За мъртвостта на човешкия дух

св. Игнатий Брянчанинов

          Днешното евангелие възвестява за подвига на светите жени, които последвали Богочовека по време не Неговото земно странстване, станали свидетели на Неговите страдания и присъствали на Неговото погребение. Погребението се извършило в петък вечерта. Когато злобата на иудеите, като огнена лава, се устремява не само към Господа, но и към всички Негови близки, когато светите Апостоли били принудени да се крият или само отдалече да наблюдават изумителното събитие, когато само Апостолът на любовта, която от нищо не се бои, неотстъпно пребивавал пи Господа,
тогава ученикът, който бил скрит и скривал своя сърдечен залог поради опасения от преследване на Синедриона, почетен негов член, Иосиф, внезапно потъпква всички препятствия, колебания, недоумения, които досега го свързвали и вълнували, отива при хладния и жесток Пилат, иска тялото на наказания с позорна смърт, получава тялото и го погребва с благоговение и почит.

Евангелието придава на деянието на Иосиф значението на великодушно, мъжествено дело. То наистина било такова. Членът на Синедриона, пред лицето на самия Синедрион, извършил богоубийство, пред лицето на Иерусалим, взел участие в богоубийството, снема от кръста тялото на Богочовека, убит от човеците, отнася го в градината, разположена близо до градските стени. Там, в уединение и тишина, под сянката на дърветата, в нов гроб, изсечен в цяла каменна скала, като изобилно го помазва с аромати и благовонни масла, полага тялото, чрез което са изкупени телата и душите на всички човеци, повива го в чисти пелени, както се увива и скрива скъпоценно съкровище.

В погребението на Господа взел участие друг член на Синедриона, Никодим, който идвал при Господа през нощта и Го признал за пратеник на Бога. Като заградил с голям камък вратите на гроба - врати в Евангелиет е наречен ниско разположен отвор към пещерата, - Иосиф си тръгва, като завършил удовлетоворително своето служение. Синедрионът следял действията на Иосиф. След отдалечаването му той се погрижил да постави стражи при гроба и да сложи печат на камъка, заграждащ гроба.

Погребениет на Господа било засвидетелствано и от последователите, и от враговете Му. Единствено членовете на Синедриона, извършили великото злодеяние в изстъпление на ярост, несъзнателно извършили велико жертвоприношение (Деян. 3:17, 18): със заколването на всесвятата Жертва те изкупили човечеството, сложили край на безплодната редица от предобразни жертви, направили излишни и тях, и самото им установяване.

Другите членове на Синедриона, представители на всички ветхозаветни праведници, с богоугодно настроение и разположение на духа послужили на погребението на Изкупителя на човеците, като завършили и запечатали с това действие благочестивата дейност на синовете на Ветхия Завет. Оттогава започва изключителното служение на деятелите на Новия Завет.

Светите жени не отстъпват на Иосиф в мъжественото себеотрицание. Пристъпвайки на погребението в петък, те не сметнали за позволено в събота - в деня за покой - да нарушават този покой, с който почивало в свещения мрак и затвора на гробната пещера тялото на Господа. Жените възнамерявали да изразят своето усърдие към Господа с изливането на миро върху тялото Му. Като се върнали от погребението в петък, те веднага купили значително количество благоуханни смеси и очаквали настъпващия след събота ден, наречен неделен, възкресен ден.

В този ден, още с изгрева на слънцето, благочестивите жени се запътили към гроба. По пътя си спомнили, че входът на гроба е заграден с голям камък. Това ги смутило, и те започнали да говорят помежду си: кой ли ще ни отвали камъка от вратата гробни?  Камъкът бил много голям. Като дошли на гроба, за свое удивление, видели, че камъкът е отместен. Отместил го светоносен, силен Ангел: той, след възкресението на Господа, слязъл от небето при гроба, вместил Невместимия от небето, поразил с ужас стражите, съкрушил печата и отместил тежкия камък.

Той седнал на камъка, очаквайки идването на жените. Когато те дошли, им възвестил за възкресението на Господа и им заповядал да кажат за това на Апостолите. За своето усърдие към Богочовека, за решимостта да отдадат почест на всесвятото тяло, пазено от войници, което зорко следяла ненавистта на Синедриона, светите жени, първи от всички човеци, получили точно и вярно свидетелство за възкресението на Христа, станали първи и силни проповедници на възкресението, като чули известие за него от устата на Ангела. У всесъвършения Бог няма лицеприятие: всички хора са равни пред Него, и с Божиите дарове, с особено изобилие и духовно изяществдо, се удостоява този, който с по-голямо себеотрицание се устреми към Бога

Кой ли ще ни отвали камъка от вратата гробни? Тези думи на светите жени имат тайнствено значение. То е толкова назидателно, че любовта към ближните и желанието за тяхната душевна полза не ни позволява да премълчим за тях.

Гробът е нашето сърце. Сърцето е било храм, и е станало гроб. В него влиза Христос посредством тайнството на кръщението, за да обитава в нас и да действа в нас. Тогава сърцето се освещава и става храм на Бога. Ние отнемаме на Христа възможността да действа, оживявайки нашия ветхи човек, действайки постоянно според влечението на нашата паднала воля, на нашия отровен от лъжата разум.

