възпротивил и не се въздържал, но го приел; или видял,че ближния прави или говори нещо, и, както обикновено се случва, го осъдил. С една дума, ние трябва да се пазим от всичко тайно, което никой не знае, освен Бог и нашата съвест: - това именно значи да опазваме съвестта си по отношение към Бога.
          А опазването й по отношение към ближния изисква да не вършим нищо такова, за което знаем, че би оскърбило или съблазнило ближния, било с дело или с дума, с вид или поглед; защото, както често повтарям, може да оскърбим брата си и с вид и дори само с поглед. Накратко казано: човек не трябва да върши нищо такова, за което знае, че го върши с намерение да оскърби ближния; чрез това той осквернява съвестта си, понеже съзнава, че е извършил това с цел да повреди на брата си или да го наскърби. Това пък значи да опазваш съвестта по отношение към ближния.
          А пък опазването на съвестта по отношение на нещата се състои в това - да не се отнасяме небрежно към която и да е вещ, да не допускаме да се разваля и да не я захвърляме. Напротив, ако видим нещо захвърлено, то не трябва да го отминаваме, макар и да е нищожно, но да го вдигнем и поставим на мястото му. Не бива също тъй да се отнасяме безогледно към дрехите си: случва се, че някой твърде често и без нужда пере дрехата(1) си и чрез това я изхабява, тъй че, вместо да я носи пет месеца или повече, тя много скоро става негодна, - и това е противно на съвестта. Също и по отношение към леглото, - човек би могъл да се задоволи само с възглавница, а той търси голяма постеля; или има власеница, но иска да я смени и да вземе друга, нова и по-хубава, било поради тщеславие или униние. Друг пък би могъл да се ограничи само с едно одеяло, а той търси и друго по-хубаво, а понякога дори влиза и в спор, ако не му дадат такова. А ако пък почне да следи брата си и да казва:  "Защо той да има,а аз да нямам?, - то такъв човек е далеч от преуспяване. Ако някой разпростре на слънце дрехата или одеялото си и го домързи на време да ги снеме, но ги остави да се развалят от горещината, - то и това е противно на съвестта. Също и в храната човек би могъл да задоволи потребностите си с малко количество зеленчук, или леща, или с няколко маслини, но той не желае така, а търси друга храна, по-вкусна и по-добра.

          Всичко това е противно на съвестта. А отците казват, че монахът никога не трябва да допуща съвестта да го изобличава в нищо. И тъй, нужно е, братя, винаги да бдим над себе си и да се пазим от всичко това, за да не претърпим онова бедствие, от което Сам Господ ни предпазва, както казахме по-горе. Дано ни даде Бог да слушаме и изпълняваме това, та словата на нашите отци да не ни послужат за осъждане.