Христос, въведен чрез Кръщението, продължава да пребивава в нас , но сякаш уязвен и умъртвен от нашето поведение. Неръкотворния храм Божий се превръща в тесен и тъмен гроб. Входът му се загражда от голям камък. Божиите врагове поставят на гроба стража, запечатват с печат входа, затворен с камък, съединяват камъка със скалата, та, освен тежестта, знаменателният печат да пречи да се докосваме до камъка. Божиите врагове сами следят за запазване на умъртвеността! Те са обмислили и поставили всички препятствия, за да изпреварят възкресението, да му попречат, да го направят невъзможно.

Камъкът - това е този недъг на душата, чрез който се запазват в неприкосновеност всички останали недъзи и който светите отци наричат безчувствие(1). Какъв е този грях?  За него не сме чували, ще кажат мнозина. Според определението на отците, безчувствието  е умъртвяване на духовните усещания, невидима смърт на човешкия дух по отношение на духовните неща, при пълно развитие на живота по отношение на веществените неща.

Понякога са случва така, че от продължителна телесна болест се изтощават всички сили, отпадат всички способности на тялото, тогава болестта, не намирайки храна за себе си, престава да измъчва тялото, тя напуска болния, оставяйки го изнурен, сякаш умъртвен, неспособен на действие поради изнуряването от страдания, поради страшната, няма болезненост, неизразяваща се с никакво определено страдание.

Същото става и с човешкия дух. Продължителния нерадив живот при постоянна разсеяност, при постоянни доброволни съгрешения, при забравяне за Бога, за вечността, при невнимание или при съвсем повърхностно внимание към евангелските заповеди и учение отнемат от нашия дух съчувствието към духовните неща, умъртвяват го по отношение на тях. Съществувайки, те престават да съществуват за него, защото той е престанал да живее за тях: всичките му сили са насочени към вещественото, временното, суетното и греховното.

Всеки, който пожелае безпристрастно и сериозно да изследва състоянието на душата си, ще види в нея недъга на безчувствието, ще види обширността на неговото значение, ще види неговата тежест и важност, ще осъзнае, че той е проява и свидетелство за мъртвостта на духа. Когато пожелаем да се заемем с четене на Словото Божие, каква скука ни напада! Как всичко, което четем, ни изглежда трудноразбираемо, незаслужаващо внимание, странно! Как искаме по-скоро да се освободим от това четене! Защо е така? Защото не съчувстваме на Словото Божие.

Когато застанем на молитва, каква сухост и хладност усещаме! Как бързаме да завършим нашето повърхностно, изпълнено с разсеяност моление! Защо е така? Защото сме чужди на Бога: ние вярваме в съществуването на Бога с мъртва вяра; Той не съществува за нашето усещане. Защо сме забравили вечността? Нима сме изключени от числото на онези, които трябва да встъпят в нейната необятна област? Нима смъртта не стои пред нас с лице с лице, както стои пред другите хора? Защо е така? Защото с цялата си душа сме се предали на веществото, никога не мислим и не желаем да мислим за вечността, загубили сме скъпоценното предчувствие за нея, придобили сме лъжливо усещане за нашето земно странстване.
Това лъжливо усещане ни представя земния живот като безкраен. Ние дотолкова сме измамени и увлечени от лъжливи усещания, че съобразно с тях преценяваме всичките си действия, принасяйки способностите на душата и тялото в жертва на тлението, и никак не се грижим за очакващия ни друг свят, макар че неизбежно трябва да станем негови вечни жители.

Защо от нас, като от извор, се източват празнословие, смехословие, осъждане на ближните, остри насмешки над тях? Защо прекарваме без отегчение много часове в празни увеселения, не се насищаме в тях, стремим се да сменяме едно занимание с друго, а и най-кратко време не искаме да посветим на изследване на своите съгрешения, на плач за тях?
Защото сме придобили съчувствие към греха, към всичко суетно, към всичко, с което се въвежда грехът в човека и с което се запазва, защото сме изгубили съчувствие към всички упражнения, въвеждащи, умножаващи и запазващи в него богоприятните добродетели.

Безчувствието се насажда в душата от враждебния на Бога свят и от враждебните на Бога паднали ангели, със съдействието на нашето разположение. То се усилва и укрепява от живота според началата на света, от следването на своите паднали разум и воля, от оставянето на служенето на Бога и от небрежното служене на Бога. Когато безчувствието се забави в душата и стане нейно качество, тогава светът и светоуправниците поставят на камъка своя печат. Този печат се състои в общуването на човешкия дух с падналите духове, в усвояването от него на впечатленията, предизвикани от падналите духове, в подчинението на насилственото влияние и господство на отхвърлените духове.

      Кой ли ще ни отвали камъка от вратата гробни?
Въпрос, изпълнен със загриженост, печал и недоумение. Та каква загриженост, печал и недоумение чувстват душите, които са се устремили към Господа, оставяйки служението на света и греха. Пред погледа им се открива, в цялата си ужасна мяра и значение, недъгът на безчувствието. Те желаят да се молят с умиление, и да се упражняват в четенето на Словото Божие повече от всяко друго четене, и да пребивават в постоянно съзерцаване на своята греховност, в постоянно болезнуване за нея, с една дума, желаят да се усвоят и да принадлежат на Бога - и срещат неочаквана, неизвестна на служителите на света съпротива в самите себе си: безчувствието на сърцето.

Сърцето, поразено от предишния нерадив живот, като със смъртна язва, не проявява никакъв признак на живот. Напразно умът събира помислите за смъртта, за Божия съд, за множеството свои съгрешения, за мъките в ада, за наслажденията в рая; напразно се стреми да удря в сърцето с тези помисли: то пребивава без съчувствие към тях, като че и адът, и раят, и Божият съд, и съгрешенията, и състоянието на падение и погибел нямат никакво отношение към сърцето. То спи дълбок, смъртен сън, спи, напоено и упоено с греховна отрова. Кой ли ще ни отвали камъка от вратата гробни? Този камък е твърде голям.

Според наставленията на светите отци, за унищожаването на безчувствието е необходимо постоянно, търпеливо, непрестанно действие против него, необходим е постоянно благочестив, внимателен живот. Такъв живот се бори против живота в безчувствие, но само със собствените усилия на човека не може да бъде умъртвена тази смърт на човешкия дух: безчувствието се унищожава под действието на Божествената благодат. Ангел Божий, по Божие повеление, слиза на помощ на отрудената и обременена душа, отмества камъка на ожесточението от сърцето, изпълва сърцето с умиление, възвестява на душата възкресението, което бива обичайно следствие от постоянното умиление(2).

Умилението е първият признак на оживяването на сърцето по отношение на Бога на вечността. Какво е умиление? Умилението е усещането от човека на милост и състрадание към самия себе си, към своето бедствено състояние на падение и вечна смърт. За иресулимците, приведени в това състояние  от проповедта на светия Апостол Петър и склонили се да приемат християнството, Писанието казва, че на сърце им стана умилно (Деян. 2:37).

Тялото на Господа нямало нужда от благовонното миро на мироносиците. То изпреварило помазанието с възкресението. Но светите жени със своевременното купуване на мирото, с ранното шествие към живоносния гроб, още с първите лъчи на слънцето, с отхвърлянето на страха, внушаван от злобата на Синедриона и войнишката стража, пазеща гроба и Погребания, проявили и доказали на дело своя сърдечен залог към Господа. Техния дар се оказал излишен: но той бил стократно възнаграден от явяването на невиждания досега от жените Ангел, с известието, неможещо да не бъде съвършено вярно, за възкресението на Богочовека и възкресяването на човечеството с Него.

Сам Бог не се нуждае от посвещаването на нашия живот, на всичките ни сили и способности на служение на Него - това е необходимо на нас. Да ги принесем, като миро, на гроба на Господа. Своевременно да купим миро - добро разположение. От младостта си да се отречем от всякакви жертви на греха, и на тази цена да купим миро - добро разположение.

Служенето на греха е невъзможно да се съедини със служене на Бога: първото бива унищожено от второто. Да не допуснем грехът да умъртви в нашия дух съчувствието към Бога и към всичко Божествено! Да не допуснем грехът да ни запечата със своите впечатления, да получи насилствена власт над нас. Встъпилият в служение на Бога от дните на своята непокварена младост и пребиваващ в това служение с постоянство се подчинява на непрестанното влияние на Светия Дух, запечатва се с произлизащите от Него благодатни, всесвети впечатления, придобива, в свое време, деятелно познание за Христовото възкресение, оживява в Христа духом, става, по Божие избиране и заповед, проповедник на възкресението за своите братя.

Който поради неведение и увлечение се е поробил на греха, влязъл е в общуване с падналите духове, причислил се е към тях, изгубил е в духа си връзката с Бога и небесните жители, такъв да излекува себе си с покаяние. Да не отлагаме своето лечение ден след ден, за да не се промъкне неочаквано смъртта, да не ни грабне внезапно, за да не се окажем неспособни да влезем в жилищата на несвършващия покой и празник, да не бъдем хвърлени, като непотребни плевели, в адския пламък, вечно горящ и никога неизгарящ. Лекуването на застарелите недъзи става не така бързо и лесно, както си представя неведението. Не без причина Божието милосърдие ни дарява време за покаяние, не без причина всички светии са умолявали Бога да им даде време за покаяние. Необходимо е време за изглаждането на греховните впечатления, необходимо е време, за да се запечатаме  с впечатленията от Светия Дух, необходимо е време, за да се очистим от сквернотата, необходимо е време, за да се облечем в дрехата на добродетелите, да се украсим с богоугодни качества, с коит са украсени всички небесни жители.

Възкръсва в човека, подготвен за това, Христос, и гробът - сърцето - отново се претворява в храм Божий. Възкръсни, Господи, спаси ме, Боже мой (Пс. 3:8 - слав.); в това тайнствено и в същото време истинно Твое възкресение се състои моето спасение. Амин.


1. Лествица. Слово 18-то
2. Лествица. Слово 1-во, гл. 6.